Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (61)

61.

Библиотеката беше обширно помещение с големи двойни прозорци. Старите дървени ламперии и широките дивани, покрити с плат на цветя, придаваха изключителен комфорт на обстановката.

Ема прекоси бързо стаята и застана до голямата камина от дялан камък, която датираше от 1611 година, когато бе строена и сградата Пенистън Роял. Протегна ръце към пламъците, погледна свода на камината с барелеф в центъра. Не можеше да има нещо по-подходящо, помисли, докато иронична усмивка озари лицето й. Изобразяваше правосъдието на цар Соломон.

Ема се обърна към Емили, която дойде задъхана. Дрехата й от червен шифон се развяваше след нея. Момичето прегърна баба си и й даде чантата.

— Обожавам тази рокля, бабичко, благодаря ти, че ми я подари!

С нежна усмивка и топлота в очите Ема погали Емили.

— Можеш да задържиш и обеците, скъпа.

Емили изглеждаше изненадано.

— О, не е възможно, сериозно ли говориш? — Погледна баба си с блеснали от възторг очи. — Вижда се, че говориш сериозно. О, бабичко, ти си съкровище! Много ти благодаря!

В този момент Сара, единствената дъщеря на Кит, се появи на прага. Беше възхитително създание. Носеше рокля с цвят на зелено стъкло, който подчертаваше косите й, потъмняло злато, които ограждаха луничавото й лице. „Благодаря на Бога, не прилича нито на баща си, нито на дядо си“, помисли Ема.

Сара прегърна Ема.

— Не мога да разбера какво го прихваща баща ми. Бе непоносим цялата вечер и преди миг само го срещнах в коридора, нещо се бяха уединили с чичо Робин, разговаряха. Изглежда, че се караха. Надявам се, да не ни развалят хубавата вечер. Непоносими са както винаги!

— Сигурна съм, че няма нищо особено, Сара. Не се задълбочавай — увери я Ема. И така съзаклятниците бяха започнали да връхлитат един върху друг. Нищо чудно!

Емили отбеляза със своята спонтанност:

— Имам чувството, че госпожите тази вечер се държат малко странно. Нервите на всички сякаш са опънати. Особено на майка ми. Но какво ли ни интересува? Важното е, че ни е весело!

— Така е, скъпа — потвърди Ема и започна оживен разговор с внуците си, които я бяха наобиколили.

Един по един и останалите дойдоха в библиотеката. Хилда сервира кафе, докато майордомът поднасяше напитки и пури. Отпивайки от своето бренди, Блеки се доближи до Ема.

— Възхитителна вечер, Ема — отбеляза поклащайки глава. — Но ти изглеждаш прекрасно, врабчо. Ако бях две години по-млад, щях да те поискам за жена, кълна се във всички светии. Впрочем да не забравя. Моят Браян ти изпраща сърдечни поздрави. Драго ми е да ти кажа, че Джералдин очаква третото ми внуче.

— Поздравления, Блеки. Новината е чудесна.

Със своята възбудена физиономия Елизабет се доближи до Блеки, хвана го под ръка и го помъкна към съпруга си, без да спре нито за миг да говори. Емили и Сара също се отдалечиха от Ема и тя остана сама пред камината. Чувстваше се спокойна и щастлива сред деветте си внука, всеки от които по свой начин разпръскваше толкова радост и веселие. Един по един членовете на новото поколение бяха започнали да клонят към нея. Това сгряваше умореното й сърце и я съживяваше чрез обичта, с която можеше да ги обгърне. В този момент изпита голямо задоволство от постъпката си. Макар и на висока цена, тя спасяваше своята империя.

Филип, който бе извикала от Австралия в началото на седмицата, разказваше весели истории и случки от овцевъдната ферма. Докато го слушаше, Ема си припомни скъпите спомени от Дънън и за щастливите дни, прекарани с Пол и Дейзи в хубавата им къща. Пол щеше да бъде горд със своите внуци, помисли. Мисълта за него я накара да потърси с поглед Паола, която сякаш бе пленена от Джим. Незабавно в съзнанието й изплува фамилията Феърли. Ема бе станала причина за разоряването на Феърли и в момента се запита дали си е струвало труда. Но съжаленията бяха загуба на време. Спомни си думи, произнесени преди години от Пол: „Успехът е най-доброто отмъщение, Ема“. Може би нейният успех щеше да бъде достатъчен, но без изгарящата омраза, която изпитваше към Феърли, едва ли някога щеше да стигне върха. Вече бе достигнала долу в долината на своето дълго съществувание. И след тази вечер щеше да може да си почине, сигурна, че онова, което бе създала ще остане ненакърнено за новото поколение.

„Трябва да свършвам“, помисли Ема. Бе минал почти час. И вече бе настъпил момента да свали картите си. Тихо тя се откъсна от групичката до камината, проправи си път между присъстващите и стигна до голямото бюро в дъното на обширната зала.

Като зае мястото си каза:

— Моля за вашето внимание. Разположете се удобно. Искам да обсъдим някои семейни работи.

Докато всички послушно заемаха местата си, се споглеждаха с уплашени очи. Когато всички се настаниха, Ема отвори чантата, извади лист и започна да чете енергично:

— Аз, Ема Харт Лаутър Енсли от Пенистън Роял Йоркшир, в пълно съзнание и в нормално умствено състояние обявявам, че настоящият документ представлява моето последно желание и в същото време обезсилва всякакви други завещания или анекси към завещания, подписани от мен преди настоящия.

Приглушен възглас се откъсна от устата на присъстващите и Ема спря и вдигна глава. Очите на всички бяха впити в нея. В залата бе настъпила такава тишина, че и игла да паднеше, можеше да се чуе. Ема не можа да сдържи коварната усмивка, когато забеляза уплахата на децата си. Само Дейзи и внуците й изглеждаха съвсем спокойни. Ема се засмя, но очите й бяха като стоманени остриета. — Зная, че не е прието завещанието да се чете приживе, но няма никакви юридически причини това да не може да бъде направено.

— Не го ли намираш малко зловещо, мамо? — възкликна Елизабет и гласът й прозвуча пискливо.

— За Бога, не ме прекъсвайте! Колкото до това, което казваш, Елизабет, не, не намирам нищо зловещо. — После показа папката пред себе си и продължи. — Става дума за един документ по-скоро обемист, за да се прочете изцяло на тази сбирка. Повече от сто страници е. Затова ще си позволя да прескоча цялата юридическа терминология и дойда до същността за това как се разпореждам с моята собственост.

Като остави настрана завещанието Ема продължи:

— Преди да продължа излагането на волята си, бих желала да изясня нещо пред вас. Струва ми се, че има известно неразбиране относно империята Макхил. Струва ми се, че между вас има някои, които смятат, че Пол ми е оставил всичко без условия и следователно аз мога да разполагам с богатството на Макхил, както намеря за добре. Но нещата не стоят така. — Отпи глътка вода и продължи тържествено. — По волята на Пол Макхил, така както е изразена в завещанието му, неговата дъщеря Дейзи Енсли Амори, наследява автоматично всичко след моята смърт. От нея тази собственост ще премине на децата й, Паола Макхил Амори и Филип Макхил Амори, разделена поравно след смъртта на тяхната майка.

В залата отново се чу потиснат шепот, но Ема с нетърпелив жест накара всички да млъкнат.

— Докато е жива Дейзи ще получава прихода чрез „Роситър Мършан Банк“, която ще действа като неин довереник. След смъртта ми Паола, дъщерята на Дейзи, ще заеме мястото ми в административния съвет на „Ситекс Ойл Корпорейшън“ и ще действа за сметка на майка си, както вече е натоварена от мен лично. Пак след смъртта ми синът на Дейзи, Филип ще се заеме с цялостното ръководство на Макхил в Австралия. Ще го прави за сметка на майка си, което успешно върши и сега, през последните години под мое лично наблюдение. Уточнявам, че по никакъв начин останалите мои деца или внуци няма да получат и една лира от собствеността Макхил.

Никой не проговори. Ема изгледа изумените лица на присъстващите.

— Като изяснихме въпроса с наследството Макхил — подхвана Ема, — можем да започваме с разпределението на моето лично богатство. — Почувства как напрежението около нея расте. Погледна единствения син на Едуина тридесет и две годишният граф Дънвейл, внук на Едуин Феърли и братовчед на Джим.

— Моля, Антъни, ела при мен.

Младият граф, по-скоро въздържан и плах по природа, изглеждаше стреснат от повикването, но изпълни заръката. Ема му се усмихна успокоително и се обърна към останалите.

— Най-големият ми внук, Антъни, ще получи доходите от един доверителен фонд от два милиона лири, който съм създала за него. Оставям му и къщата си в Ямайка с всичко в нея без картините. — Ема погледна Антъни, който изглеждаше онемял. — Не ти оставям нищо от моя бизнес, тъй като никога не си работил за мен и вече си твърде зает да ръководиш именията си в Ирландия и предприятията, наследени от баща ти. — Погледна го проницателно. — Вярвам, че не се считаш ограбен?

— Боже Господи, бабо, разбира се, че не! — възкликна младежът, почервенявайки от вълнение. — Не зная какво да кажа. Толкова си щедра. Благодаря! — приготви се да се върне на мястото си.

— Остани при мен — задържа го Ема. Младежът застана зад нея и се опря на рамото й.

— А сега да минем към по-малките от моите внуци: Аманда и Франческа — направи знак на близначките, четиринадесетгодишните дъщери на Елизабет и внучки на Артър Енсли. И двете плахо се изправиха и се доближиха до бюрото, хванати за ръка. — Преминете от другата страна, до вашия братовчед, момичета — нареди Ема. — Създадох фондове от по два милиона лири за Аманда и Франческа. И двете ще получават лихвата, докато навършат осемнадесет години. — Обърна се към внучките си: — Давам си сметка, че сте твърде малки, за да разбирате подробностите. Ще ви ги обясня по-късно.

— Да, бабо — възкликнаха в един глас двете момичета. После Аманда, почти разплакана извика: — Бабо, нали не умираш?

Ема поклати глава и се усмихна успокоително.

— Не, мила, но трябва да изпълня моите планове за вашето бъдеще. — Наклони се малко напред с очи към присъстващите и с глас по-силен от обикновено, продължи: — Сега ще навляза в проблемите на Предприятия „Харт“. Както знаете това е акционерно дружество, което струва доста милиони. Ясно ви е, че аз притежавам сто процента от акциите.

Усмихна се доволно. Четиримата съзаклятници, които попиваха думите й до този момент изглеждаха буквално хипнотизирани.

— Оставям на моя внук Александър Бъркстън 52% от акциите.

Чу как Кит поема дъх с мрачна физиономия. Робин не се въздържа да промърмори:

— Боже мой! — Побледня и едва не скочи на крака.

Ема го стрелна с поглед.

— Да минем нататък: — Оставям на внуците си Сара Лаутър, Джонатан Енсли и Емили Бъркстън, остатъка от акциите, които да разделят поравно помежду си.

Направи знак на четиримата наследници да се приближат до бюрото и ги изгледа един по един, като каза направо:

— Смятам, че разбирате мисълта ми, относно Предприятия „Харт“. След внимателно проучване реших, че единственият начин да запазя целостта на Дружеството е да оставя контрола в ръцете на един човек. Според мен Александър е най-подготвен да ръководи дружеството. Това, разбира се, ни най-малко не омаловажава вашите възможности. Ще продължите да работите във филиалите и след смъртта ми ще получите във ваше разпореждане това, което ви оставям. Естествено ще получавате значителни доходи от тези акции. Но към тези доходи прибавям и по един фонд от един милион лири, за всеки един от вас, включително и Александър. Надявам се, че не мислите, че съм несправедлива и съм облагодетелствала някого от вас.

Последва хор от благодарности и младите хора преминаха при другите зад гърба й. Сара продължаваше да гледа полицата над камината, защото й бе неприятно да среща бесния поглед на баща си. Знаеше, че бе очаквал да наследи едно тлъсто парче от Предприятия „Харт“. Джонатан също гледаше надолу, за да не вижда мълниите, които хвърляше Робин с очи по същата причина. Само Емили изглежда бе забравила Елизабет и гледаше наоколо недоверчиво.

Нетърпелива Ема продължи:

— За да сменя за миг темата, искам да ви съобщя волята си относно къщите, колекциите от картини и скулптури и накитите, които притежавам. На внука си Филип Макхил Амори оставям колекцията си от картини, с изключение на тези, които са сега в Пенистън Роял и онези, които са пръснати из офисите ми в Лондон, Париж и Ню Йорк. Моля, Филип, ела тук при твоите братовчеди.

Когато Филип се приближи до бюрото, за да благодари, Ема му каза:

— Не ти оставям нищо друго, Филип, защото благодарение на наследството на дядо си ти и така си милионер. Надявам се, че ще ме разбереш.

— Разбира се, бабо, ти си абсолютно справедлива.

— А сега, да видим къщите. Оставям следващите имоти на внуците както следва поред: — На Александър вилата в Кеп Мартен; на Сара — къщата в Белгрейв Скуеър; на Емили — апартамента на Авеню Фош в Париж. На Джонатан — апартамента на Пето Авеню в Ню Йорк. Към къщите преминава и мебелировката. Накитите ми, с изключение на изумрудите да се разпределят на равни части между внучките ми Сара, Емили, Франческа и Аманда.

Ема се спря и направи знак на Дейзи. Най-малката й дъщеря мъчително осъзнаваща враждебността, която цари в стаята, стана и се приближи.

— На дъщеря си Дейзи оставям огърлицата, обеците и пръстена от изумруди, които ми подари баща й. Оставям й и тази къща и всичко, което съдържа, при условие, че след смъртта й всичко ще премине в разпореждане на дъщеря й Паола.

Нова вълна от мърморене огласи залата. Четирите й по-големи деца я гледаха с такава явна враждебност, че Ема изпита желание да се оттегли, но погледът й не трепна. Взе един документ, постави го в плик, обърна се към Джим Феърли и му каза:

— Това е за теб, Джим. — Младежът за момент остана изненадан, но побърза да вземе плика с ням въпрос в погледа, отправен към Ема. — Това е новият договор, който ти гарантира работа в „Йоркшир Консолидейтит Нюспейпър Къмпани“ през следващите десет години. Проучи го внимателно, покажи го на твоя юрист и ми го върни подписан след седмица. Обявявам те за пълномощен директор на дружеството от следващия месец с увеличение на заплатата.

— Благодаря, госпожо Харт, не знам как да изразя моята благодарност, аз…

— По-късно, Джим — прекъсна го Ема.

— Сега да се занимаем с волята ми относно веригата от големи магазини „Харт“, нещо, което, сигурна съм, всички сте нетърпеливи да чуете. — Направи пауза и се замисли, после каза: — Тази верига създадох от нищо. С пот на челото и ето тези ръце. — Вдигна ръцете си, за да ги видят всички. — Няколко седмици разсъждавах, преди да реша. Волята ми е да преминат в ръце, които биха продължили делото ми. Един човек е в състояние да гарантира… — прекъсна драматично по средата. Напрежението вече беше нетърпимо. — Оставям целия пакет от акции на магазините „Харт“ на Паола Макхил Амори. На нея оставям и цялата си колекция от изумруди.

Паола подскочи, но докато пресичаше стаята, усети, че краката й се подкосяват. Колкото и да беше измъчена от опасенията си цялата седмица, изобщо не бе очаквала нещо подобно и не смееше да помисля за последиците.

— Благодаря за доверието ти към мен, бабо — каза, когато бе пред бюрото. — Обещавам ти, че големите магазини „Харт“ ще бъдат в сигурни ръце.

— Мислиш, че не го знам скъпа — каза Ема с усмивка, от която бликаше обич.

Паола се присъедини към братовчедите си, които вече заобикаляха Ема от всички страни. „Баба раздели стаята на два неприятелски лагера“, помисли си Паола. Изгаряше от любопитство, каква ли ще е следващата стъпка.

— Накрая обявявам Дейзи Амори, довереница на всичките ми останали недвижими имоти, а Хенри Роситър от „Роситър Мършан Банк“ за неин съизпълнител.

Едуина, Кит, Робин и Елизабет изглеждаха парализирани от изненада. В лицата им Ема прочете омраза. Почака напълно неподвижна избухването на възможния скандал. Но нищо не се случи. „Разбраха, че са бити със собственото им оръжие“, си каза Ема, „но са премного подли, за да протестират веднага“.

Робин се съвзе пръв. Изправи се на крака почервенял.

— Чуй, мамо, ужасно си несправедлива. Хладнокръвно ни изключи от завещанието, като ни лиши от онова, което ни се пада по право. За наследството на Макхил разбирам, но всичко останало? Трябваше автоматично да премине на твоите деца. Ние сме твоите законни наследници. Не смятам, че ще приемем всичко това, ще оспорваме завещанието, смятам, че и другите ще ме подкрепят. Очевидно си имала лош съветник, а и след всичко това може да се усъмним в твоите умствени възможности. Всеки съд ще приеме тази теза. Иначе…

— Млъкни и седни — заповяда Ема с царствен глас. Изправи се, като се хвана здраво за ръба на бюрото. — Да, изхвърлих ви от моето завещание, не го отричам, но за това има причина. Трябва да знаете, че съм в течение на факта, че вие четиримата сте се съюзили и заговорничите зад гърба ми, за да изтръгнете империята от ръцете ми, а както се вижда и от вашите собствени деца. — Засмя се малко злорадо. — Макар и с неудоволствие, все пак реших, въпреки вашите машинации да дам по нещо и на вас. Вие допуснахте фатална грешка. Просто ме подценихте! — Изгледа ги с притворени очи и каза: — Не съм толкова отмъстителна, както биха били други на мое място. По тази причина не закрих фондовете, които преди година създадох за вас. Колкото до оспорването на завещанието, Робин, и за това се погрижих. Очаквах го и съм подготвена за тази възможност.

Ема взе плик и извади от него четири листа, които размаха.

— Това са четири чека на ваше име. Всеки от по милион лири. Наистина това е капка в морето, в сравнение с това, което бихте наследили при нормални условия. — Засмя се и каза: — Но не мислете, че става дума за обикновен подарък, не е така. Просто ви купувам. Зная, че всеки от вас си има цена.

Ема остави чековете на бюрото и взе един документ.

— Всеки от вас, който приеме един милион лири, платими още в понеделник, трябва да подпише индивидуален договор с мен. Както виждате документите са вече съставени. Става дума за законен договор, според който се задължавате да не оспорвате завещанието. Като адвокат, Робин, би трябвало да знаеш, че с подписването на такъв договор и получаването в замяна на указаната сума, никога не можете да го оспорвате. — Погледът й премина през Робин към Кит, Едуина, Елизабет. — Преди това, трябва обаче да ви кажа още нещо. Завещанието ми е съставено така, че е неоспоримо. Ще запитате, щом е така, защо на всеки от вас давам такава солидна сума. Много просто, за да ви попреча да смущавате дори с въздишка империята ми. Не искам да досаждате на внуците ми. — Седна на стола си и ги изгледа с ледено спокойствие.

— Хайде, решавайте — подкани ги Ема, — нямам намерение да оставам цяла нощ тук. — Изправи се и започна да прибира документите в чантата си. — Както предпочитате, но ви предупреждавам за последен път: Ако държите да оспорвате завещанието ми по съдебен път, ще направите дупка в морето. Ще ви държа в юмрук даже и от гроба.

Елизабет стана първа.

— Една писалка, дайте ми една писалка! — викна и гласът й прозвуча пискливо. Не смееше да погледне разярения Робин. След нея дойде ред на Едуина. Разтреперан от яд Робин я последва. Подписаха и тримата, и взеха своите чекове. Кит бе последен. Ема забеляза, че ръката му трепери.

Ема постави договорите в чантата.

— Е, щом като свършихме, предлагам да продължим празника.

Последва абсолютна тишина, докато всички я гледаха с отворена уста. Изведнъж като отприщен поток всички започнаха да говорят едновременно, струпани около нея. Ема взе чантата.

— Моля да ме извините за малко, ще се върна веднага. — Взе под ръка Паола — Качете се в частния ми кабинет с Джим, скъпа, искам да ви видя за миг. И ако обичаш, носи ми чантата.

— Разбира се, бабо.

Ема прекоси залата, приближи се до Блеки и му каза:

— Качи се да изпием заедно нещо и да се видим.

— Разбира се, с удоволствие, скъпа — отговори Блеки с готовност. По стар навик наведе глава и погледна в очите й. След това каза: — Великолепна сцена, Ема! Поздравявам те!

Ема му отвърна с усмивка, но не каза нищо. Излязоха заедно от библиотеката, последвани от Паола и Джим. Изкачиха широкото каменно стълбище, горди и царствени както винаги. Като стигнаха до салона на първия етаж Ема се извини и се оттегли за малко в стаята си. Когато се завърна завари Джим и Паола седнали близо един до друг на единия диван, а Блеки, седнал насреща върху другия. Обърна се към Джим:

— Разказа ли на Паола за невероятната история за жените на Харт и мъжете на Феърли?

— Не, госпожо Харт — побърза да отговори Джим. — Мислех, че вие трябва да решите дали да го направя или не.

— Каква история? — попита любопитно Паола.

— Джим ще ти я разкаже по-късно. — Ема протегна ръце към огъня. — След смъртта на майка ми намерих във вещите й този медальон. Върху него са гравирани инициалите „А и Е, 1885“. Зная, че е бил на майка ми, твоята прабаба, скъпа Паола. Бил й е подарък от Адам Феърли, прадядото на Джим. Искам от днес нататък ти да го пазиш.

Паола пое медальона и го разгледа с интерес.

— Благодаря, ще го пазя ревниво — каза и се обърна към Джим. — Трябва веднага да ми разкажеш тази история, която изглежда толкова вълнуваща.

— Да, така е — отговори Джим.

— Заедно с медальона — продължи Ема — намерих и тази златна игла за вратовръзки. Мисля, че е принадлежала на прадядо ти.

— О, вярвам, че е точно така — каза Джим като разглеждаше иглата. — Върху бюрото на дядо Едуин имаше фотография на баща му. На нея той е много млад и е облечен с дрехи за езда. Почти съм сигурен, че там се забелязва тази игла.

— Тогава, вземи я — каза Ема кротко. — А сега тичайте да се веселите, деца. Искам да поговоря на четири очи с Блеки. Тази вечер почти не сме се видели с него, а имаме да си кажем толкова много клюки.

Джим скочи на крака и целуна ръката на Ема.

— Вие сте наистина една изключителна жена, госпожо Харт!

Ема се засмя. Паола я прегърна сърдечно и й прошепна на ухото:

— Знаех, че си стара лисица, бабо, и че кроиш нещо, но и аз останах като гръмната. Ти си извор на неочаквани изненади. Толкова много те обичам!

Ема се загледа след тях, докато излизаха хванати за ръце, вперили поглед един в друг. „Ще бъдат щастливи“, си каза доволна.

Блеки я наблюдаваше и изпускаше облаци дим от пурата си. Черните му очи бяха пълни с нежност. Обикна я преди шестдесет и четири години, когато беше все още необуздано момиченце сред хълмовете. Заедно бяха вървели, разделяйки радости и скърби.

— Така отмъщението ти е свършено — каза Блеки, — най-после свърза двете фамилии. Паола ще бъде Феърли. Започвам да мисля, че в края на краищата ти си една стара романтичка, Ема Харт.

— Да, може би имаш право. — Ема се разположи удобно на дивана и оправи гънките на дрехата си. — Знаеш ли, Блеки, ако поживея още малко, надявам се да видя и правнук Феърли в тази къща. Кой можеше да предположи! — Очите й блестяха. — Толкова съм доволна, че се съгласих за Джим и Паола. Заслужавало си е само заради тяхното щастие.

При тези думи Блеки отиде и напълни чашите за наздравица. Вдигна своята и каза:

— Да пием за всички онези, които обичахме и загубихме, за онези, които обичахме и са с нас и за онези, които все още не са видели светлината, Ема.

— Да, Блеки, за следващото поколение.

Останаха мълчаливи, всеки потънал в своите мисли, напълно отпуснати от спокойствието на взаимността между тях, установена още първия ден, когато се бяха срещнали на хълмовете над градчето. После Блеки взе ръката й в своите и каза:

— Твоят път към властта и богатството бе необикновен, Ема, има нещо, което бих желал да те запитам. Кажи ми, скъпа, откри ли тайната, когато прокарваше пътя си, за да я споделиш със стария си приятел?

— Да, Блеки, да. Вярвам, че открих тайната на живота.

Блеки я погледна в очите.

Ема издържа на погледа му и лицето й се озари от нейната пленителна усмивка и каза:

— Да се бориш, Блеки!