Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (55)

55.

— Сигурно в Тихоокеанския район ще избухне война, а междувременно и в Европа — каза Пол Макхил тихо. — Фактите са неопровержими. Япония, както и Германия се индустриализираха по-късно и успехът ги превърна в две страни, които мечтаят да владеят света. — Запали цигара. — Струва ми се, че не бъркам, Дан. Ще е по-добре Америка да е готова. За нещастие Европа не е.

Дениъл Нелсън, един от най-богатите хора на света, произлизаше от видна фамилия индустриалци, потвърди замислен. Изразът на лицето му беше по-скоро загрижен, когато каза:

— Не мога да ти противореча, Пол. Аз самият твърдя същото от месеци. Точно миналата седмица казах на Президента, че Япония желае да контролира Тихия океан. Към това се стреми още от двадесетте години, ако искаме да бъдем по-точни. Рузвелт не е слепец. Държи сметка за ситуацията. От друга страна Америка едва се е съвзела от голямата криза. Естествено е американците да се интересуват преди всичко от националните проблеми. Все още имаме около десет милиона безработни, Пол.

— Знам го. Онова, което най-много ме тревожи междувременно е, че когато Конгресът одобри трите декрета за неутралитет, преди няколко години, основната тенденция е изолационизмът. Страхувам се, че и до днес е така. Но Америка няма да може да остане неутрална, ако Великобритания влезе във война с Германия.

— Що се отнася до Рузвелт — отбеляза Дан, — зная, че не е изолационист. Сигурен съм, че ако бъде необходимо ще се притече на помощ на Великобритания. Нашите страни са свързани по естествен начин от век. Той не би си позволил Западът да пропадне. Но нека приключим с тези потискащи разговори. Ема ми изглежда много сериозна!

— Загрижена съм — каза Ема, — като всеки добре информиран гражданин на нашето овреме. Брат ми е журналист — политолог в Лондон и мисли, че Хитлер са стреми към тотална световна власт и че няма да се спре пред никаква пречка да я достигне. За нещастие, освен от неговия добър приятел Уинстън Чърчил, внушението на Франк се пренебрегва от всички други. Кога най-после светът ще реши да отвори очи и да види какво става?

Дан се усмихна.

— Перспективата за нов, втори световен конфликт е ужасна за всички, скъпа моя. Обществото има лошия навик да крие главата си в пясъка с надеждата да не види какво става около него. Същото правят и политиците, както ми се струва.

— Предполагам, че е човешко… да се правят опити да не се забелязва ужасната реалност като войната. Но все някой трябва да я посрещне… — След като си даде сметка, че Пол искаше да разговарят по делови въпроси с Дан Нелсън, Ема каза: — Добре, оставям ви сега, извинете, но трябва да обърна внимание и на другите гости.

Двамата мъже я наблюдаваха как се хлъзга в големия салон в един вихър от бял шифон.

— Ема е най-необикновената жена, която някога съм срещал — отбеляза Дан. — Ти си щастлив човек — каза на приятеля си.

— Зная го — отговори Пол, пренесе цялото си внимание към Дан Нелсън и продължи: — Исках да ти говоря за моите петролни кладенци и за някои други спешни работи. Мисля, че ще има време преди да излезем за операта. Да преминем в библиотеката.

Докато обикаляше между гостите, които изпълваха големия салон в луксозния апартамент на Пето Авеню, Ема не успяваше да забрави мисълта за войната. Тази сутрин бе получила писмо от Франк, който току-що се бе върнал от Берлин. Писмото беше пълно с мрачни предвиждания и доколкото го познаваше добре, Ема знаеше, че той не преувеличава нещата. Франк бе казал, че Великобритания ще влезе във войната още преди края на годината. И тя му вярваше.

Със загриженост и тревога Ема помисли за двамата си сина. И двамата бяха на възраст да бъдат мобилизирани. Нова генерация младежи щеше да бъде пожертвана от унищожителната машина на войната. Въпреки че стаята беше топла, Ема потръпна. Спомни си за Джо Лаутър, за голямата война и за разрушенията, които тя пося.

По-късно седнала в ложата на Метрополитен, Ема се опита да концентрира вниманието си върху елегантната и разноцветна тълпа и програмата, която държеше в ръка. Блеки О’Нийл я бе заразил да обича музиката и докато наблюдаваше изключителния спектакъл Ема почувства носталгия по приятеля си.

След края на представлението Пол покани гостите си на вечеря в ресторант. Въпреки ужасяващия разговор отпреди няколко часа Пол както винаги беше несравним домакин. Най-красивият и очарователен, помисли си Ема с гордост. Беше 3 февруари 1939 година. Денят на неговата петдесет и девета годишнина. Времето го бе направило още по-красив и привлекателен.

Пол срещна погледа на Ема и й намигна с жаден поглед, който тя познаваше много добре. „Дяволски човек“, помисли Ема развеселена. „Сякаш флиртува! След всичките тези години.“ През април Ема щеше да навърши петдесет години. Не бе възможно! Бяха минали двадесет години откакто познаваше Пол, а живееха заедно от шестнадесет. Тези години не бяха лесни. Пол можеше да бъде твърдоглав и диктатор, колкото и тя. Често изпитваше потребност да се наложи със сила. Да даде да се разбере кой носи панталони в тази къща. Така Ема се бе научила да го остави да прави всичко по негово усмотрение за онова, което се отнасяше за частния им живот. Но той беше достатъчно интелигентен да не се намесва в нейната делова работа. С времето страстта към нея не бе намаляла и Ема се считаше за щастлива жена.

Между шампанското и превъзходната храна всред приятните разговори Ема успя да отхвърли мрачните мисли и да се отпусне.

През цялата седмица, която последва, Пол не спомена нито веднъж за войната. Ема също внимаваше да избягва тази тема. Отидоха в Тексас да посетят „Сидни Тексас Ойл Къмпани“, напоследък преименувана в „Ситекс“. Продължиха на запад през Одеса и Мидланд, където с голямото настояване на Хари Мариот, американски съдружник на Пол, сключиха нови договори за проучване на подземните ресурси. Едва когато се връщаха към Ню Йорк, Ема изрази мнението си и попита Пол защо Мариот изглежда толкова недоволен от договорите.

— Защото той предпочита винаги да действа на сигурно — усмихна се Пол. — Никога не е предразположен да рискува. Страхува се да не загуби това, което сме натрупали през тези години. Какъв глупак! „Ситекс“ вече е една от най-богатите петролни компании, но е необходимо да се разширява. Аз имам добър нюх към петрола и ти гарантирам, че ще открием много богат залеж в следващите години било в Одеса или Мидланд. Възнамерявам сондирането да започне колкото може по-скоро.

— За щастие притежаваш по-голямата част от акциите, Пол. Иначе Мариот щеше да бъде винаги против теб — отбеляза Ема.

— Имаш пълно право — засмя се Пол. — Да не мислиш, че съм толкова несъобразителен да хвърля на вятъра милиони, без да имам тотален контрол, нали, мила?

— Разбира се — добави Ема, присъединявайки се към смеха му. — Достатъчно си хитър, за да допуснеш подобна грешка. — Изчака и продължи: — Съжаляваш ли, че Дейзи не е момче?

— Небеса! Разбира се, не. Какво ти минава през главата, скъпа?

— О, мислех, че Хоуард няма да може да следва твоя път и си помислих, че може би съжаляваш, че нямаш момче, което да поеме работата ти.

— И какво те кара да мислиш, че няма да осъществя идеята да направя от Дейзи това, за което говориш? Не може да не е взела от прекрасната си майка някои способности. Тя ще стане делова жена, изключителна. Един ден ще се ожени и ще има деца, нашите внуци, Ема, помисли.

Ема направи всичко възможно думите му да се изпълнят. Това тя не забрави никога.

Един ден в края на февруари Пол се върна рано от кантората на „Ситекс“. Ема веднага разбра, че се е случило нещо ужасно. Целуна я разсеяно, сипа си питие, което никога не правеше по това време на деня.

Свикнала да поставя въпросите ребром, Ема му каза:

— Много си разтревожен, Пол, какво се е случило?

— Нищо не може да се скрие от теб, скъпа — отпи от чашата, запали цигара и каза: — Запазих ти каюта за Англия на „Куин Елизабет“, истинско щастие е, че успях да я намеря, скъпа. Заминаваш в четвъртък.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита Ема и сърцето й се сви.

— Не, съкровище, не мога.

— Защо, Пол? Беше казал, че ще се завърнеш заедно с мен.

— Налага се да отида в Тексас, за да ускоря някои неща и да втълпя на Хари, че трябва да започне сондиране в Одеса колкото може по-скоро. След това ще отида до Австралия.

— Но ти ми беше казал, че до края на годината няма смисъл да ходиш там.

— Може да стане много късно, Ема. Трябва да замина колкото се може по-скоро. Дори веднага. Знаеш какво мисля за японската заплаха в Тихия океан. Не мога да оставя нещата на случайността.

Лицето на Ема побеля като платно.

— Страхувам се… страхувам се, Пол, че ще останеш блокиран в Австралия, ако войната избухне, преди да си се завърнал в Англия. Може да останем разделени за години. — Изтича и коленичи до краката му.

— Моля те, любов моя, не отивай, моля те!

— Знаеш, че трябва да го направя, Ема — каза с обич. — Но няма да остана дълго. Най-много два месеца. Нещата там са в ред. — Усмихна й се ободряващо. — Ще се върна веднага, ще видиш. Искам да бъда с теб в Англия, когато избухне войната. А сега не прави тъжни физиономии, скъпа. Става дума за осем седмици. Светът няма да се срути!

Като знаеше, че е безполезно, Ема не се мъчеше да разубеждава Пол за това пътуване. Богатството имаше свои привилегии, но и свои тежести и отговорности.

И тя беше делова жена и затова разбра Пол и се опита през дните до заминаването да демонстрира веселост, която не изпитваше. Мисълта да се отдели от Пол, макар и за кратко я натъжаваше повече от всякога. Ужасно предчувствие я преследваше докато прекоси океана и докато стигна в хубавата си къща в Белгрейв Скуеър. Ема не можа да изгони от съзнанието си тъжните съмнения.