Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (37)

37.

Ема стисна телефонната слушалка, докато сърцето й биеше лудо.

— Не желая да го правиш, Франк! Излагаш се на ненужна опасност. Глупаво е…

— Не е — прекъсна я Франк. Гласът му звучеше глух и металически в слушалката. — Чуй ме, Ема, имах желание да се запиша като доброволец, но си дадох сметка, че изобщо няма да ме вземат. Не и с очите ми и със слабите ми дробове. Но все пак някой хронист трябва да знае как се развиват нещата там. Трябва да отида, Ема!

— Но защо ти, Франк? Само едно дете си! — възкликна Ема разгорещено.

— Не е вярно. Следващия месец ще навърша двадесет и три години — гласът му звучеше прочувствено. — Желая да отида, моля те, Ема, трябва да ме разбереш. И главният редактор желае да отида. В известен смисъл това е чест.

— Чест! — Ема се задъха от недоумение. — Според мен това е една чест, от която спокойно можеш да се лишиш. Ще трябва да стоиш в окопите, ще бъдеш сред воюващите. А ти току-що каза, че не си добре със здравето, а ще трябва да преживееш тежките условия на фронта. Умолявам те, Франк, премисли добре преди да вземеш окончателно решение — опита се да му внуши Ема.

— Но аз вече съм го взел — каза Франк спокойно. — Вече е твърде късно. Затова ти се обаждам по това време. Утре в пет заминавам за фронта.

— О, Франк! Не трябваше да го правиш, без да се допиташ предварително — възнегодува Ема.

— Всичко ще бъде добре, Ема. Наистина. Не усложнявай живота ми — помоли. — Грижи се за себе си и предай обичта ми на всички. Ще се обадя, когато мога. Ти ще знаеш винаги къде се намирам от статиите ми в „Кроникъл“. Изрязвай ми ги, Ема. И не се тревожи за мен. Довиждане, скъпа.

Телефонът замлъкна и Ема остана неподвижна, ужасена при мисълта, че Франк се мотае по бойните полета. Не бе очаквала такова развитие на нещата и се страхуваше много за съдбата на брат си. Беше достатъчно ужасно, че Уинстън се намираше някъде по фронтовете, че и Франк да се хвърли сред битките. През последните години бе живяла в удобната сигурност, че дори Англия да влезе във войната малкия й брат не го заплашва никаква опасност, поради крехкото му здраве. И така щеше да бъде, ако Франк не бе си създал име на добър журналист. Вече бе станал младият хронист, който всеки вестник се стремеше да привлече. Не би могла да си представи, че мечтата на Франк би могла да бъде да стане военен кореспондент. Ема съжали, че Франк е толкова талантлив. Може би и тя имаше някаква вина, ако убиеха Франк. Никога нямаше да си го прости. Да беше го оставила където бе. В онзи седмичник за пет пари в Шипли, каза си ядосана. А аз не, нали се бъркам навсякъде, защото бях толкова горда с неговите възможности. Заради амбициите, които свързвах с него, стигнахме до тук.

Няколко минути по-късно трябваше да признае, че става смешна. Франк щеше да си пробие път и сам, бе нейна помощ. Нейната намеса послужи само да го издигне по-бързо нагоре. Разбира се имаше я и книгата. Ема бе изиграла определена роля, за да обърне внимание на компетентните лица върху книгата. Разбира се, че и без нейната намеса Франк щеше да успее. Когато навърши двадесет години той й показа книгата, върху която беше работил вече две години. Помоли я плахо да я прочете. Понеже бе заета до шия в работа остана цяла нощ, за да я прочете и на сутринта се втурна при брат си във вестника.

— Прекрасна е! Трябва да се публикува. Остави това на мен.

Беше поканила на обед Арчи Клег, главен редактор на „Меркурий“ в Лийдс. Бе го помолила да изпрати ръкописа на един издател в Лондон. Книгата бе приета от „Холис и Блейк“ и Ема се заангажира да осигури с издателството благоприятен договор за Франк. Когато няколко месеца по-късно книгата излезе бе приета много ласкаво от критиката. Романът получи забележителен търговски успех, Франк стана известен и му бе предложено място в „Дейли Кроникъл“. Това бе станало с благословията на Ема. Вече го считаха за един от най-блестящите млади писатели и английски журналисти. Бъдещето му бе осигурено. Така беше поне до тази нощ.

— Проклета война! — викна Ема, изпълнена с гняв и безсилие. Войната бе връхлетяла като мълния от ясно небе, за да разруши всичките й планове. Въпреки загрижеността й за това какво ще стане със сделките, Ема бе достатъчно съзнателна, за да разбере, че войната ще доведе много по-тежки последици. Щеше да обърка целия свят и да унищожи, да смаже хиляди живота.

Изведнъж скочи на крака. Да се рови из миналото и да се гадае за бъдещето не е нищо друго освен загуба на време, помисли тя, защото за нея това беше един от укротимите грехове. Нищо не можеше да направи, за да изтрие това, което се бе случило, нито можеше да попречи на това, което щеше да се случи. Придърпа на гърба си робата от синя коприна и пресече антрето към голямата стълба, покрита с дебела пътека. Стенният часовник на дядо й долу удари два пъти в тишината на заспалата къща. Ема влезе в спалнята и се мушна в голямото двойно легло.

Джо се помръдна в съня си.

— Ема?

— Извинявай Джо, събудих ли те? — прошепна като придърпа завивката върху себе си.

— Не, телефонът. Кой беше? — попита сънено.

— Франк, заминава на фронта като военен кореспондент. Не успях да го разубедя, Джо, толкова ме страх за него — каза Ема тихо.

— Не е ли много скоро? Във война сме от няколко дни, не можа ли да почака?

— Опитах се да го разубедя, но не обърна внимание. И сега имам двама души, за които да мисля… — Потръпна и зарови лице във възглавницата като се опита да задържи сълзите си.

Джо усети, че Ема трепери и се приближи до нея. Погали косата й.

— Не се тревожи, Ема, ще видиш, че ще се оправят. Тази бъркотия няма да трае повече от няколко месеца.

Ема простена и се опита потисне яда си. Джо нямаше никаква представа за реалността. Вече месеци тя предвиждаше тази война, но думите й отскачаха като от гумена стена, докато не бе престанала да разговаря по този въпрос. Плахо Джо докосна рамената й. Натиска се засили, когато се облегна на лакътя си, за да я погледне в лицето. Ема усети топлия му дъх върху бузата си и веднага се вдърви. Миришеше на лук, бира и тютюн. Обърна глава на другата страна. Джо започна да я целува, докато свободната му ръка се плъзна под покривката и притисна гърдите й.

— Моля те, Джо, не сега!

— Не бъди студена, Ема — промърмори съпруга й мрачно.

— Не съм студена. Само не се чувствам на себе си.

— Ти никога не се чувстваш добре — отсече той.

— Това е несправедливо и ти го знаеш — отговори Ема хапливо. — Беше тежък ден за мен, а сега съм разтревожена и за Франк. Как можеш да бъдеш толкова нечувствителен? И после напоследък никак не внимаваш. Не желая да рискувам да забременявам отново.

— Ще внимавам, Ема, обещавам — каза Джо умолително. — Моля те, любов моя, вече седмици…

— Десет дни — уточни Ема ядосана пред толкова егоизъм.

— Но аз те желая — промърмори той, въпреки протестите й и я притисна до себе си. — Моля те, Ема, не ме отблъсквай.

Ема не отговори. Като прие мълчанието й за съгласие Джо се нахвърли задъхано. Ръцете му все по-настоятелни и трескави започнаха да опипват тялото, краката и гърдите й. Ема обърна глава, за да избегне целувките му. Затвори очи и се опита да го отблъсне. През тези четири години съпружески живот Ема беше правила нечовешки усилия, за да устои на физическите желания на Джо Лаутър. И знаеше, че още един път трябваше да направи жертва. За себе си бе решила още навремето да бъде добра съпруга за Джо. А тя никога не потъпкваше думата си. Но не бе взела предвид сексуалната агресивност на Джо, нито ненаситния му апетит, който не само не намаляваше, но с времето растеше.

Вече беше твърде късно, за да опита да се отдръпне, без да предизвика сцена. Затова Ема се опита да се отпусне. Наложи си съзнанието й да се отпусне в нейния собствен личен свят. Потъна в сложни пресмятания за последните си финансови сделки и се помъчи да намери подслон от реалността на момента.

Джо беше върху й като се въртеше, сякаш с тялото си удря върху наковалня. Ема едва успя да потисне вика на болка и гняв докато той проникваше, после още и още. Като някакъв бик, който товари, без да се интересува от препятствията.

Накрая остана неподвижен. Благодарение на небето, всичко беше свършило. Изпразнен се стовари върху й, дишайки тежко. Ема опъна горящите си крака и извърна глава, докато сълзите на унижение се търкаляха по страните й. Този секс без чувства я унижаваше и беше непоносим. Джо не успяваше да събуди и най-малкото привличане в нея. Той дори не се бе опитал да го направи. Въпреки своята постоянна сексуална ненаситност или може би точно заради нея, изглежда изобщо не забелязваше липсата на взаимност у Ема. Може би, ако беше показал малко повече съобразителност или мъничко повече чувствителност и съчувствие към нейните женски потребности, ситуацията щеше да бъде по-добра. Отчаяна Ема си даде сметка, че не е в състояние да понася повече тези мъчителни насилия над тялото й.

Джо я обхвана с ръце и скри глава в гърдите й.

— Беше фантастично, любов моя — й каза особено плахо. — Можеш да подлудиш всеки мъж. Не мога да ти се наситя!

Като че ли не го знам — помисли си Ема бясна, без да каже дума. Джо се откъсна от нея, обърна й гръб и след няколко минути бе дълбоко заспал. Внимателно, за да не го събуди Ема се измъкна от леглото и изтича в банята. Заключи вратата, хвърли на земята омачканата си нощница, вдигна косите си и влезе във ваната. Сгушена под струята топла вода, толкова топла, че да я опари се насапуниса обилно. Разтри се енергично и се остави отпусната във водата, за да облекчи болките на душата и сърцето си, за да успокои опънатите си нерви. След малко се почувства по-добре и излезе от ваната. Докато се изтриваше в елегантната баня Ема съзря образа си в огледалото. Поспря и се загледа. Нямаше и следа от тъга и отчаяние в бледия овал на лицето й. Блеки винаги й казваше, че лицето й е непроницаемо като на сфинкс и тя бе започнала да му вярва. Облече си чиста нощница и слезе на долния етаж.

С решителни стъпки Ема влезе в малкия кабинет до дневната с намерение да поработи около час. Беше напълно бодра и както винаги беше решила да се отдаде на работата си. Така успяваше да се откъсне от неприятни мисли и неща. Но сребърните лъчи на луната навлизаха и осветяваха с тайнствени отблясъци стаята. Ема застана до големите прозорци, свързани с врата, която гледаше към градината. Беше поразена от красотата. С вътрешен подтик отвори вратата и излезе на терасата, която обикаляше цялата къща. Беше блестяща августовска нощ, неподвижна и уханна. Ема вдъхна дълбоко свежия въздух и веднага почувства облекчение.

Пресече терасата и се спря на върха на каменното стълбище, което водеше към градината. Погледът й блуждаеше из градината, която бе типично английска. Беше трудно да се повярва, че от другата страна на Ламанша се развихряше война или да се приеме факта, че хиляди английски младежи се готвеха да влязат във вихъра на бойното поле.

Ема бавно се упъти към дъното на градината, където беше любимият й ъгъл. Долу под големия слънчев часовник блестящи храсти рододендрони и стръкове пинии избуяваха в различни тоналности от червено до лилаво и бяло. Джо беше пожелал да посадят рози в този ъгъл, но Ема не му разреши. Не бе споделила с него, че от аромата на тези цветя й прилошаваше.

Един огромен великолепен бук простираше избуялите си клони и почти докосваше с тях земята. Така образуваше обширна зелена арка за една стара пейка. „Седалката на мама“ я наричаха децата, защото на нея Ема се усамотяваше всеки път, когато искаше да се откъсне от проблемите на дома, за да мисли и да се отпусне. Всички бяха свикнали да не я безпокоят, когато е там. Мисълта за Джо завладя съзнанието й и наруши едва извоюваното спокойствие. Настръхна, когато си спомни за неговата насилствена любов. Но скоро откри, че мисли: бедният Джо! Гневът й бе изчезнал така бързо, че Ема се изненада от чувствата, които я бяха обзели.

Преди малко, закована под барабанния огън, израз на чувствата на Джо, Ема бе помислила да го напусне. В този момент, премисляйки отново намерението й бе разколебано. Една раздяла беше немислима. Не само заради децата и обичта, която те изпитваха към Джо, но преди всичко, защото тя самата имаше нужда по много съображения от съпруг. И после Джо никога нямаше да я остави.

Ема се отпусна на облегалката на пейката и се опита с цялата си обективност да анализира брака си. Трябваше да приеме, честно в себе си, че няма намерение да променя съществуванието си. Алтернативите не й се струваха твърде привлекателни. Какъвто и да беше Джо, за нея без съмнение представляваше един буфер между нея и останалите, които биха желали да й сторят зло. Като се изключат неприятностите не можеше да отрече, че въпреки всичко обичаше Джо.

Ема бе много великодушна и интелигентна, за да се тормози и отдава на лоши мисли в тишината и спокойствието на тази градина, трябваше да признае още един път, че Джо Лаутър все пак бе един добър съпруг. Помисли за неговото великодушие и щедрост. Беше купил тази къща през декември 1910 година, четири месеца след сватбата, когато Ема беше бременна. Предишният юни, малко преди сватбата Джо бе получил ново, неочаквано наследство, много по-голямо от онова, което получи от майка си. Една стара сродница по майчина линия беше починала на деветдесет години. Нямаше други роднини и Джо беше единственият й наследник. Освен сто и петдесетте хиляди лири, една голяма къща в Олд Фармли, Джо стана собственик на четири търговски сгради в центъра на Лийдс. Годишният наем от тази собственост надминаваше очакванията на Джо. Доброто финансово състояние позволи да се купи тази къща в най-изискания квартал. Къщата се издигаше в малък частен парк, заобиколен с високи каменни стени и голяма желязна ограда, които бяха разположени във вътрешността на оградения парк. Всяка имаше собствена градина. Когато Ема влезе в тази къща през студения декемврийски ден, разбра, че я желае. Състоеше се от много обширни и добре оразмерени стаи. Голям салон за приеми, столова, салон и малък кабинет, представляваха официалната част на долния етаж. На втория етаж имаше осем спални и три бани. Там удобно се бе настанило семейството на Джо, в очакване на новия си член. Третият етаж имаше две големи тавански стаи и таван. В задната страна на къщата бяха разположени кухнята, стаите за прислугата и пералнята.

В деня, когато Ема, Едуина и Джо влязоха в новата къща, Ема изпита чувството на сигурност, от което за пръв път от години насам се отпусна. В тази хубава и елегантна къща най-после тя се почувства защитена от Феърли и най-вече от Джералд Феърли.

Трябваше да минат няколко седмици, за да може Дейвид Калински да разбере, че Ема никога няма да промени решението си за брак помежду им. Не му оставаше нищо друго, освен да приеме, че ще бъдат и занапред само съдружници. Ема не бе престанала да го обича, но с усилие успя да скрие своите чувства. Надяваше се, че това ще спести мъките и на двама им.

Вечерта, когато Джо поиска ръката й Ема се съгласи, но му разказа, че Едуина е незаконородена. Направи го с цялата си искреност, като хитро изпусна да разкрие кой е бащата. Ограничи се да повтори версията, измислена от нея още преди години. Поразен от толкова честност и искреност Джо похвали силата й да понесе подобен товар. После й каза, че миналото й не го интересува и в действителност беше точно така. Беше като омагьосан от Ема и единственото нещо, важно за него бе да я има за съпруга.

Да, Джо постъпи честно, си каза Ема. След сватбата беше дал името си на Едуина, като я осинови. Самият той прояви бащински чувства към нея. Обичаше я толкова, колкото и собствения си син — Кристофър, роден през 1911 година.

Докато тези мисли се трупаха в съзнанието й Ема изпита за миг угризение на съвестта си. Джо се беше отнесъл като истински джентълмен. Бе показал голяма щедрост и великодушие към Едуина и нея, упрекна се Ема. Да отдаде тялото си и съпружеската си преданост не бе нищо повече, освен малката цена, която трябваше да заплати.

Не бе лесно, даваше си сметка, но трябваше да бъде по-разбрана и по-сърдечна към съпруга си в бъдеще.