Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (9)

9.

— Мислиш ли, че си дошла навреме? Спокойна си, все едно, че нищо не се е случило! Виж ти, момиче! Помислих, че изобщо няма да дойдеш!

Пискливият глас, който проехтя в обширната кухня, излизаше от устата на една жена, която беше по-широка, отколкото висока. Две очички като главички на карфици блестяха от възмущение върху едрото заоблено лице. Бялото колосано боне, кацнало на върха на тъмните й коси, подскачаше според движенията на главата.

— И не стой да ме гледаш с отворена уста като гъска! — продължи ядосано, размахвайки един черпак по посока на Ема. — Залавяй се за работа, момиче, днес няма време за губене!

— Съжаляваме, госпожо Търнар — каза Ема, докато прекоси бързо кухнята и се освобождаваше от шала и палтото си. — Тръгнах навреме, наистина, госпожо Търнар! И мъглата беше толкова гъста, особено на прохода…

— Сигурно, сигурно, и си представям, че си се спряла да скачаш долу на двора, както правиш винаги — прекъсна я готвачката нетърпеливо. — Един ден ще си счупиш главата, момиче!

Ема бе изчезнала в стаичката под стълбата, която водеше към господарските стаи и като говореше оттам, гласът й звучеше глухо. — Ще наваксам изгубеното време, госпожо Търнар!

— Колкото до това, не се съмнявам — отвърна готвачката строго. — Днес ще бъде тежък ден. Помисли само, с госпожа Хардкасъл в Брадфорд и гостите, които идват от Лондон, а и Поли е болна на легло — поклати глава и въздъхна дълбоко при мисълта за тежките задачи, които ги очакваха. Оправи бонето върху главата си и удари с черпака върху масата. После се обърна и погледна Блеки, който до момента не беше забелязала. Постави ръце на хълбоците си и го изгледа от главата до петите с подозрение. — Кой ли може да е този котарак, който се е довлякъл след теб? — попита кисело.

Блеки направи крачка напред и отвори уста да отговори, но Ема, която все още беше в стаичката под стълбата, го изпревари:

— Общият работник е, госпожо Търнар, този, който очаквахме да поправи комините и огнищата. Името му е Шейн О’Нийл, но всички го наричат Блеки.

— Добро утро — поздрави церемониално Блеки, като се поклони и се усмихна ослепително.

Готвачката пренебрегна поздрава и каза:

— Ирландец си, нали? Затова не мога да те порицавам. Изглеждаш ми силно момче, в тази къща няма място за слабаци! — Очите й преминаха върху сака на Блеки, който лежеше върху пода, поизтъркан и окалян. — И какво ще е онова нещо там, толкова омърсено?

— Инструментите ми за работа и… някои лични вещи — отвърна Блеки, пристъпвайки смутен.

— Хубаво, само не я търкаляй по чистия под — предупреди го готвачката. — Постави я там в ъгъла, няма да пречи на никого. — Пристъпи към печките и прибави с по-любезен тон: — Добре ще е да дойдеш по-близо до огъня да се стоплиш, момче.

Госпожа Търнар се задълбочи в работата си около печката сред тракането на капаци и съдове, мърморейки си нещо. Лошото й настроение се беше стопило. Още повече, че то не се дължеше на истински гняв, а на тревогата, че Ема е сам-саменичка сред безлюдните хълмове, забулени в мъгла. В края на краищата Ема беше чудесно момиче, каквото рядко можеше да се срещне.

Блеки остави сака в ъгъла и приближи до огромната камина, която заемаше почти цялата стена. Докато топлеше ръцете си пред огъня, разбра две неща — че беше замръзнал от студ и умираше от глад. Тези усещания бяха събудени от топлината на обширната кухня и превъзходните ухания, които се разнасяха от тенджерите.

Постепенно едрото му тяло започна да се затопля и Блеки се протегна сладостно като котарак. Това, което го развесели и помогна да разпръсне неприятното чувство от преди, беше, че няма нищо мрачно и заплашително в тази широка кухня така топла, привлекателна и весела.

В този момент Блеки чу отварянето на врата и Ема се появи. Беше облякла тъмносиня дреха от дебел плат, очевидно същия, от който бяха и дрехите на готвачката. Беше препасала памучна престилка на бели и сини черти.

— Казахте, че Поли отново се е разболяла, госпожо Търнар? — попита бързо прекосявайки кухнята.

— Точно така, момичето ми. Измъчва я ужасна, лоша кашлица! Сутринта я накарах да остане в леглото. Не е зле по-късно да прескочиш да видиш дали има нужда от нещо — в гласа на готвачката се чувстваше искреност и топлота, лицето й беше придобило благ израз, докато гледаше Ема.

При тази сцена Блеки разбра, че няма никаква враждебност в старата готвачка. Напротив, от израза на лицето й бе видно, че обичаше Ема и й желаеше само доброто.

— Да, ще се кача, след като сервирам първата закуска. Ще й занеса малко бульон — каза Ема, опитвайки се да не показва голямата си загриженост за Поли. Ема бе убедена, че болестта й е същата като на майка й, бе познала ужасните признаци: слабост, трескаво състояние и разкъсваща кашлица.

Госпожа Търнар потвърди:

— Да, браво, момиче! — навъси чело и се вгледа в Ема през облаците пара. — Днес трябва да свършиш и работата на Поли, съкровище. Не може да не се свърши! Мъргатройт казва, че госпожа Вайнрайт ще пристигне днес след обед и ще остане за няколко дни, а госпожа Хардкасъл не се е завърнала, зле сме с персонала — въздъхна отчаяно и удари лъжицата върху капака на тенджерата. — Бих желала аз да съм управителката тук! Хубава работица, удобна си е намерила Нели Хардкасъл, няма що. Винаги я няма, когато е потребна тук!

Ема се усмихна, беше стар проблем.

— Права сте, госпожо Търнар, но ще видите, че ще се справим — опита се да я увери. Обичаше готвачката, която бе единственият човек във Феърли Хол, който явно изразяваше загриженост и доброта към нея. Ема се завърна тичешком под стълбата и измъкна голям панер, пълен с четки, парцали, пасти за лъскане. Отправяйки се към стълбите каза: — Започвам веднага — и помаха с ръка на Блеки.

Госпожа Търнар вдигна глава:

— Нищо подобно, момиче, не съм толкова жестока. Виждаш ми се замръзнала. Приближи се до огъня да се затоплиш малко и изпий чаша бульон преди да се качиш горе — вдигна капака на една голяма тенджера от излъскана мед, разбърка старателно съдържанието, млясна с език от задоволство и сипа от бульона в една голяма купа. — Ами ти, момче, не искаш ли малко? — попита и Блеки, докато вече пълнеше и втора купа.

— Разбира се, че искам и ще го приема с благодарност! — възкликна Блеки.

— Хайде момиче, занеси на твоя Блеки тази купа и вземи твоята! — нареди готвачката. — А какво ще кажете за малко пържени филийки? Много вървят с моя бульон!

— Благодаря, ще ми доставят истинско удоволствие, гладен съм до смърт.

— Ами ти, Ема, съкровище, няма ли да хапнеш малко?

— Не, благодаря, госпожо Търнар — отвърна Ема, докато поемаше купите от ръцете на готвачката. — Не съм гладна.

Готвачката я изгледа:

— Ти, момиче, не се храниш достатъчно.

Ема занесе купите до камината и подаде едната на Блеки, без да каже нито дума. Но докато сядаше на столчето, усмивка озари лицето й и изчезна всякакъв признак на умора.

— Благодаря ти, Врабчо! — каза Блеки, отвръщайки на усмивката й. Погледна я с притворени очи и за пръв път, откакто се бяха срещнали между хълмовете осъзна същността на момичето.

Отпивайки в мълчание бульона Блеки се загледа в Ема като се стремеше да скрие изненадата си. Беше поразен. Без огромния шал и без протърканото палтенце, момичето не беше онова мършаво създанийце, за каквото го беше взел в първия момент. Не че можеше да се нарече красавица, според приетото, и въпреки това в нея имаше нещо очарователно и неопределимо, което даваше полет на фантазията и спираше дъха му докато я изучаваше. Лицето й беше с безупречен овал с високи и по-скоро очертани скули; носът й бе тънък, а устните й се извиваха в ъглите, когато се усмихваше. Имаше малки правилни и бели зъби. Ако и челото й да бе малко по-широко, беше удивително уравновесено от косите, които се събирах в една идеална точка на челото и подчертаваха белотата му. Веждите й, добре очертани, образуваха дъги върху големите й раздалечени очи. А тези очи, които го бяха поразили, блестяха зелени като смарагди под дългите ресници. Гъстите коси бяха старателно вчесани и подчертаваха красотата на лицето.

„Слаба е, още е дете“ — помисли Блеки, но от структурата й се вижда, че ще стане стройна и гъвкава като порасне. Беше започнала да разцъфва. Под плата на дрехата й напираха две малки недоразвити гърди, а хълбоците й се извиваха деликатно под широката престилка.

Естетическото чувство на Блеки не се ограничаваше само с архитектурата, изкуството и занаятите, но се простираше върху жените и конете. Преценката за жените за Блеки беше както при расовите коне, а той се гордееше, че може да прецени качествата на един расов кон от пръв поглед. Гледайки Ема, помисли: чиста кръв! Даваше си сметка, че Ема е само едно бедно момиче, но в лицето й имаше нещо аристократично. Една истинска расова жена! Само едно нещо нарушаваше впечатлението — ръцете й. Бяха малки и силни, но напукани, зачервени и с изпочупени нокти. Блеки знаеше добре, че това се дължи на тежкия ежедневен труд.

Госпожа Търнар прекъсна размишленията му — шетайки, претрупана от работа из кухнята, приближи до него с голяма чиния, пълна с всякакъв божи дар.

— Ето ти филийката, момче, изяж я преди Мъргатройт да слезе. Голям скъперник е. Готов е да ни остави да умрем от глад, клет червей… — прехапа езика си и погледна вратата горе на стълбите. Обръщайки се към Ема, продължи: — Не забравяй да запалиш огъня в салона, да избършеш праха, да минеш килима и да приготвиш масата за закуска, както ти беше показала Поли. После се върни да ми помогнеш в приготовленията, след това ще почистиш столовата, дневната и библиотеката, след това ще се качиш да оправиш частният салон на госпожа Феърли на първия етаж. Като свършиш всичко това, ще стане време да се сервира закуската. После ще помислиш за стаите на момчетата. След обеда можеш да довършиш с прането. И среброто трябва да се лъсне… — госпожа Търнар спря, извади от джоба си листче, цялото измачкано и започна да гласи уста в усилията си да го чете.

— Да, госпожо Търнар — промърмори Ема тихо, скачайки от столчето. Оглади голямата си престилка и зачака по-нататъшни нареждания, питайки се как би могла да свърши тази планина от работа.

Блеки изучаваше внимателно Ема, докато стомаха му се сви от яд. Отначало се бе заслушал развеселен в списъка на готвачката, после почувства възмущение. Жената третираше Ема като животно, не можеше да го понесе. Не се въздържа и каза:

— Струва ми се, че е доста работа за едно момиченце толкова малко и слабо, мисля аз.

Госпожа Търнар го погледна стреснато, после се изчерви.

— Точно така, момче, точно така, но Поли е болна и аз не мога да се справя сама с всичките гости, които пристигат. Това ми идва на ум, Ема. Сетих се, че трябва да се приготви и стаята за гости за госпожа Вайнрайт.

Ема погледна госпожа Търнар, която все още изучаваше листчето и каза:

— Тогава да се качвам?

— Чакай за момент, мила — каза разсеяно готвачката. — Чакай да прочета менюто. Може би ще успея сама да приготвя закуската. След кратка пауза продължи: — Със закуската ще се оправя, а обедът е прост: студена шунка, сос „Мадейра“, пюре от картофи и ябълкова торта с крем — повъртя листчето в ръцете си, млясна с език и продължи: — Ще ми помогнеш само за вечерята, момиче. Мъргатройт сам приготви менюто, да върви по дяволите! Пиле „консуме“, овнешко вретено със сос, печени картофи и карфиол с кашкавал, трюфели и препечен хляб с топен кашкавал за господаря Джералд — спря се изведнъж, премигна и се загледа в листчето — също препечен хляб с топен кашкавал за господаря Джералд! — повтори изумена. — Сякаш няма да се нахрани с всичко това, господарят ни Джералд скоро ще заприлича на прасе! Ако нещо на този свят не мога да търпя, това е лакомията! Ядосано мушна листчето в джоба на престилката. — Тогава тръгвай, съкровище, но внимавай, когато бършеш праха.

— Да, госпожо Търнар — отговори Ема с безизразно лице. — Ще се видим по-късно, Блеки — поздрави го с усмивка.

— Разбира се, Врабчо, тук ще остана няколко дни.

— Точно така — намеси се госпожа Търнар — господарят занемари къщата заради Едуин, който боледува от Коледа и госпожата така крехка и болнава тези дни… Направо съм доволна, че госпожа Вайнрайт пристига. Винаги успява да разведри атмосферата тук… Да, госпожата е малко извън… — госпожа Търнар прекъсна на средата, поставяйки ръка на устата си.

Блеки и Ема проследиха погледа й, който беше прикован към вратата накрая на стълбата. Един мъж слизаше по стъпалата с голяма важност. Блеки реши, че това е майордомът^[1].

Мъргатройт беше висок и кльощав. Лицето му мъртвешки бледо и вдървено, беше насечено с дълбоки бръчки и имаше кисел, недоволен израз. Очите му толкова безцветни, бяха хлътнали дълбоко и изглеждаха още по-малки под дебелите вежди. Беше облечен в черни панталони, жилетка на бели и черни райета с висока яка и голяма престилка на майордом.

Погледът му бе заплашителен:

— И така, каква е тази шумотевица? — възкликна с писклив глас, когато беше вече слязъл. — Нищо чудно, че сме закъснели с работата си за днес. Бърборите като ято свраки, виждам, че надвишавате вашите права, готвачке — продължи високомерно. — И тази прислужница отдавна трябваше да е горе, още преди половин час. Господарят не е благотворително дружество, разберете го! Върши толкова много за онова, което получава, наистина благороден е нашият господар! Три шилинга на седмица! Царска заплата щом не правиш нищо — стрелна с поглед Ема, която беше все още до вратата под стълбите — ами ти какво още чакаш, тичай нагоре!

Онемяла, Ема грабна панера и се упъти към стълбите, но докато се разминаваше с Мъргатройт, някои от предметите от панера паднаха. Кутията с пастата за полиране се пръсна върху пода. Ема ужасена се спусна да събира падналото, но докато се навеждаше, Мъргатройт вдигна ръка и я удари по главата с опакото на ръката си.

— Малка глупачка! — викна. — Нищо не можеш да свършиш, без да направиш беля. Гледай как изцапа чистия под!

От силата на удара Ема се олюля и изпусна всичко, което държеше. Треперещ от яд, Блеки стана, стисна юмруци и се насочи заплашително към управителя. Готвачката го бе изпреварила и застанала пред Мъргатройт като петел, готов за бой. Лицето й се бе зачервило, а в очите й се четеше омраза. Вдигна юмрук и го размаха пред носа на човека:

— Нещастен червей! Момичето не го направи нарочно! — гледаше Мъргатройт с унищожаващ поглед. — Ако видя, че удряте още един път момичето, живота ви няма да струва и пукната пара, аз ви го казвам! Не, няма да говоря с господаря, ще разкажа на бащата на момичето! Знаете какво ви очаква, ако големия Джак вдигне ръка! Ще ви направи на кюфте!

Мъргатройт стрелна с очи госпожа Търнар, но се въздържа да отговори. Блеки, който не бе изпуснал нито за миг от погледа си Мъргатройт, усети уплахата му. „Гледай, гледай — си каза — нашият приятел е подлец и страхливец.“

Възмутена, готвачката обърна гръб на Мъргатройт и се доближи до Ема, която събираше нещата в панера.

— Добре ли си, скъпа? — я запита загрижено.

Ема вдигна глава и потвърди безмълвно. Лицето й бе непроницаемо като мраморна маска, само очите й искряха от омраза.

Междувременно Мъргатройт се обърна към Блеки и сякаш нищо не се беше случило, запита:

— О’Нийл? Работникът от Лийдс? Господарят ми каза, че ще пристигнете тази сутрин. — Изгледа Блеки с леден поглед и добави със задоволство: — Добре, изглеждаш ми силен младеж. Работата няма да те изплаши.

Със свръхестествено напрежение Блеки успя да се обърне към майордома любезно, тъй като нямаше друг избор. Преглътна с мъка и отговори:

— Точно аз. Ако ми дадете указания, ще започна веднага работа.

Мъргатройт измъкна един лист от джоба си и го подаде на Блеки.

— Тук е написано всичко. Надявам се, че можеш да четеш.

— Да, зная да чета.

— Добре, а сега относно заплащането, 15 шилинга на седмица плюс храна и подслон. Това са заповедите на господаря.

Блеки се усмихна многозначително. Помисли си „Този човек си е намислил да ме излъже“.

— Не, господине! Договорката е една гвинея и ще бъде една гвинея, господин Мъргатройт! Може би ще поговорите с господаря си, сигурен съм, че е станало недоразумение. — В себе си Блеки ликуваше. Очевидно майордомът беше сконфузен от насоката, която бяха взели събитията.

— Разбира се, ще говоря с господаря! — отсече Мъргатройт. — Очевидно е забравил, че се е договорил направо с теб. Има къде-къде по-важни работи да мисли! Хайде, хващай се за работа, момче! Ще намериш коняря в конюшните, той ще ти покаже къде са инструментите и стаята, където ще си настанен.

Блеки без усилия метна сака на рамо и поздрави Ема, която все още събираше своите инструменти.

— Ще се видим довечера — каза й тихо.

— Разбира се, ако свърша работата си — отговори мрачно Ема. Като видя смутения израз в очите на Блеки, побърза да добави: — О, ще успея, не се тревожи за мен. Довиждане, Блеки. Спорен ден.

Младежът я проследи с поглед докато се изкачва по стълбата, преди да отвори вратата на кухнята и да излезе навън на студа. Мисълта му бе пълна с въпросителни за обитателите на Феърли Хол.

Ема се поспря в преддверието, което свързваше кухнята с господарските помещения и се подпря на стената. Главата я болеше от удара и я разяждаше гняв, който я караше да трепери. Мъргатройт не изпускаше случай да я нагрубява и малтретира. Сякаш това му доставяше удоволствие. С Поли не се държеше така.

Нагласи тежкия панер под ръка и прекоси коридора с наострен слух, за да долови шумовете на къщата. Но очевидно господарите още спяха. Колко би искала да остане още малко в голямата кухня, която беше единственото приветливо място във Феърли Хол.

Въпреки великолепието на богатата мебелировка, къщата изпълваше Ема с ужас и непреодолимо желание да избяга някъде далече. Имаше нещо потискащо в тези мрачни ледени стаи с високи тавани, тежки мебели и обширни безкрайни коридори, които преминаваха един в друг.

Ема настръхна докато минаваше по богатия персийски килим, който покриваше големия хол. Премина през двойната врата, която водеше към салона, поспря на прага и се огледа нервно. Бледи слънчеви лъчи се процеждаха през високите прозорци и спуснатите тежки завеси от бяла коприна. Тъмни портрети я гледаха мрачно от стените, тапицирани със синьо кадифе. Ема си представи, че древните очи я следват, докато се отправяше към голямата камина. Единственият звук в помещението беше монотонното тракане на часовника върху полицата.

Ема остави предметите за чистене и коленичи пред камината, за да я изчисти и подреди.

Тракането на часовника й напомняше, че няма време за губене. Без да се бави, избърса праха от стаята и когато свърши взе блестяща покривка от бял ирландски лен от едно чекмедже на скрина и я постла върху голямата кръгла маса. Започна да подрежда чиниите и приборите. Беше наведена над масата, когато се вкамени. Почувства как гърбът й настръхва, защото усети, че вече не е сама в стаята. Почувствала чуждото присъствие Ема се обърна бавно. На вратата беше господарят Феърли и я гледаше.

Ема се изправи бързо и го поздрави с поклон.

— Добър ден, господарю — промърмори страхливо, притискайки чиниите към гърдите си, за да не издаде треперенето на ръцете си. Краката й се бяха подкосили повече от изненада, колкото от страх.

— Добър ден, къде е Поли?

— Болна е, господарю.

— Виждам — отговори лаконично мъжът.

Очите му сякаш я дълбаеха, докато я наблюдаваше с втренчен поглед. Набръчка чело и един израз на смущение смени израза на лицето му. След продължително мълчание, през което Ема го гледаше като хипнотизирана, мъжът направи знак с глава, обърна се и излезе. Блъскането на вратата на библиотеката я накара да подскочи. Едва тогава Ема с въздишка на облекчение завърши подреждането на масата за закуска.