Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (31)

31.

Ема седеше пред камината в салона на Лаура с поглед, зареян в пространството, погълната от проблемите си. Имаше един, пред който избледняваше всичко. Беше толкова тежък. Дни наред откакто се бе родила дъщеря й я тормозеше този въпрос. Нямаше за кога повече да се отлага. Трябваше да реши какво да прави с малката.

Огънят осветяваше детето, легнало в люлката, приспособена от едно сандъче, постлано с одеяло и попълнено с една възглавница. Мъничката, с руси коси и кръгло розово личице, лежеше на една страна със свито юмруче до малката деликатна устица. Новороденото спеше спокойно. То бе дъщеря й, част от самата нея, как би могла да я изостави?! Неочаквано още по-настоятелно почувства потребността да си завоюва достойно място под слънцето. — „Няма да позволя никога да ти се случи нещо лошо“, — пошушна на заспалата си дъщеричка. — „Ще имаш всичко, което може да се купи с пари, заклевам се!“

За известно време Ема продължи да се любува на малкото същество, което бе едва на четири дни, после се отдаде на мислите си. Бе готова да посрещне всякакви лишения само момиченцето, нейното момиченце да живее спокойно и сигурно. Взе камизолката, която шиеше, решена да не се отдава на фантазии за бъдещето. Трябваше да прави стъпка по стъпка. Това беше единственият начин, за да успее.

Бод след бод работата напредваше, но Ема се почувства тъжна. Разбираше, че не може да остави дъщеря си при себе си, дори да го желаеше горещо. Трябваше да ходи на работа във фабриката и нямаше на кого да оставя детето през деня. Изобщо не искаше да чуе да се говори за това да я даде за осиновяване или в сиропиталище. Имаше само едно друго решение. Не й бе съвсем по душа, но от друга страна нямаше избор.

— Моля, има ли някой в къщи?

Изненадана Ема вдигна глава и видя Блеки О’Нийл, засмян както винаги и натоварен с пакети.

— Блеки! Не те очаквах толкова скоро! — Възкликна доволна Ема и остави работата си.

Блеки се засмя и постави пакета на масата. Привлече Ема и я прегърна нежно със силните си ръце.

— Изглеждаш ми по-хубава от всякога. — Ема се насили да се усмихне, като се стараеше да скрие безпокойството си и не отговори. Без да забележи душевното състояние на приятелката си Блеки продължи весело: — Донесох някои подаръчета за Бебчо — показа пакетите на масата.

— О, Блеки! Не трябва да харчиш толкова пари за нея. Миналия път й донесе одеялце.

— Парите са за това, за да се харчат! Не мислиш ли? — свали шубата си и отиде да я закачи в антрето. — Чичо ми и аз сега имаме златна работа. Тази седмица имаме три големи поръчки и трябва да наемем още работници. Сякаш успехът дойде най-после и за О’Нийл — каза и намигна с око.

— Щастлива съм, Блеки, да го чуя, но нали трябва да пестиш пари, за да си построиш онази хубава къща, за която толкова си ми говорил? — му напомни Ема.

Блеки беше развеселен.

— Един ден ще си имам моята къща в стил Крал Джордж, Ема, ще видиш, и малкото шилинги, които похарчих днес няма да забавят проекта ми. — Коленичи близо до люлката и като разглеждаше детето каза: — Не е ли най-хубавата и най-скъпата на света? — с безкрайна нежност оправи одеялцето. — Прилича на ангелче! — Детето се раздвижи и отвори очички, направи някаква гримаса. Погледът на Блеки се озари — Виж, Ема, сякаш познава чичо си Блеки.

— Наистина сякаш те позна. Много добро детенце е. Помисли си, откакто сме в къщи не се е разплакало. — Ема погледна към масата. — Благодаря за подаръците, Блеки, толкова си добър с нас.

— О, няма нищо, скъпа, — отговори и се огледа наоколо — къде е Лаура?

— Провежда се благотворителен базар в енорията тази седмица и тя е там, за да продава. Ще се върне за вечеря. Ти нали ще останеш с нас?

— С най-голямо удоволствие. — Седна срещу Ема, извади от джоба си цигари. След като запали една започна: — Кога трябва да се върнеш на работа, мила?

Ема се поколеба, преди да отговори, после бавно вдигна глава:

— Когато пожелая. На Лаура казали, че мога да си остана вкъщи цялата седмица. Тях много не ги интересува, защото и без това не ми плащат.

— Тогава остани вкъщи цялата следваща седмица! Мисля, че ще бъде добре за теб — отбеляза Блеки и я погледна изпитателно.

— Така казва и Лаура. Каза ми, че трябва да се възстановя съвсем, но аз се чувствам добре, Блеки. Още утре бих могла да отида, но… — гласът й потрепери: — Мисля да остана вкъщи. Имам си работа следващата седмица. — Ема наведе очи над дрешката, която шиеше и не даде никакви други обяснения. Блеки не настоя повече, защото знаеше, че ще се ядоса. Ема рядко бе предразположена към откровеност и Блеки бе се научил да не задава излишни въпроси.

След миг Ема запита:

— Тогава значи работите ти вървят добре?

— Да, малката ми! И знаеш ли, сега правя моя пръв проект за къща, не точно цяла къща, но само едно крило на сграда, която съществува за клиент в Хейдингли. Както изглежда вечерните курсове дават резултати — каза като се смееше малко пресилено.

— Блестящо, Блеки!

Блеки забеляза, че Ема му бе отговорила механично, сякаш не го слушаше. Погледна загриженото лице на момичето. Нещо я тревожи, помисли си и се опита да отгатне какво може да бъде. Без да смее да запита продължи да говори за къщата, която трябваше да проектира, но не изпускаше Ема от очи. Накрая не успя да се сдържи и попита:

— Нещо не е в ред, скъпа? Изглеждаш, сякаш си на погребение… Има нещо, което те тормози.

— О, нищо… — поспря, после без да иска каза: — О, мъчно ми е, че момиченцето не е кръстено.

Блеки остана като гръмнат. Изгледа я въпросително и избухна в смях. Ема изглеждаше засегната.

— Това ли било! — каза Блеки като се опитваше да задържи смеха си. — Не мога да повярвам на ушите си, Ема. Какво те интересува толкова? Винаги си казвала, че си атеистка.

— Разбира се не съм променила възгледите си — викна Ема, — но не е правилно детето да остане некръстено. Може би като порасне ще ме упрекне, ако бъде вярваща.

Блеки разбра, че Ема говори сериозно и затова продължи:

— Ами тогава защо не отидеш при викария и се договориш…

— Само това не — възрази Ема остро като го изгледа студено. — Викарият ще иска удостоверение за раждане и като види, че момиченцето е незаконородено, ще откаже да я кръсти. Аз не искам той или който и да е друг да си пъха носа в моите работи.

— Добре, Ема, щом не искаш да отидеш при викария не виждам друго решение.

— Аз не бих ти го и казала, ако не бе попитал. Имаш право, нищо не може да се направи. Дано само момичето не ми натяква някой ден.

„По-скоро един ден дъщеря ти ще ти натяква, че е незаконородена, отколкото, че не е кръстена“, помисли Блеки, но каза:

— Пълна си с противоречия, Ема. Щом толкова държиш да я кръстиш, защо не я занесеш в друга енория да я кръстиш, където никой не те познава? Така няма да има защо да се тревожиш, ако някой види удостоверението за раждане.

— Не и не! Никой не трябва да знае, че е незаконородена, — каза Ема и стисна зъби.

Изведнъж на Блеки му дойде изключителна идея.

— Сетих се! Ще я кръстим ние, сега! Скочи на крака и без колебание се отправи към мивката. — Вода от водопровода на Лийдс ще свърши работа! — възкликна весело. — Дай ми един леген.

— Не разбирам какво точно смяташ да правиш. — Лицето на Ема бе сериозно.

— След като имаш толкова трудности да кръстиш дъщеря си, ще я кръстя аз сега. Хайде, донеси я — каза Блеки.

Ема го погледна с недоверие.

— Ти ли ще я кръстиш? Смяташ ли, че това ще е валидно?

— Съвсем валидно, прави каквото ти казвам — нареди Блеки. — И аз мога да извърша кръщение в особени случаи. Вярвам в Бога и макар че не ходя много често на църква, не съм загубил вярата си. Твърдо вярвам, че Бог е винаги в нас, кълна ти се!

Ема бе удивена, но знаеше, че Блеки казва истината.

Блеки продължи убедително:

— Не вярвам, че Той ще се разсърди, ако в този случай аз се заема с тази работа. И ще я обича, както обича всички други деца.

— Вярвам ти, Блеки, и искам да кръстиш дъщеря ми.

— Сега е наистина добре — каза Блеки, — вземи детето и го донеси тук. Междувременно беше направил необходимите приготовления: бе приготвил топла вода в един леген и една суха чиста кърпа за лице.

Ема взе детето от люлката му и нежно го залюля с ръце.

— О, малката на мама — започна да й пее като се упъти към кухнята. В този миг като гръм от ясно небе пред очите й сякаш се появи сянката на Едуин Феърли. Ако Едуин не бе толкова жесток в този миг той щеше да бъде тук с нея, да се радва на детето си. С ужас Ема разбра, че не може да изхвърли от съзнанието си този образ и това име. Вече месеци, откакто не се бе сещала за него. Само няколко пъти си го припомни и мисълта за него я изпълни с омраза. Изобщо не се бе сетила за него, когато момиченцето се роди. Ема бе толкова погълната от неочакваната мисъл за Едуин, че остана за миг сякаш без самозащита. Ето защо, когато Блеки я попита „Намисли ли какво име да дадем на камбанка?“ отговори, без да си дава сметка за това, което казва: — Едуина… — Едва бе произнесла и кръвта й се смрази. „Защо каза това име?“ — се попита ядосана сама на себе си. Не бе и помисляла да нарече детето си така. Просто щеше да й прилошее.

Блеки я погледна с отворена уста и забеляза, че Ема е разстроена. Повтори наум името и изведнъж разбра кой е бащата на детето: Едуин Феърли! Не можеше да има съмнение. Всичко съвпадаше точно. Как не се бе сетил преди това? Почувства съчувствие към Ема и изпита желание да я утеши, но се въздържа и каза весело:

— От къде измъкна това хубаво, елегантно име, Ема? От някой от твоите илюстровани журнали, може би. Малко е превзето, но милата ми Камбанка ще го носи с чест. Да, да, много ми харесва.

Ема потвърди мълчаливо, докато Блеки подготвяше водата, за да й даде време да се съвземе.

— Аз съм готов — каза усмихнато. — Дръж детето. Ето така, добре.

Ободрена Ема продължи:

— Ще се нарича Едуина Лаура Шейн…

— Шейн! — прекъсна Блеки.

— Да, в твоя чест. Не мога да я наричам Дезмън или Патрик или Блейк, ще бъде малко странно за момиченце, не ти ли се струва.

Блеки се задъха от смях.

— Разбира се, разбира се! Трогнат съм, Ема, хайде да почваме. — Потопи пръсти във водата и направи кръстен знак на челцето на детето. — Кръщавам те, Едуина Лаура Шейн Харт, в името на Отца и Сина и Светия Дух — после се прекръсти и целуна детето по бузката. Усмихна се и целуна и нея. — Ето, това е. Детето е кръстено! Нали си по-добре сега?

— Да, Блеки, благодаря, беше чудесно. Виж детето, усмихва се, дори не заплака, когато му направи кръстен знак с водата. Ще видиш, Блеки, ще живее щастливо. Погледна го сериозно и продължи: — Ще има най-хубавите дрехи, ще посещава най-добрите училища, ще стане истинска дама. За това ще се погрижа аз и никой не може да ме спре! — Сериозният израз на лицето й се смекчи от лека усмивка. — На кого мислиш, че ще прилича, когато порасне?

„На Феърли, разбира се“ — си каза Блеки, поглеждайки детето. Може би си внушаваше, но още отсега намираше някаква прилика. Но отговори:

— Ще стане красавица, Ема, ще видиш. Но сега я остави в люлката и да изпием за нейно здраве по чашка порто. Случаят заслужава.

Ема наля в чашките порто и пиха за здравето на детето.

— Да расте здрава, богата и умна, — я благослови Блеки, и продължи: — Не е нужно да казвам хубава, защото ще прилича на майка си.

Ема му отговори с нежна усмивка и двамата седнаха, всеки потънал в мислите си. След малко Ема каза:

— Ще бъде по-добре да не казваме на Лаура нищо за кръщаването, тя няма да одобри и ще се запита защо не сме го направили в църква.

Блеки се съгласи.

— Имаш право, но какво ще й кажеш? Тя не знае подробностите и ще й се стори странно, че ти не кръщаваш дъщеря си.

— Ще й кажа, че ще го направя в Рипън — отговори Ема, като при произнасянето на тези думи разбра, че най-после е взела решение за детето.

— Рипън! Защо точно в Рипън? — каза Блеки с любопитство.

Ема го погледна внимателно и каза спокойно:

— Следващата седмица отивам там с детето. Ще го занеса при братовчедка ми Фреда. Ще остане с нея. Добре знаеш, че не мога да я задържа тук, защото трябва да ходя на работа. Не ми се иска, но няма как.

Блеки притвори очи.

— Попита ли я? Тази твоя братовчедка ще приеме ли?

— Ако й напишех предварително, не би било изключено да ми откаже, но след като пристигна там с детето, няма да има смелостта да го направи — каза Ема като се опитваше да придаде увереност на гласа си. — Фреда има златно сърце, и после беше много свързана с майка ми, макар че е малко по-млада. Обича децата. Самата тя има две. Няма да ми откаже като види детето. А и аз ще плащам, естествено.

Блеки въздъхна:

— Разбирам, че нямаш друг изход, но няма ли да чувстваш липсата на дъщеря си?

— Как не, Блеки. Когато мога веднага ще си я взема обратно. Но дотогава ще ходя да я виждам поне два пъти в месеца.

Блеки поклати глава, но каза с пресилена веселост:

— И кога смяташ да отидеш в Рипън?

Ема прехапа устни.

— Следващата седмица преди да започна работа. Ще замина в четвъртък и ще се върна в петък. — Като видя объркания израз на лицето на Блеки Ема викна: — Трябва да го направя, нямам друг избор! — Гласът й трепереше, всеки миг щеше да се разплаче.

— Зная, Ема, не се вълнувай — отговори Блеки, като се опитваше да я успокои. Хвана ръката й. — Това е най-доброто, което можеш да направиш при тези обстоятелства.

— Най-малкото ще бъде в добро семейство, при близки хора и ще диша чист въздух — подчерта Ема, за да убеди повече себе си, отколкото Блеки, че е взела разумно решение.

— Но баща ти няма ли да научи? — попита Блеки.

— Не, Фреда няма да му каже нищо, ако я помоля — отсече Ема, като се надяваше, че не бърка. — И тя го познава добре и ще ме послуша, защото много обичаше майка ми, бяха като сестри двете. — Ема го погледна в очите и продължи: — Ще й разкажа цялата история за момчето, което ме изостави и се записа във флота. Ще й кажа цялата истина.

— Да, мисля, че е правилно — потвърди Блеки, после му дойде друго наум, но поразмисли, преди да продължи: — Преди малко стана дума за удостоверението за раждане, Ема, трябва да отидеш да регистрираш Едуина, за да получиш удостоверение и тогава трябва да кажеш кой е бащата на детето, такъв е законът.

Лицето на Ема се помрачи. Бе мислила вече по този въпрос и това я смущаваше.

— Мисля, че знаеш, когато чиновникът те попита за името на бащата ти какво ще кажеш, баща неизвестен, така ли?

— Да — добави Ема тихо.

— Знаех го! Тогава кажи моето име.

Ема остана като вкаменена.

— О, Блеки, никога няма да го направя. Защо трябва да поемаш такава отговорност?

Блеки не трепна с очи.

— Искаш да посочиш името на истинския баща ли, Ема?

— Не — възкликна тя решително.

— Тогава не смяташ ли, че е по-добре да сложиш моето име? От кръщелното на дъщеря ти ще следва винаги, че е незаконородена. Това е неизбежно. По-добре е каквото и да е име, отколкото дъщеря на неизвестен баща. Помисли добре!

— Но, Блеки…

Очите на Ема се напълниха със сълзи. Взе кърпичката и издуха носа си, като се опитваше да потисне чувствата, които я бяха обзели.

— Толкова си добър, Блеки! Не разбирам защо се грижиш толкова за мен.

— Защото ще се грижа за теб и Едуина. Някой трябва да ви защитава в този лош свят, струва ми се — отговори, докато черните му очи издаваха, че и той е развълнуван.

Ема се усмихна; знаеше, че когато на Блеки влезе някоя идея бе много трудно да се убеди в противното. И той бе твърдоглав.

Загледана в огъня Ема каза съвсем тихичко:

— Никой няма да види кръщелното, дори Лаура. Ще го държа винаги под ключ.

Блеки не бе сигурен дали е разбрал какво казва:

— Какво каза, Ема?

Ема го изгледа продължително и каза:

— Лаура няма да види никога това парче хартия, иначе ще разбере, че там стои твоето име.

Блеки я изгледа, без да разбира.

— Е, и какво от това?

— Лаура те обича, Блеки!

— Обича ме? Лаура! Какви глупости ти се въртят из главата, Ема? — избухна в смях и поклати глава. — По-скоро ще се срине света, отколкото Лаура ще си позволи да ме погледне два пъти. Много добре знаеш, че тя е католичка. Докато аз не съм цвете за мирисане! Хайде, Ема, остави тази глупава мисъл. Трябва да си си загубила ума!

Ема го изгледа нежно.

— Ти си глупчо, Блеки, не виждаш по-далече от върха на носа си. Разбира се, че много те обича.

— Тя ли ти го каза? — я попита той смутено.

— Не, тя не ми е казала нито дума. Разбрах го сама — като видя скептичния израз на лицето му добави: — Зная го и толкоз. Чувствам го вътре в себе си, че те обича!

На Блеки не му остана нищо друго, освен да се разсмее:

— Каква буйна фантазия имаш наистина, Ема!

Ема вдигна рамене:

— Мисли каквото си искаш, но е така. Нали виждам как те гледа и как разговаря с теб. Предполагам, че ако й предложиш, ще се ожени за теб.

Блеки бе удивен. Лицето му стана загадъчно и Ема не успя да разбере причината. Побърза да каже:

— Моля те, нищо не казвай на Лаура. Може да й стане неприятно, че говорим зад гърба й. И после, тя не ми е казала, че те обича, това са само мои предположения и впечатления.

И този път Блеки не отговори. Ема се приближи до него, прегърна го през рамото и го помоли:

— Блеки, моля те, обещай да не казваш нищо на Лаура.

— Обещавам да не го казвам на нито една жива душа — каза той и галеше нежно ръката, положена на рамото му.

Доволна от обещанието Ема отиде в кухнята.

— Трябва да приготвя вечерята — подвикна оттам.

— Да, Ема — отговори Блеки, като постави дърва в огъня и се разположи удобно на стола.

Запали цигара и като се усмихваше на себе си започна да обмисля думите на Ема. Трябваше да признае, че му бе пуснала муха в ухото. Полека-лека в съзнанието му изплуваха думи и постъпки на Лаура, които сега придобиваха нов смисъл. Продължавайки размишленията Блеки откри, че поне за момента не бе в състояние да прецени точно чувството, което изпитва към нея. О, без съмнение я обичаше, как можеше човек да няма нежно чувство към такова мило момиче? Но беше ли влюбен в нея? Би ли я желал за съпруга и майка на децата си, с която да прекара остатъка от живота си? Можеше ли да я направи щастлива? Поклати глава смутен, неспособен да намери отговор. Ами Ема? И нея обичаше, като сестра, но се попита дали не се лъже? Може би я обичаше както мъж може да обича една жена. С цялото си сърце и мъжественост. Опита се да оцени безпристрастно чувствата, които изпитваше към двете момичета, но остана още по-смутен и объркан от преди. „Може ли един мъж да обича две жени едновременно?“ се попита и се ядоса на себе си. „Има да дереш една хубава котка“, си каза Блеки О’Нийл. Стана още по-замислен в усилията си да се измъкне от тези въпросителни, но отговорите продължаваха да му убягват. Беше една дилема, която щеше да го тормози още дълго време.