Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (47)

47.

Дейвид Калински спря пред дома на Ема и се обърна да я погледне.

— Благодаря, че се съгласи да поработим извънредно, Ема. Беше много великодушно от твоя страна да откъснеш част от времето си за децата тази неделя.

Ема се засмя.

— Не беше безпокойство за мен, Дейвид. За да бъда искрена, за мен е облекчение, че успях да приключа скиците за лятната колекция „Лейди Хамилтън“. Самата аз нямах търпение да ги придвижа напред. — Отвори вратата. — Сигурен ли си, че не искаш да се качиш да изпием нещо?

— Не, благодаря, скъпа. Трябва да бързам. Обещах на баща си да мина да го видя — каза и пое ръката на Ема. Задържа я. — Трябва да ти кажа нещо, Ема!

Беше казал това с такъв глас, че Ема подскочи.

— Нещо не е наред ли, Дейвид?

— Мисля да се развеждам.

Изненадана Ема го изгледа продължително и каза.

— Да се развеждаш, Боже мой, Дейвид! А аз мислех, че между тебе и Ребека всичко върви както трябва.

— Нищо подобно. Нещата не се подобриха още от преди войната — промърмори смутено. — Откакто съм се върнал семейният ми живот е непоносим. Иска ми се да бъда искрен… — загледа я втренчено. — Още съм влюбен в теб, Ема. Помислих, че ако съм свободен… Е, добре, помислих, че бих могъл да те склоня да се оженим.

Изненадана, Ема замръзна.

— О, Дейвид! Дейвид! — докосна ръката му, която стискаше волана и каза: — Скъпи Дейвид, знаеш добре, че това не е възможно. Не допуснах тази жертва преди девет години, когато беше сам, за да създам тази катастрофа днес, когато си женен. Майка ти няма да го преживее, ще умре. Имаш две деца, като мен. Не можем да мислим само за нас самите. Трябва да мислим и за Ребека, и за останалите. Преди години ти бях казала, че не трябва да се строи собственото щастие върху нещастието на другите и още съм убедена в това.

— Ами ние двамата, Ема? — попита Дейвид и очите му се изпълниха с тъга.

— Ние двамата не съществуваме, Дейвид. — Когато почувства неговото разочарование каза тихо: — Надявам се, че не съм направила нищо, за да те заблудя, Дейвид.

Младежът се усмихна тъжно.

— Разбира се, че не. И ако не съм се решил да ти го кажа преди, то е, защото исках да съм сигурен докрай в моите чувства. Най-после миналата седмица реших, че непременно трябва да ти доверя това, което изпитвам. Мълчанието няма да е полезно повече. Винаги съм бил убеден, че ти ме обичаш, дори след като се омъжи за Джо. Не престанах да вярвам в това през цялата война. Тази именно мисъл поддържаше желанието ми за живот, чувствата ми си останаха непроменени. Въобразих си, че и с теб е така. Но ти очевидно не ме обичаш вече, нали?

— О, Дейвид, скъпи, разбира се, че те обичам, но като приятел. Истина е, че бях още влюбена в теб, когато се ожених за Джо. Но сега обичта ми към теб е различна, защото и аз съм различна. С времето достигнах до разбирането, че единственото постоянно нещо в нашия живот е промяната.

— Влюбена си в друг, нали? — каза Дейвид в изблик на прозрение.

Ема не каза нищо. Наведе глава и стисна в ръце чантичката си.

— Зная отговора, дори и да мълчиш — каза Дейвид без злоба. — Няма нужда да спестяваш нищо. Бих желал само да зная. Девет години са твърде много. И смяташ ли да се ожениш за него?

— Не, замина. Не живее в нашата страна. Сигурно няма да се върне никога повече — отговори Ема почти шепнешком.

На Дейвид не убягна мъката и поражението, които прозвучаха в гласа на приятелката му, защото я обичаше истински. Сърцето му се сви за нея.

— О, Ема, толкова съжалявам!

Ема го погледна с угаснали очи.

— Няма значение. Раната почти зарасна… надявам се. — Отвори вратата. — Моля, извини ме сега… Няма смисъл да слизаш. — Целуна го по бузата. — Помисли добре, преди да предприемеш нещо, което може да огорчи Ребека. Тя е изключителна жена и те обича. Запомни, че си моят най-добър и важен за мен приятел, Дейвид. Ще бъда винаги близо до теб, когато имаш нужда от приятел.

— Благодаря, скъпа, аз също съм ти приятел, Ема, не забравяй. — Засмя се горчиво. — Може да се каже, че и двамата сме нещастни в любовта. Ако някога ти потрябва рамо, на което да си изплачеш мъката… ето го.

— Благодаря за съчувствието ти — направи плах опит да се засмее. — Ще се видим във фабриката следващата седмица. Довиждане.

С наведена глава Ема прекоси входната пътека със сърце преливащо от съчувствие към Дейвид. После изразът на лицето й стана твърд в бледата светлина на угасващия зимен ден. Мисълта й беше при Пол. Поспря пред входната врата, пое си дълбоко въздух, преди да влезе. Свали палтото си, мина да поздрави икономката, която подготвяше вечерята и уморено се заизкачва по стълбите.

 

 

Беше седмицата преди Коледа на 1919 година. Точно преди година Пол Макхил беше в тази къща заедно с нея и децата. Голямата война бе свършила през ноември и Пол беше дошъл да прекарат няколко дни заедно, преди да се завърне в Австралия, за да се уволни официално. Припомни си, че онази Коледа бе пълна с радост и любов. Ема бе замаяна от щастие и влюбена, както не би могла да си представи, че е възможно. Най-после беше почувствала, че всичко, за което бе жадувала е нейно завинаги. Но не й остана нищо… Само едно разбито сърце, самота и отчаяние. Колко глупава е била да си въобрази, че нещата биха могли да бъдат по-различни. Щастието й убягваше винаги когато беше мислила, че го държи в ръце. Колко различна щеше да бъде тази Коледа от миналата. Поспря пред вратата на детската стая. Трябва да направя усилие заради децата, си каза.

Кит беше седнал на масата и рисуваше. Щом я видя, личицето му засия и се хвърли в ръцете на Ема.

— Мамичко! Мамичко! Толкова съм доволен, че се върна! — викна, като се вкопчи в краката й.

— Боже, Кит, какво си направил? — възкликна Ема, като го разцелува по косите. — Повече боя имаш по себе си, отколкото на листа. Какво рисуваш, скъпи?

— Не трябва да го виждаш! Изненада е! Коледен подарък за теб. — Момчето беше вече почти осемгодишно. Вдигна луничавото си лице към майка си, сбръчквайки носа си в доволна усмивка. — Но ако много искаш, мога да ти го покажа малко.

— Не, ако трябва да бъде изненада.

— Да, но може да не ти хареса, мамичко. Така ще мога да ти нарисувам друга картина. Я по-добре да я видиш! — Хвана здраво майка си за ръка и я задърпа към масата.

— Чудесно, по-хубава не може да бъде, скъпи — каза Ема почти автоматично. После погледна рисунката и дъхът й секна. Беше детска рисунка, разкривена, без перспектива и оцветена с крещящи цветове, но нямаше съмнение какво иска да изобрази. Беше образът на мъж в униформа с две огромни сини очи и една черна линия над устата. — Прекрасна е рисунката, скъпи — го увери Ема замислена.

— Това е чичо Пол. Разбира ли се? — попита нетърпеливо Кит. — Прилича ли на него? Наистина ли ти харесва рисунката, мамичко?

— Разбира се, че ми харесва. Къде е сестра ти? — попита Ема, сменяйки темата на разговора.

— О, госпожицата „не ме докосвай“ е в стаята си. Чете или нещо подобно. Каза, че тази сутрин не й се играе с мен! Много важно! Аз ще седна да довърша портрета!

— Разбира се, скъпи — каза Ема безучастно. — Ще вечеряме след час. — Разроши косите му в изблик на нежност и се оттегли в стаята си. Чувстваше потребност да остане сама и да събере мислите си.

Застана пред камината, за да се постопли. Беше разстроена повече от всякога. Чувстваше, че главата й ще се пръсне.

Неочакваното обяснение в любов на Дейвид, нейният отказ, всичко това изостри смущението, което изпитваше от това, че Пол Макхил я бе изоставил. Това чувство, което не я напускаше я караше да се усеща напълно победена. Миг по-късно отиде до шкафа и отвори последното чекмедже. Махна част от мекото копринено бельо и извади снимката на Пол. Бе я поставила там преди няколко седмици. Махна я от тоалетката, където стоеше обикновено. Загледа се в любимия образ, в искрените очи, чувствената уста и сърцето й, изтерзано от болка се развълнува. После в порив на гняв захвърли снимката далече от себе си.

Миг по-късно съжали и вдигна портрета. Сребърната рамка бе смачкана, стъклото на парчета, но снимката цяла. Ема коленичи, събра стъклата, после седна до огъня, като притискаше фотографията до гърдите си.

„Защо не се върна, Пол? Беше обещал. Беше се заклел, че нищо и никой не би могъл да те раздели от мен!“ На немия й въпрос нямаше отговор. За нея бе останала само тежестта на отчаянието. Пол й бе написал две писма, на които тя отговори веднага. За своя най-голяма изненада след второто писмо Пол не даде никакви признаци за живот. При мисълта, че писмото може да се е загубило, Ема написа ново, но и то остана без отговор. Накрая пренебрегвайки гордостта си тя му написа едно остро писмо с няколко реда и остана да чака поне една-единствена дума. Седмиците се превърнаха в месеци и мълчанието бе пълно. Уплашена и разстроена Ема не можеше да направи повече нищо. Накрая през октомври тя изясни за себе си: Пол не беше човекът, който ще й напише и да й се изповяда, че не я обича повече, че между тях всичко е свършило. Това бе единственото заключение, което можа да изтръгне в своето състояние на отчаяние. „Не знае какво да прави с мен. Толкова“ — реши. Бях му нужна тук, когато беше сам в Англия. В Австралия се е завърнал към стария си живот. В края на краищата е женен.

Ема се отпусна на стола и загледа безучастно в празното пространство, очите й бяха сухи. Отдавна вече бе изплакала сълзите си за Пол Макхил, нощ след нощ, месец след месец. Пол Макхил не я желаеше. Тя не можеше да направи нищо.

— Може ли да вляза, мамо! — попита Едуина, надзъртайки през вратата.

— Разбира се, скъпа — отговори Ема, като пъхна снимката под фотьойла, на който седеше. Насили се да се усмихне. — Добре ли прекара днес? Съжалявам, че трябваше да отида във фабриката, но беше наложително.

— Ти много работиш, мамо — каза Едуина с упрек. Разположи се удобно на другия фотьойл и оправи шотландската си пола.

Ема се престори, че не забелязва нападателния тон и каза радостно:

— Още не си ми казала какво искаш за Коледа. Защо не дойдеш с мен в магазина следващата седмица и да си избереш нещо?

— Не знам какво би ми харесало за Коледа — отсече Едуина и широко отвори светлосивите си очи. — Но ще ми е необходимо да ми дадеш кръщелното свидетелство, мамо.

Ема почувства, че се вледенява, но успя да запази неизменния си израз.

— И защо ти е кръщелното, Едуина? — попита с безразличие.

— Нужно ми е да си извадя паспорт.

— Боже Господи, защо ти е паспортът?

— Госпожица Метюс ще води класа ни в Швейцария тази пролет. И аз ще отида.

Ема повдигна вежди.

— Струва ми се, че е необходимо и моето съгласие, Едуина. Дори не поиска разрешение и това не ми харесва.

— Е добре мамо, може ли да отида?

— Не, Едуина, не можеш да отидеш — каза Ема спокойно. — Още си едва тринадесетгодишна и си твърде млада, за да пътуваш сама без мен на Континента.

— Но ще имаме придружител. Почти всички ще отидат, мамо! Защо само аз няма?

— Казах ти вече защо, скъпа. Трудно мога да повярвам, че всичките ти приятелки заминават. По-точно колко са казали, че тръгват?

— Осем.

— А, така е по-добре! Осем към двадесет и четири е почти една трета. Понякога си склонна да преувеличаваш нещата, Едуина.

— Тогава не мога да отида значи?

— Не тази година. Може би следващата. Като му дойде времето ще помислим. Съжалявам, че те разочаровах, скъпа, но трябваше предварително да говориш с мен. Решението ми е окончателно, Едуина.

Едуина знаеше, че е безполезно да спори с майка си. Въздъхна театрално и стана. Колко я мразеше! Защо баща й не е жив? Той щеше да я пусне. Като прикри лукаво чувствата си Едуина се засмя.

— Е, не е чак толкова важно — възкликна и се доближи до тоалетката. Взе четката и започна да реши дългите си сребърно руси коси, които стигаха чак до кръста й. Изразът на лицето й издаваше удоволствието да се оглежда. Ема бе раздразнена.

— Знаеш ли, Едуина, имам впечатлението, че за едно момиченце на твоята възраст си твърде суетна. Не съм виждала никой да се оглежда така на огледало, както ти го правиш често.

— Сега ти си тази, която преувеличаваш, мамо — отсече момичето високомерно.

— Не бъди дръзка — каза Ема раздразнена. Още от сутринта нервите й бяха опънати. После съжали, че е избухнала и добави с примирителен тон: — Днес идва чичо ти Уинстън. Ще пием чай заедно. Нали си доволна, скъпа?

— Не особено. Не е същият, откакто остави да го улови онази жена.

Ема сдържа усмивката си.

— Леля ти Шарлот въобще не е хващала никого. Просто се е омъжила и толкова. Обича чичо ти, а и теб също.

— Да, но той не е същият — настоя упорито Едуина. Изправи се. — Трябва да си довърша домашните, мамо, може ли да си отида?

— Разбира се, скъпа.

Когато остана сама Ема върна фотографията на Пол в шкафа. Замисли се за желанието на Едуина да получи кръщелното си и ужасните последици, които можеха да се породят, ако това станеше. Изтича в кабинета си на партера, затвори грижливо вратата и се обади на Блеки по телефона.

— Здравей, съкровище — я поздрави приятелят й.

— Случи се нещо ужасно, Блеки!

Блеки долови сянката на паника в гласа й.

— Какво има, Ема?

— Едуина ми поиска кръщелното си.

— Небеса! И защо й е кръщелното?

— Иска да си извади паспорт за една училищна екскурзия.

— Предполагам, че си й отказала.

— Естествено. Но ще дойде ден, в който няма да мога да я спра, Блеки. Тогава какво трябва да направя?

— Ще трябва да й кажеш. Но когато бъде достатъчно голяма, за да разбере ситуацията, Ема. — Въздъхна. — В края на краищата рано или късно трябва да стане.

— Но как ще й обясня твоето име в кръщелното? Тя е убедена, че неин баща е Джо.

— Би могла да я накараш да повярва, че аз съм истинският й баща.

— Но това ще е голяма отговорност за теб, Блеки!

— Рамената ми са широки, мила моя, вече би трябвало да си го разбрала. — Гласът му стана по-тежък, когато продължи: — Или естествено би могла да откриеш името на истинския й баща. Но предполагам, че ти не си предразположена да го направиш, скъпа?

— Разбира се, че не! — Ема пое дъх и подхвърли: — Ти знаеш кой е. Нали, Блеки?

Блеки въздъхна.

— Мога да рискувам да отгатна. Тя твърде много прилича на Адела Феърли, та почти нямам съмнение. Нали е Едуин?

— Да, Блеки — добави Ема тихо, почувствала облекчение, че най-после е извадила на бял свят истината. — Но Едуина няма да го узнае никога. На всяка цена трябва да я запазя от Феърли!

— Щом е така, не ти остава нищо друго, освен да я накараш да повярва, че аз съм истинският й баща. Нямам нищо против, Ема. — Засмя се. — Хайде, скъпа, отпусни се и забрави този проблем поне за момента. Ще видиш, ще успееш да заобиколиш препятствието за известно време, поне докато не стане седемнадесет-осемнадесет годишна.

— Да, така смятам и аз, Блеки — каза Ема. — За съжаление не можем да се освободим от миналото си, не е ли така?

— Това е тъжната истина. Но да не мислим засега. Няма полза. Кажи ми, да не си забравила за приема по освещаването на новата ми къща? Знаеш ли, истински блясък е! Няма какво да ти разправям.

— Разбира се, че не съм забравила! Няма да ми го простиш. Франк ще дойде в Йоркшир за Коледа и обеща да ми кавалерства. Умирам от желание да видя къщата, Блеки. Беше толкова потаен!

— О, ще я познаеш само да стъпиш в нея, Ема! Точно както ти я бях описал на времето, когато се срещнахме на хълмовете.

— Радвам се за теб, Блеки! Тази къща беше твоята голяма мечта!

— Точно така, Ема, но сега трябва да прекъснем, виждам моя Браян да идва с гувернантката. Не се тревожи за кръщелното. Забрави го до следващата година. Тогава ще се занимаваме с него, когато няма да има какво друго да се прави.

— Ще опитам. Още един път ти благодаря, Блеки. За мен ти си винаги истинска опора.

— Разбира се, мила, не се тревожи.

Ема остави слушалката и потъна в размишления за Едуина. Имаше нещо недосегаемо в нея. Една студенина, която караше Ема да страда заради скрития укор и отчуждението на дъщеря й към нея.

„Как бих могла да й кажа истината?“, каза си Ема измъчена. „Как бих могла да й го кажа, без да загубя и малкото уважение, което има към мен?“ Потръпна при мисълта за сблъсъка, който бе неизбежен, макар и след време. За първи път от месеци Ема забрави за миг Пол Макхил и собственото си нещастие.

 

 

Блеки О’Нийл се навърташе в разкошното преддверие на своя нов дом. Беше прегърнал през рамо Уинстън. Разговаряха. После го поведе към библиотеката, влязоха и Блеки затвори големите двойни врати.

— Защо затваряш вратата? — попита Уинстън нерешително. — Мислех, че идваме тук, за да изпием по нещо.

— Наистина. Наистина, но искам да обменим няколко думи на четири очи. Не желая да ни пречат.

— И кой би могъл да ни прекъсне? Всички са оттатък и се забавляват.

— Ема, например.

— А, разбирам. Искаш да говорим за сестра ми.

— Точно така. — Блеки отиде до подвижния бар и наля две големи дози бренди в тумбестите чаши.

Уинстън, който беше до камината го гледаше съсредоточено и се питаше какво ли му е дошло на ум. Тръсна глава смутено и заразглежда наоколо с явно възхищение пред хармоничната красота и елегантност на наредбата.

По-хубав от всякога в черния си вечерен костюм Блеки предложи чаша на Уинстън.

— Наздраве, Уинстън.

— За твое здраве, Блеки!

Блеки избра пура. С точни движения отряза върха й и я запали. Вдъхна жадно няколко пъти, изпусна дима и погледна Уинстън в очите.

— Кога смяташ, че ще свърши с неблагоразумието си нашата Ема?

— Какво неблагоразумие? — попита Уинстън и се намръщи.

— Да хвърля пари през прозореца. Изглежда, че е полудяла през последните шест месеца, поне аз така мисля.

— Ема не хвърля пари през прозореца, Блеки. Напротив, бих казал, че си позволява твърде малко лукс и удоволствие за себе си.

Блеки повдигна вежди, докато иронична усмивка цъфна на устните му.

— Хайде, Уинстън, не се прави на наивен. Много добре знаеш какво имам предвид. Говоря за начина, по който се хвърли да играе на борсата. Необмислено, струва ми се.

Уинстън се засмя.

— Нищо подобно. Дори трупа богатство, Блеки.

— Добре, но може да загуби междувременно това, което има. Да се спекулира на борсата е най-опасната игра на земята и ти го знаеш добре.

— Разбира се, че го знам. И Ема го знае и именно затова играе. В сделките тя е голям играч. Обича да рискува и двамата го знаем, но е толкова хитра, че трудно някой може да я излъже…

— Много е рисковано, за да е по вкуса ми. Наистина може да се разори.

Уинстън се засмя.

— Не и сестра ми. В края на краищата не можем да не й го признаем този талант. Започна от нула и виж къде стигна. Само един идиот може да е толкова безумен да рискува да хвърли всичко през прозореца, а Ема не е нито идиотка, нито безумна. Всъщност престана да играе на борсата от няколко седмици.

— Благодаря ти, Боже! — Блеки изглеждаше успокоен, но тонът му все още бе остър, когато продължи: — И все пак съм загрижен за бързото й настъпление. Новите магазини в Брадфорд и Харогейт, без съмнение са отлична придобивка. Но ремонтите, които иска да направи са много скъпи, а тази вечер не повярвах на ушите си, когато ми съобщи, че планира да построи голям магазин и в Лондон. Както обикновено идеите й са грандиозни. За да бъда искрен, Уинстън, онемях. Как, по дяволите, би могла да издържи на такива разноски? И бих искал да узная. Според мен прави крачка, която не е според ръста й.

Уинстън поклати глава с израз на увереност.

— Бъркаш, Блеки! Ема знае какво прави.

Блеки каза унесено:

— Без съмнение, Ема стана една много богата жена. По-богата отколкото си е мечтала.

Уинстън потвърди гордо.

— Колко мислиш, че струва? — попита спонтанно и веднага съжали, защото нямаше право на своя глава да разкрива действителността.

— Нямам представа.

Уинстън отпи глътка бренди, за да спечели време. Не можеше да разкрие действителната стойност на богатството на Ема. Още повече, че не трябваше да споменава за „Емералд“, акционерното дружество, на което сестра му бе единствена собственица. Задоволи се с една приблизителна цифра и каза:

— Един милион лири. На книга, разбира се.

— Небеса! — възкликна Блеки. Знаеше, че Уинстън нито преувеличаваше, нито лъжеше, затова вдигна високо чашата. — Тази новина заслужава да се полее. За нашата Ема, която ни натри носа на всички!

— За Ема. — Уинстън погледна Блеки замислен. — Така е. И знаеш ли защо? Познаваш ли тайната на безмерния успех на сестра ми?

— Разбира се, че го знам. Ема има изключителни качества: хитрост, смелост, амбиции и воля.

— Право казваш. Амбиция, но изключителна амбиция. И изключителна воля, Блеки. Това е разликата между Ема и болшинството от нас простосмъртните. Но всъщност не са тези дълбоките причини на нейния успех. Когато става дума за достигане на върха, Ема има инстинкта на убиец.

— Инстинкт на убиец! Какви неща говориш за нея! Ако те чуе какво говориш ще си каже, че я смяташ за цинична и жестока.

— В известен смисъл е така. — Уинстън не можа да сдържи смеха си пред смутения израз, изписан върху лицето на Блеки. — Няма да ми кажеш, че никога не си забелязал подобни черти у нея!

Блеки се замисли, припомняйки си миналото.

— Така е. Понякога съм я хващал, че може да бъде способна на жестокост — промърмори.

— Хайде, стига сме говорили за тези неща, Блеки. Всеки случай се надявам, че разсеях съмненията и тревогите ти.

— Да, наистина. Радвам се, че поговорихме на четири очи, Уинстън! — отговори Блеки не напълно убеден. — Е, тогава, след като си изясних нещата, да се присъединим към другите.

— Добре — каза Уинстън. — Като стана дума за убиец, забелязах, че нашия покорител на сърца е по петите на Ема тази вечер. Не я изпуска от очи. Непрекъснато прави салтоморталета по най-неприятен начин.

Блеки наостри уши.

— За кой дявол приказваш?

— За Артър Енсли, разбира се! Нашият голям герой от войната…, ако го слушаш какво говори. Самонадеян негодник!

— Мислех, че Ема не може да го понася.

— Колкото до това, не знам. През последните години не бях тук и я намирам твърде променена. Тази вечер, струва ми се, че неговото внимание не я дразни.

— Не съм забелязал — каза Блеки сухо и се изправи. Двамата се присъединиха към останалите. Уинстън отиде при Шарлот и Франк, а Блеки се отправи към рояла. Облегна се с безразличен вид, съсредоточавайки вниманието си върху Ема. Тя бе погълната от оживен разговор с Фредерик Енсли и сина му Артър.

Ема бе изключително красива тази вечер, макар и малко бледа. Гъстите й, прибрани в стегната прическа коси, подчертаваха деликатното й лице повече от всякога. Бе облечена в бяла кадифена рокля с широко деколте, което разкриваше изящните й рамене. Беше си сложила изумрудената игла, подарена й от Блеки за тридесетия й рожден ден. Бе точна репродукция на малката брошка за пет пари, която й бе купил за петнадесетия й рожден ден. Тази беше по-голяма, с по-фина изработка и украсена с истински изумруди. Блеки беше развълнуван като разбра с какво чувство Ема я бе приела. Беше спазил обещанието си, дадено преди много години.

Несъзнателно ръката му бръкна в джоба и пръстите му докоснаха кутийката, която беше скрил там. Съдържаше брилянтен пръстен, купен предния ден. Тази вечер бе решил да поиска ръката на Ема. След последния разговор за кръщелното на Едуина беше взел решение, което отлагаше от месеци. В последно време се бе убедил, че макар и да не обича Ема по същия безграничен начин както Лаура, все пак държеше много на нея. Беше я обичал винаги, откакто я бе срещнал за пръв път, малко, уплашено, треперещо момиче сред хълмовете. Щастието й му бе по сърце. Намираше я физически обаятелна, привличаше го нейната интелигентност, ценеше приятелството й. Браян я обожаваше, а той имаше нужда от майка. Освен това, бе заключил Блеки, ударът щеше да бъде по-малко жесток, ако Едуина откриеше, че е незаконородена. Той щеше да й бъде като истински баща и щеше да се постарае да замести влиянието на Джо в сърцето й. Може би, ако момичето успееше да го обикне, разочарованието му щеше да бъде много по-малко, когато видеше името му върху кръщелното. Тогава с удоволствие той щеше да й даде името си.

Беше си въобразил, че е прекрасна идея, но докато Уинстън не направи онези разкрития тази вечер. Изведнъж Блеки видя Ема в съвършено различна светлина. Беше я виждал винаги като жена с безгранично могъщество и голямо богатство, никога не я бе подценявал. Понеже винаги я бе разглеждал от близо като една неуморна делова жена той нямаше точна представа за това каква всъщност беше Ема Харт. Самият той бе постигнал не малко, но и той, и Дейвид Калински бяха останали далеч зад нея. Трябваше да признае, че Ема не беше като другите жени, отдадени на къщата и съпруга си. Никога не бе пренебрегвала деловите си задължения.

Блеки не бе сигурен, че Ема щеше да го приеме като съпруг. Така на тридесет и три години Блеки О’Нийл, очарователен, богат и сигурен в себе си се съмняваше в своите постижения като ги сравняваше с невероятните успехи на Ема. Разколеба се дали да й направи предложение.

Щом го видя, Ема се извини на компанията си и се втурна към него.

— Блестящ празник, Блеки! А за къщата не знам какво да ти кажа. Тя наистина е великолепна. — Погледна го с блестящи очи. — Точно такава е каквато ми беше разказал, че я искаш: нежни цветове и изискани стилни мебели, и всичко останало.

— Да — каза Блеки. — Спомням си, че тогава ти бях казал, че един ден ще станеш елегантна дама. Както виждаш предвижданията ми се сбъднаха.

В този момент Блеки забеляза погледа на Артър Енсли, упорито фиксиран върху тях и възкликна намръщено:

— Винаги съм мислил, че не можеш да понасяш младия Енсли. Но тази вечер ми се струва, че си по-скоро добре разположена към него.

— О, не е толкова лош. По-интелигентен е, отколкото мислех и е много забавен. Намирам го по-скоро очарователен.

— Добре ли го познаваш? — попита Блеки, опитвайки се да скрие частицата ревност, която го бе жегнала.

— О, съвсем не. Виждали сме се само няколко пъти и то по работа. Защо? — изгледа го учудена.

— О, само така, без особена причина. Питах. Като става дума за работа къде смяташ да строиш магазина в Лондон?

— Току-що открих подходящ терен в Найтс Бридж и предполагам, че ще го купя на разумна цена. Трябва непременно да го видиш. — Докосна ръката му. — Ако имаш възможност следващата седмица ще отидем заедно до Лондон, скъпи.

— Разбира се, с удоволствие! Ще видиш, ще построим фантастичен магазин, Ема, най-хубавия в Лондон.

Поговориха малко за магазина и Ема му разкри идеите си, които бяха завладяващо грандиозни. Разказваше с такъв ентусиазъм и толкова заразително, че Блеки се увлече от проекта. После седна на рояла и започна да свири. Отначало изсвири няколко буйни ирландски мелодии и Ема седна да послуша, както винаги очарована от прекрасния му глас. Малка тълпа гости веднага се събра около рояла. Както навремето в „Грозната патица“. Като си припомни миналото Ема не можа да сдържи усмивката си. Но когато дълбокият баритонов глас изпълни залата още при първите ноти на „Дани бой“, Ема се вцепени. Тези думи така близки до сърцето й събудиха едно желание и тъга. Звучен и чист, гласът се разля в залата, докосна сърцето на Ема и тя не можа да устои. Тихичко излезе навън. Гърлото й се сви при мисълта за Пол, за нейния Пол, когото бе загубила завинаги.

Франк и Уинстън се спогледаха. Франк стана и каза:

— Аз ще ида, ти остани при Шарлот.

Франк последва Ема и я настигна в преддверието. Хвана я за ръка и я поведе към библиотеката, без да говори. Прегърна я през рамо и й каза:

— Няма да се върне повече, Ема. Трябва да се примириш.

— Зная, Франк — каза Ема с привидно спокойствие.

— Знаеш, че не бих си позволил да се меся в живота ти, но не мога да понеса да те гледам така съкрушена. Има неща, които повече не мога да премълчавам. Неща, които би трябвало да знаеш.

Ема го погледна учудено.

— Какво искаш да кажеш?

— Пол Макхил е женен.

— О, Франк, скъпи, но аз го знам! Винаги съм го знаела.

— Разбирам. — Чувствителните черти на Франк се опънаха.

— Предполагам, че ти го е казала Доли Мостън.

— Да, точно тя — отговори Франк.

— Доли е една клюкарка. Нямала е никакво право да…

— Аз я попитах, Ема, дори я заставих да ми го каже. Само защото бях разтревожен за теб.

— О! — бе единственото, което успя да каже Ема, като гледаше ръцете си с нещастен вид.

— Така, Пол ти е казал, че е женен. Предполагам, че ти е обещал да се разведе.

— Каза, че ще уреди всичко, след като свърши войната — пошепна Ема като почувства враждебността в гласа на брат си.

Замълча и Франк започна възбудено:

— И ти каза, че е женен за дъщерята на един от най-важните политици в Австралия? И майка й произлиза от една от най-известните фамилии в Сидни? Това разказа ли ти го?

— Не, не сме говорили за съпругата му.

— Така си и мислех! Предполагам, че не ти е казал дори, че има син.

Ема изгледа Франк с отворена от изненада уста.

— Един син?

— Да, едно момче. Установявам, че се е въздържал да ти довери тази малка подробност.

— Така е — трябваше да признае Ема и сърцето й се разтуптя развълнувано. Помисли си, без да каже нищо повече на брат си: „Една съпруга, която повече не обича беше препятствие, което можеше да преодолее, но не можеше да се бори срещу едно дете. Неговият син. Не би могла да надделее. Богатите и могъщи мъже като Пол Макхил насочваха всичките си надежди към новата генерация, към наследниците на династията им. Пол никога не би се отказал от сина си заради нея…“ После се съвзе и каза: — Радвам се, че ми го разказа, Франк. — Избухна в горчив смях. — Сигурно си направил голямо впечатление на Доли, за да е толкова откровена с теб?

— Щеше да бъдеш изненадана от това, което една жена е предразположена да каже на своя любим, особено при интимната обстановка на леглото.

— О, Франк, ти и Доли! Не мога да повярвам! — възкликна Ема удивена.

— Обаче, да, поне за момента.

— Но тя е много по-възрастна от теб!

— Десет години, за да бъдем съвсем точни. Всеки случай, струва ми се, че не сме тук, да разискваме моите отношения с Доли. Какво ще кажеш?

— Да, имаш право.

Ема се наведе към него.

— Откъде тя може да знае толкова неща за Макхил?

— Няколко години е била любовница на Брус Макхил.

— Изглежда тичането подир фусти е фамилна черта на Макхил! — каза Ема саркастично. — И какво друго ти разказа? Добре е да знам всичко до край.

— Не много. Разказа ми за тяхното богатство и влияние. Стори ми се, че не знае подробности за съпругата и сина на Пол. Дори почувствах, че има някаква тайна около тях. Между другото каза, че Пол се движи винаги сам в обществото. Подчерта факта, че е може би един… — спря и се загледа в чашата си.

— Един какво, Франк? — запита с безпокойство.

Младежът се изкашля от неудобство.

— Толкова ли искаш да го знаеш? Доли подсказа, че е женкар.

— Не ме изненадва, Франк. Не се измъчвай, че си ми го казал.

Франк глътна остатъка бренди от чашата си и каза:

— Не се измъчвам. Само съм бесен от гняв, че ти стори зло. — Отиде да вземе бутилките с коняк и шампанско и напълни отново чашите. — Пол винаги ми е харесвал. Не можех да си представя, че е такъв негодник. Това показва за сетен път, как външният вид може да подведе. Защо не ми разкажеш всичко, Ема? Понякога от това на човек му олеква.

Ема се усмихна тъжно:

— Ще ти разкажа всичко, Франк. Може би ти ще си в състояние да ми обясниш поведението му спрямо мен.

Докато разказваше, без да забележи Ема изпи почти цялата бутилка шампанско и за пръв път в живота си се напи. Когато час по-късно Уинстън се появи на прага и видя състоянието на сестра си, викна възмутено:

— Не приличаш на себе си, Ема!

Ема вдигна чашата и я тласна, разливайки съдържанието:

— Наздраве! Да пием за живота… Искам да кажа… Да пием за живота! — Гласът й пресече и хлъцна.

— Как можа да позволиш да дойде до това състояние, Франк? — измърмори Уинстън и погледна Ема, която се бе отпуснала на дивана със затворени очи и отворена уста, изкривена от нещо като усмивка. — Утре ще имаш ужасно главоболие. Аз ти го казвам! — измърмори раздразнен Уинстън.

— И кво от това? Не бъди толкова суров, Уинстън — каза Франк тихо. — Един път в живота си мисля, че Ема наистина имаше нужда да прати всичко по дяволите.