Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (11)

11.

Малко по-късно Адам влезе с уверена крачка в трапезарията, седна и изгледа двамата си сина, които вече бяха на масата.

— Добър ден! — поздрави ги той. Джералд промърмори нещо неразбираемо в отговор. Едуин стана от стола, приближи се до баща си, целуна го по бузата и му каза с лъчезарна усмивка:

— Добър ден и на теб, татко!

Адам отвърна на сина си с усмивка и го потупа приятелски по рамото. Разочарованието, което изпитваше от живота и брака си бе сравнимо само с разочарованието от синовете му. Беше привързан към Едуин, който без съмнение бе по-добрият от двамата. Приличаше много на него.

— Как е, старче? — попита Адам с приветлив тон. — Надявам се, че се чувстваш по-добре. — Поглеждайки бледото лице на Едуин продължи: — Само че трябва да ги зачервим тези бузи, Едуин. Добре ще бъде днес след обед да пояздиш малко из ливадите. Разбрано ли е, старче?

— Да — отговори Едуин покорно, сядайки на мястото си и разгърна ленената салфетка. — Още вчера исках да изляза, но мама ми каза, че е много студено за мен. — Лицето, изненадващо зряло за петнадесетгодишно момче се запали от ентусиазъм. — Да кажа ли на мама, че ти си ми разрешил да изляза?

— Не се притеснявай, Едуин, аз сам ще й кажа — отвърна Адам, мислейки, че Адела можеше да превърне момчето в хипохондрик като нея. Трябваше да внимава. Реши да го държи под око и да го огради от болезненото влияние и чувствата на майка му.

Междувременно Мъргатройт беше донесъл закуската върху голям сребърен поднос и с тържествен жест го представи на оценката на Адам.

— Благодаря, Мъргатройт, поставете всичко върху бюфета, днес момчетата ще си сервират сами. Нали не ви достига персонала.

— Благодаря, господарю. — Майордомът постави таблата и излезе.

Без да се бави, Джералд блъсна назад стола си и се спусна към таблата, последван от Едуин, който както винаги показваше достойнство и самоконтрол в постъпките си.

Когато се завърнаха на местата си Адам изгледа недоволно огромното количество храна в чинията на Джералд. Момчето беше истински лакомник. Реши да поговори по-късно с него. Първородният му син беше седемнадесетгодишен. Бе груб и видът му, заедно с недодяланите му обноски дразнеха Адам. Момчето наедряваше непрекъснато. „Истинска планина от сланина“, помисли мрачно Адам.

— Как вървят работите във фабриката, Джералд? — Адам изчака нетърпеливо, докато първородният погълне огромната хапка.

Без да бърза Джералд избърса устните си и каза:

— Всичко е наред. Уилсън е много доволен от напредъка ми. Каза ми, че имам способности за текстилния бизнес. Каза ми още и че няма смисъл да ме държи повече долу при становете, за да изучавам процесите. Според него съм научил достатъчно, за да се кача още днес на етажа — завърши самодоволно. Грубото овално лице на Джералд бе безизразно, но очите му подсказваха лукавство и самовлюбеност.

— Радвам се, Джералд — каза Адам, който не бе учуден.

Големият му син беше показал силна склонност към бизнеса и проявяваше неизмерима енергия и желание за работа, но беше ужасно сребролюбив, което Адам намираше за недостатък. Напоследък дори се бе убедил, че за Джералд парите бяха най-важното нещо на света, може би, с изключение на храната.

Адам се изкашля и каза предпазливо:

— Още днес ще говоря с Уилсън. Мисля да намина във фабриката на път за Лийдс. Имам няколко важни срещи, преди да посрещна леля Оливия на гарата. Нали знаеш, че идва и ще остане няколко месеца при нас?

— Да — тонът на Джералд подсказваше незаинтересованост. Той пак се нахвърли настървено към яденето и унищожи останалото в чинията.

Обратно, унесеният израз върху лицето на Едуин изчезна незабавно при новината:

— О, толкова съм доволен, че леля Оливия ще поживее при нас — възкликна развълнувано. — Тя е чудесна!

Адам потвърди усмихнато и взе вестника, който както винаги беше оставен на масата. Разтвори го.

В стаята настъпи пълна тишина, нарушавана само от пращенето на огъня в камината и от свистенето на газовите лампи. Чуваше се и потракването на приборите по чиниите на момчетата. И двамата знаеха, че баща им не обича да го смущават, когато чете вестника си. Момчетата, макар и братя, просто нямаха какво да си кажат — бяха твърде различни.

— Нещастие, едно истинско нещастие! — възкликна Адам иззад вестника, нарушавайки тишината на стаята.

Несвикнали да виждат баща си да губи спокойствие или да повишава глас, момчетата го гледаха поразени. Накрая Едуин се реши да попита:

— Случило ли се е нещо?

— Въпросът е в свободния обмен! Парламентът току-що е избран и още на първото си заседание тръгва с погрешна стъпка, от това ще изскочат много неприятности! Запомнете думите ми! Балфор ще падне! Сигурен съм. А заедно с него и правителството. Може би не веднага, но в близко бъдеще, ако не приключат незабавно със смешната си политика.

Едуин се покашля. Ясните му сини очи, подобни на бащините му, блестяха от интелигентност върху деликатното му лице.

— Точно така! Мисля, че си напълно прав. Във вестника вчера прочетох, че Уинстън Чърчил се противопоставя на закона за свободния обмен, а ти знаеш каква стара лисица е той. Бори се с всички сили и съм сигурен, че правителството ще се противопостави и ще има много неприятности, така както казваш и ти.

Учудването на Адам бе голямо.

— Не знаех, че се интересуваш от политика, Едуин. Това е новост за мен.

Едуин понечи да продължи, но Джералд се намеси със саркастичен тон.

— Чърчил! Кой го е грижа какво мисли той! В края на краищата е един неизвестен депутат, който е изпратен от избирателите в Олдхем, миньорско градче в Ланкшир. Ако следва стъпките на баща си политическата му кариера ще бъде кратка, като тази на лорд Рандолф. Чърчил е един самохвалко и бабаит, огън от слама.

Адам се изкашля дискретно, но когато заговори гласът му бе спокоен и студен:

— Не съм съгласен с теб, Джералд, мисля, че Едуин е прав. Уинстън Чърчил е млад политик, много е хитър, знае какво прави. Откакто е в политиката трупа успех след успех. Подозирам, че ще слушаме още да се говори за младия Уинстън. Даже съм убеден, че един ден ще стане много важен за страната ни човек, но това няма значение. Ти нападна Чърчил тенденциозно, пренебрегна въпроса, който повдигна Едуин. Струва си да се каже, че правителството ще срещне трудности с проектозакона за свободния обмен. — Адам се усмихна благосклонно и каза: — Едуин, ти предполагам разбираш значението на въпроса за свободния обмен?

— Предполагам, да. Не е ли един законопроект, който ще увеличи данъците върху храните и другите стоки от първа необходимост?

— Да, но въпросът е малко по-сложен. Виждаш ли, протекционистите, водени от Чембърлейн се опитват да заставят правителството да се откаже от системата за свободен обмен, чрез който страната ни преуспява сега. Биха желали да увеличат митата и да сложат нови такси върху всички стоки, за да предпазят английските производители срещу външната конкуренция на националния пазар. — Адам поспря, преди да продължи. — Предложението щеше да има смисъл, ако преживявахме криза, но нашата индустрия процъфтява сега, ето това е главната причина, поради която проектозаконът на Чембърлейн е смешен и това го разбират повечето хора, ще бъде нещастие за страната ни. На всичко отгоре ще доведе до увеличение на цените на хранителните стоки, цяло нещастие е за работниците. На второ място е общото мнение, най-вече между либералите, че свободният обмен е единственият начин да се запази международния световен мир. По този повод ми идва наум една стара сентенция: „Ако стоките не минават през границите, това ще направят войските“. Чърчил добре разбира същността на нещата. Вече няколко пъти обяснява, че протекционистите грешат, както в икономическата си политика, така и в общата политика и особено в оценката на общественото мнение. И ми се струва, че има право, момчето ми.

— Тогава какво мислиш, че ще стане? — попита Едуин.

— Смятам, че ще бъдем свидетели на една ожесточена битка между лигата за реформа на тарифите, подкрепяна от Чембърлейн и опозицията, представена от асоциацията за свободен обмен, ръководена от дука на Девъншир, който събра около себе си много известни консерватори, включително и Чърчил.

— Мислиш ли, че ще спечелят? Групата на Чърчил, искам да кажа.

— Иска ми се, Едуин, за доброто на страната ни.

— Но парламентът е разделен на две, не е ли така?

— Точно така. И партията на торите. Ето защо преди малко казах, че съзирам големи неприятности. Артур Балфор се опитва да обуе един крак в две обувки едновременното и няма да успее. Ще бъде изхвърлен по-рано, отколкото предполагаш.

В този момент Джералд, който беше напълнил отново чинията си, седна на масата и така започна да трака с приборите, че ядоса Адам, който погледна сина си.

— Наистина, Джералд, не е зле да бъдеш малко по-тих на масата. Не мислиш ли, че ще бъде добре ако се храниш по-умерено? Прекаленото пристрастяване към храната вреди на здравето.

Момчето предпочете да пренебрегне упрека на баща си и поръсвайки с пипер яйцата си каза:

— Майка ми каза, че апетитът ми е нормален за младеж, който расте.

Адам преглътна саркастичната си забележка, не каза нищо и отпи от чая си.

Без да прекъсва яденето Джералд погледна баща си с края на окото си.

— За да се върнем към разговора преди малко, трябва да признаем, че между джентълмени може да съществуват различия в мненията, без да се стига до пререкания.

Адам настръхна пред толкова самонадеяност, докато Джералд продължи невъзмутимо:

— Исках само да поясня, че продължавам да нямам добро мнение за Чърчил, въпреки твоите одобрителни коментари. В края на краищата кого представлява? Една сбирщина от парцали от тъкачниците.

— Не е точно, Джералд. И ако бях на твое място нямаше да прибързвам да отхвърлям работническата класа. Времената се променят.

— Приличаш ми на новите социалисти. Корито за баня за работниците? Знаеш много добре, че ще го използват, за да си държат въглищата.

— Това е повърхностно и тенденциозно, което се говори, Джералд, от предприемачите, които са късогледи и се страхуват от промените в страната — пресече го Адам кисело. — Не съм убеден, че говориш сериозно — просто повтаряш това, което чуваш. Очаквах нещо по-добро от теб, Джералд.

Джералд се усмихна лекомислено, но очите му издаваха враждебност.

— Да не искаш да кажеш, че смяташ да осигуриш корито за къпане на всеки работник от Феърли?

Адам изгледа сина си с леден поглед.

— Не, но винаги съм се стремил да подобря, колкото е възможно, условията за работа във фабриката и ще продължа да го правя.

— Добре, не се смущавай! — възкликна Джералд разпалено. — Работниците и така са достатъчно възбудени. Тежка работа, железен юмрук и глад, ето какво им трябва на тях! Това е единственият начин да ги държиш настрана от бедите и под контрол!

— Не ми се струва добра политика, Джералд, нито пък е далновидна — прекъсна го Адам. — Ще поговорим по-късно за фабриката. Трябва само да ти подчертая, че има много да се учиш, за да опознаеш човешката душа, момчето ми. Работниците са били третирани в миналото по един срамен начин. Трябва да се направят много промени и да се надяваме, без да се пролива кръв.

— По-добре ще е да не разказваш идеите си пред нашите приятели в текстилния бизнес, иначе може да те вземат за предател на класата ти — отсече Джералд саркастично.

— Не бъди нахален! — възкликна Адам на границата да загуби пословичното си спокойствие, но успя да се въздържи и си наля нова чаша чай. Поради непрекъснатото си депресивно състояние търпението му бе достигнало границите си, а нервите толкова опънати, че трудно издържаше подобни разговори.

Джералд се усмихна и намигна с око на Едуин, който го гледаше, стреснат заради проявената дързост. Ужасено момчето изгледа и двамата и наведе очи.

Ядосан, но успял да се овладее, Адам отново отвори вестника и започна да чете. В старанието си да го разсее Едуин попита:

— Познавал ли си Китченер, когато си бил в армията?

— Не, Едуин, но защо ме питаш? Какво те интересува, военната или политическата му кариера? — пожела да узнае Адам. Не можеше да търпи да се мръщи дълго и ядът му към Джералд бе започнал да изчезва.

— О, нито една от двете, татко. Мисля, че ще ми харесва да бъда адвокат — каза Едуин с ентусиазъм. Веднага след това усмивката му изчезна от лицето пред смръщения поглед на Адам. — Не одобряваш ли?

Адам побърза да му се усмихне, защото почувства разочарованието на сина си.

— Разбира се, че одобрявам, каквото предпочиташ, старчето ми. Само съм учуден, никога не ми е идвало на ум, че ще те интересува юридическата кариера. Не че не съм си давал сметка, че не си роден за бизнес както брат ти Джералд. Така ли е Джералд?

Джералд потвърди самодоволно и каза:

— Точно така! — Беше извън себе си от радост. Ревнуваше брат си и последното нещо, което можеше да изтърпи щеше да бъде да му се мотае из краката във фабриката. Като първороден син и легитимен наследник фабриката му принадлежеше. Смяташе да я задържи само за себе си.

Междувременно скритото задоволство на Джералд не убягна на Адам. Алчността и лукавството на първородния му син му бяха добре известни. За щастие Едуин не хранеше никакви амбиции към семейния бизнес. Адам подозираше, че в противния случай Джералд би бил съперник без скрупули.

— Добре, значи всичко е както трябва — заключи бавно, почуквайки с пръсти по масата. — Изглежда, че и Джералд няма нищо напротив, Едуин.

Едуин сияеше.

— Толкова съм щастлив, че одобряваш и си съгласен — каза развълнувано. — Мислех, че ще имаш нещо против.

— Разбира се, че не. — Адам взе „Йоркшир Морнинг Газет“ и го отвори на финансовата страница. Пробягна с опитно око по цените на вълната и се обърна към Джералд: — Чудесно, цените на вълната са относително стабилни. И износа рентабилен. Все още сме начело на световния пазар.

В очите на Джералд проблесна алчна искра:

— Уилсън ми каза вчера, че годината ще свърши чудесно. Бизнесът е успешен. Впрочем имаш ли намерения да се срещнеш с производителя на вълна от Австралия? Онзи Брус Макхил, спомняш ли си, пристига днес във фабриката.

— По дяволите! Бях забравил — каза Адам раздразнен. — Не, нямам време да го видя, съжалявам. Уилсън трябва да се срещне с него.

— Много добре. Трябва да вървя — стана шумно от масата Джералд.

С набръчкано от неудоволствие чело Адам изгледа масивната фигура на сина си, който се отдалечаваше и се обърна към Едуин:

— За теб ще говоря с моя адвокат следващата седмица, момчето ми. Сигурно ще даде добър съвет за това къде да продължиш учението си, след като завършиш колежа. Трябва да решим в кой университет да те запишем.

— Благодаря ти, много съм ти задължен за разбирането — тези думи бяха произнесени с най-пламенен ентусиазъм. Едуин обичаше и уважаваше баща си.

В този момент Ема почука дискретно на вратата и влезе в стаята с голяма табла в ръце. Погледна Адам с ясен студен поглед, който отмести веднага.

— Мъргатройт ми нареди да почистя, ако сте завършили, господарю — каза с безразличие, конвулсивно стискайки таблата.

— Да, вече свършихме, Ема, благодаря. Можеш да отнесеш всичко, без чая. Ще изпия още една чаша, преди да изляза. — Погледът на Адам беше приветлив, докато й се усмихваше.

Но Ема гледаше надолу и не видя доброжелателността и съчувствието, което озаряваше чувствителното лице на Адам.

— Да, господарю — и се зае да разтребва.

Адам въздъхна и продължи разговора си с Едуин, на който посвети цялото си внимание.

Ема тихо обиколи голямата кръгла маса и прибра мръсните чинии като се стараеше да не вдига шум. Постъпваше така повече от инстинкт за самосъхранение, отколкото от дискретност. Беше се убедила, че колкото е по-незабележима, толкова по-малко неприятности щеше да има. За нейно най-голямо душевно потресение Джералд я забелязваше винаги и й причиняваше неприятности, точно както преди малко в коридора. Беше я заградил в един ъгъл с огромното си разплуто тяло и я беше пощипнал по задника така силно, че Ема едва не изпусна таблата. При спомена за това сърцето й се изпълваше с гняв и негодувание. Вълна от паника я обхвана, докато поточета от студена пот се стичаха по гърба й. Трябваше да бяга от тази къща. От Феърли. Да бяга, преди да се е случило нещо ужасно. Паниката се превърна в ужас, който я обхвана. Самата тя не можеше да определи защо. Изведнъж съзнанието й се проясни, тя разбра, в тази къща беше беззащитна, беззащитна, защото богатите можеха безнаказано да упражняват върху бедните всякакво насилие. Пари. Трябваше да намери пари. Не някой друг шилинг в повече, като шие в свободното си време за жените в градчето, а много, много пари. Това беше отговорът. Винаги го беше знаела, без да подозира. Трябваше да намери начин да натрупа богатство, но как? В този момент си припомни думите на Блеки О’Нийл и описанието му за Лийдс — градът, чиито улици са павирани със злато. Ето това беше разрешението. Там щеше да намери тайната как да забогатее, да натрупа такова голямо богатство, че да не се страхува от нищо и да не е беззащитна, както в този момент. Лека-полека се успокои.

Таблата беше толкова отрупана със съдове, че Ема се превиваше от тежестта й. Стисна зъби и излезе тихичко от стаята с високо вдигната глава и царствена походка.

Едуин започна да се върти смутено на стола.

— Моля за извинение, но трябва да вървя да уча, защото иначе ще изостана — се реши да каже накрая.

Адам погледна сина си със задоволство:

— Много разумно от твоя страна, върви, старче, но непременно излез след обяд да поемеш малко свеж въздух.

— Разбрано. — Едуин стана и се отправи към вратата с леката си изящна походка.

— Впрочем, Едуин…

— Да? — момчето се спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Ще бъде много любезно, ако довечера вечеряш с леля Оливия и мен.

— Разбира се. Благодаря, с голямо удоволствие. — Възбуден от неочакваната покана Едуин забрави за миг добрите си маниери и неволно блъсна вратата след себе си, с такъв порив, та чак пламъците на газовите лампи потрепнаха застрашително.

Баща му се усмихна. Едуин растеше добро момче и щеше да стане чудесен мъж. Адам бе доволен, че днес синът му бе проявил известна самостоятелност в преценките си. Може би болното влияние на майка му все още може да бъде преодоляно. Адела! Трябваше да се качи и да я посети. Имаше редица въпроси, които трябваше да разисква с нея, нещо, което избягваше седмици наред. Ако искаше да бъде искрен със себе си, желанието му беше да избегне и днешния разговор. Помисли за съпругата си, за крехката, грациозна, повърхностна Адела. Адела с миловидната си усмивка, тази непрекъсната усмивка, която започваше да го плаши. Адела с увяхващата си красота, която го бе запленила толкова много преди години. Скоро се бе уверил, че тази изключителна красота криеше едно студено, сякаш изваяно от мрамор сърце. И което е още по-тежко, която ограждаше една умствена лабилност. Вече години между тях нямаше никаква близост. Десет години по-точно. От деня, в който Адела се бе оттеглила в своята черупка, усмихвайки се с прелестния си израз на лицето, жената бе залостила вратата на своята спалня, оставяйки го навън. Навремето Адам остана стреснат като разбра, че приема това положение на нещата с облекчение.

Скоро Адам Феърли разбра, че неговият семеен живот, лишен от чувства, не е единствен. Много от неговите приятели бяха уловени в капана на жалките си бракове. Не бе изключено, че някои от тях се бяха сблъскали и с умствени сътресения. Без да се двоумят и без угризения приятелите му търсеха утеха в чуждите женски ласки. Изключителната строгост в поведението и непреклонния естетически вкус на Адам изключваха възможността да се забърква в истории с жени с леко поведение. Въпреки чувствената си натура Адам Феърли не преследваше на всяка цена удоволствията на плътта, в жените търсеше други качества, извън красивата външност и хармоничното тяло. С течение на годините Адам възприе като постоянно условие ергенство, което напомняше на аскетизъм.

Адам се приближи до прозореца и погледна навън. Тъмните натегнали от дъжд облаци се бяха разнесли и небето беше кобалтовосиньо, ясно и светло като емайл. Тъмните хълмове бяха оголени и безлюдни както винаги, в очите на Адам обаче те криеха една красота, мистериозна и почти тайнствена. Тези хълмове съществуваха милиони години преди той да се роди и щяха да останат и след смъртта му. Земята бе неизменна и неизменима, извор на огромното богатство и власт на рода Феърли.

Размислите му бяха прекъснати от ударите на конски копита. Миг по-късно Джералд прекоси в галоп двора на път за фабриката. Отново Адам помисли за Джералд и Едуин. Тази сутрин си бе дал сметка за много неща. Не само по отношение на себе си, но и по отношение на синовете си. С правото на първороден Джералд щеше да наследи всичките имоти на Феърли — къщата, фабриката и останалото от наследството, с предположението, че няма да изостави брат си, а ще му осигури прилично съществувание. На Едуин нямаше да остане нищо, което да има истинска стойност, трябваше да разчита изключително на благоволението на брат си. Една незавидна перспектива — помисли Адам. Реши без сянка на съмнение, че е абсолютно необходимо да предвиди юридически достатъчно сигурност и за малкия си син в завещанието си. Реши, колкото може по-скоро да се срещне със своя адвокат. Не се доверяваше на Джералд. Не, наистина не можеше да му се довери.