Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (14)

14.

Ема влезе почти тичешком в салона на Адела Феърли. Краката й, обути в нови ботушки от черна кожа, със закопчалки отстрани, едва докосваха пода. Колосаната фуста от бял памук под широката дреха от синя вълна шумолеше в тишината.

Личицето й едва видимо над голямата, препълнена табла сияеше от здраве, както и големите й зелени очи блестяха под гъстите вежди. Както винаги блестящите й коси, грижливо сресани, бяха опънати назад в стегнат кок. На главата си носеше белоснежно боне, колосано както и престилката, якичката и маншетите на дрехата. Униформата й бе съвсем нова. Ема си я беше ушила сама от парче плат, подарено й от госпожа Вайнрайт. Удоволствието на Ема от новата дреха се надминаваше само от гордостта, която изпитваше, четейки в очите на Оливия Вайнрайт одобрението и възхищението от сръчността й да шие.

Новото облекло, макар и скромно, подчертаваше естествената красота на момичето. По-важно от облеклото обаче бе промяната, настъпила в държанието на Ема в последните два месеца. Въпреки близостта с някои членове на фамилията Феърли, безпокойството й бе по-контролирано от когато и да е през тези две години служба във Феърли Хол. Свенливостта й и страха, който изпитваше, когато отначало я изпратиха да обслужва господарите бяха намалели. Недоверието й бе прикрито и се изразяваше в твърд самоконтрол и външно примирение.

Тази промяна в поведението на Ема бе резултат от редица обстоятелства, най-съществени от които бяха промените във взаимоотношенията с Оливия Вайнрайт в хода на домашните работи във Феърли Хол. Оливия Вайнрайт беше жена с енергичен характер, високи принципи и изключителна практичност. Благородна по природа, тя бе надарена и с голяма морална справедливост. В сърцето си хранеше неприязън към неправдите, жестокостта и бруталността, особено когато са насочени към някой, който не може да се защити. Ако отношението й към прислугата беше спокойно и строго, то бе също и изпълнено със съчувствие и доброжелателност. Тя умееше да оцени достойнството на честния труд.

Самото присъствие на Оливия в къщата и интереса, който проявяваше към проблемите на ежедневието, доведоха до сериозни промени в атмосферата. Почти неусетно Оливия се превърна в буфер между Мъргатройт и останалите от прислугата и най-вече Ема. От момента, в който видя девойката, Оливия изпита истинска симпатия към нея. Всеки път проявяваше симпатията си с най-голямо внимание и съчувствие. Макар и да продължаваше да работи усилено, Ема бе третирана по най-човешки начин. Майордомът продължаваше да изобретява най-различни трудности за нея, но не посмя повече да я докосне даже с пръст. С пристигането на Оливия, Ема разбра, че той нямаше да посмее да го направи. И ако заплахите на готвачката да предупреди Големия Джак, че малтретират дъщеря му нямаше да го уплашат задълго, без съмнение присъствието на Оливия Вайнрайт го възпираше. Ема не се съмняваше в това.

Въпреки че изпитваше благодарност към Оливия Вайнрайт, Ема бе изпълнена с противоречиви чувства към нея. Подозрителна и предпазлива към всичко и всички Ема откриваше, че понякога се възхищава от Оливия, противно на волята си. Това усещане изненадваше и ядосваше Ема, защото недоверието й към аристокрацията и в частност към Феърли изобщо не бе намаляла. Благодарение на очевидния интерес, който Оливия Вайнрайт проявяваше към нея, Ема чувстваше гордост от работата си. Не се тревожеше и плашеше както преди.

В резултат от заболяването на Поли, Ема бе натоварена да се грижи и за Адела Феърли. Този нов и по-близък контакт с господарката от само себе си бе повлиял на живота на Ема във Феърли Хол и за добро. Колкото до Адела, Ема я намираше разглезена, капризна и изключително придирчива, но дълбоката любезност и внимание на жената компенсираше отрицателните характеристики.

Ако Ема гледаше на Оливия Вайнрайт като на издигната жена и тайно й се възхищаваше, към Адела Феърли изпитваше симпатия и това преди всичко бе израз на съжаление към нея. Ема считаше за простими странната й разсеяност и откъснатост понякога от действителността, защото я считаше повече или по-малко като дете, което се нуждае от защита в този мрачен дом. Понякога Ема с удивление се улавяше, че извинява явната небрежност на госпожа Феърли към онези, които страдат. Разбираше, че това не се дължи на осъзната лошота или жестокост, но просто на пълното неразбиране на живота на работниците. Отношението на Ема към Адела Феърли напомняше много на онова, в собствения й бащин дом. Отнасяше се към нея покровителствено и настойчиво, понякога авторитарно. Адела сякаш не усещаше това и дори да го разбираше не му обръщаше внимание. Ема се грижеше да задоволи всичките й прищевки и потребности и Адела напълно зависеше от нея. Беше й толкова необходима, колкото и Мъргатройт като таен доставчик на алкохол.

Но имаше друг основен елемент, който допринесе за промяната на личността на Ема. Съединяването на някои естествени тенденции в характера й, които започваха да играят все по-важна роля: амбицията и волята й. Едновременно тези качества се събираха в едно фанатично чувство на самоопределение, което постепенно се превръщаше в двигателя на всичко онова, което Ема щеше да стане в бъдеще. Първоначалните разкази на Блеки за Лийдс освободиха фантазията на Ема, която не пропускаше случай да го затрупа с въпроси всеки път, когато идваше във Феърли Хол. Доколкото разказите на младежа бяха въодушевени и искрени, допринесоха неволно за подхранването на мечтите й за слава, пари и по-добър живот.

Така Ема достигна до мисълта, че новият й живот във Феърли Хол бе само един преход, който трябваше да изтърпи с кураж и който скоро щеше да свърши. Бе абсолютно убедена, че когато условията назреят, щеше да замине. Знаеше, че няма да чака много дълго за това.

Ема имаше една тайна, която не бе споделила с никой, дори с Блеки. Беше грандиозен проект, в това нямаше съмнение. Мисълта за това изпълваше дните й с най-удивителното човешко чувство: надеждата. Една надежда, която засенчваше всичко останало на нейния безрадостен млад живот. Именно тази надежда придаваше нов смисъл на съществуванието й и правеше поносим всеки час на убийствена умора.

Тази сутрин, оживена от новата надежда и облечена в новата си униформа, Ема беше напълно различна от момичето, което Блеки бе срещнал сред хълмовете. Докато прекосяваше с решителна крачка дебелия старинен килим, сякаш пролетен вятър освежи застоялия въздух на стаята, препълнена с мебели, разпръсквайки атмосферата на отчаяние с живото си присъствие.

Ема хвърли поглед към мястото, където очакваше да намери госпожа Феърли, седнала на любимия си стол, близо до камината, тъй като във въздуха още се носеше дъха на нейния парфюм, но стаята беше празна и Ема въздъхна облекчено. Подуши със сладост въздуха. Бе свикнала на парфюма с аромат на цветя на господарката си, даже бе започнала да го харесва. За свое най-голямо учудване, макар че не бе лекомислена, Ема откри, че харесва скъпите парфюми, луксозното бельо, меките коприни, блестящите накити. Тайно се усмихна на себе си. Когато щеше да стане голяма господарка, както бе предсказал Блеки, щеше да има същия парфюм. Беше жасминов, така пишеше върху етикета на флакона. Пристигаше чак от Лондон, от един магазин наречен „Флорис“, където госпожа Феърли купуваше всичките си парфюми, сапуни и торбички с лавандула за бельото. Да, един ден и тя щеше да има шишенце с приятния жасминов парфюм, нежния като папрат френски сапун и много торбички с лавандула за бельото, което щеше да бъде меко и изящно като това на госпожа Феърли.

В момента нямаше време да потъва в тези фантазии. С усилие на волята отхвърли мислите, които я вълнуваха и се упъти към камината. Имаше толкова неща да върши тази сутрин, вече закъсняваше.

Постави внимателно таблата със закуската на масичката, нареди порцелана с вкус, оправи възглавниците на стола и обърна внимание на огъня. Духайки, тя коленичи пред камината и се опита да засили огъня, като внимаваше да не изцапа ръцете си. Често госпожа Търнар беше самата досада с всичките заръки, които даваше. Ако бе дошла в салона навреме, огънят все още щеше да бъде силен и тя нямаше да има грижи с него. От все сърце Ема мразеше всичко, което я отклоняваше от дневната програма и нарушаваше разписанието за деня, което имаше да изпълнява. Разписанието, измислено от Ема беше се превърнало в нещо като Библия, закон. Без него щеше да бъде загубена. Набръчквайки чело, Ема си спомни с ужас живота си преди въвеждането на разписанието.

Онази февруарска утрин, когато Поли беше останала на легло, Ема бе приела с примирение да свърши заедно със своята работа и задачите на Поли. Даваше си сметка, че нямаше алтернатива. Добре развита и оптимистка по природа Ема започна да снове нагоре-надолу в голямата къща, повтаряйки си, че Поли скоро щеше да бъде здрава и да се заеме със задачите си. Но това не стана. Грамадата от работа не намаляваше.

В първите дни Ема умираше от умора, започвайки работа от шест сутрин до късно вечер, без прекъсване. Когато приключваше дневните си задължения беше толкова уморена, че обикновено не вечеряше и с последни усилия се довличаше до стаичката си на тавана. Изпадаше в дълбок, непробуден сън, за да се събуди на следващата сутрин още по-уморена от предишния ден.

Ема не смееше да се оплаква от страх пред обвиненията на Мъргатройт или още по-лошо — от страх да не бъде уволнена. Ден след ден беше влачила умореното си тяло в огромната къща и миеше, лъскаше, бършеше праха, палеше огън, оправяше легла, лъскаше среброто, переше бельото и в добавка се занимаваше с Адела Феърли. Често се запитваше докога може да издържи, без да капне. Тази мисъл я ужасяваше и я караше да стиска зъби, защото парите, които печелеше бяха отчайващо необходими за мизерния семеен бюджет.

Седмица след като трябваше да се преборва с убийствената дневна програма Ема се събуди една сутрин, поразена от изненадваща мисъл. С острия си практичен ум си бе дала сметка, че почистването на Феърли Хол е трудно, защото липсва изобщо план, дължеше се, според нея на неорганизираността на Мъргатройт и хаоса, който той създаваше при разпределението на задачите. Куп дребни задължения се повтаряха ежедневно и по най-нерационален начин, докато други тежки работи като прането, почистването на среброто, избърсването на праха от книгите в библиотеката често се събираха в един и същи ден. Не бе възможно сам човек да ги извърши, заедно с хилядите по-дребни ежедневни задачи в къщата. Но имаше едно разрешение, толкова просто, че Ема се изненада как не се бе сетила преди това. Решението се състоеше в планирането. Изведнъж Ема си изясни, че ако работата се планира старателно и разумно се разпределят задачите през цялата седмица, ще се изпълняват по-лесно.

В усилията си да усъвършенства обърканата последователност в ежедневните задължения, Ема започна да изчислява необходимото време за всяка работа. Резултатите отбелязваше на парче хартия. Постепенно състави списък на всички ежедневни задължения и по една от трудните за изпълнение задачи за всеки ден от седмицата. От този ден нататък колкото и смъртно уморена да беше, тя прекара много вечери в обмисляне на проблема, който я занимаваше. Преди всичко успя да разпредели тежките домакински работи по-рационално, така че да не си пречат и да дават възможност да се съчетават с дребните ежедневни задачи. За всяко задължение бе означила разумното време, в което може да се изпълни. Накрая доволна от извършеното, преписа разписанието на чисто и изтича, горда от себе си, да го покаже на готвачката.

За голямо разочарование на Ема готвачката не само че не оцени направеното по достойнство, но я предупреди за неприятностите, които можеше да има с Мъргатройт, заради дързостта, която проявява. Едва тогава Ема схвана значението на това, което предлага и се стресна при мисълта за острата реакция от страна на Мъргатройт, като види засегната сферата на властта си.

Но госпожа Търнар не бе отчела непримиримата воля на Ема, която бе решила да преодолее всяко препятствие срещу желанието й да си осигури човешки условия за живот и труд. Докато слушаше нетърпеливо оплакванията и предупрежденията на добрата готвачка за ужасите, които могат да настъпят, Ема реши твърдо да не разрешава на никого да я разколебае, още по-малко на една глупава готвачка. В момента осъзна, че единствения начин да успее бе да прескочи Мъргатройт.

— Сега отивам горе и ще покажа това разписание на госпожа Вайнрайт — обяви Ема спокойно. — Ще видим какво ще каже. Откакто пристигна вече приготви всички тези менюта и много малко прояви интерес към работите в къщата, време е да го направи! — заключи с предизвикателен тон, обърна се и излезе от кухнята, преди смелостта да я напусне.

От деня, в който Оливия Вайнрайт бе стъпила във Феърли Хол, Ема се бе обръщала към нея само с отделни думи и то рядко. Когато почука на вратата на библиотеката Ема изпита боязън. По поканата на Оливия, Ема отвори вратата и се спря на прага. Вайнрайт бе седнала на бюрото на Адам, потънала в преглеждане на сметките, които бяха много занемарени, до този момент, водени от Мъргатройт. В тъмната си пола със строга линия и блузата от бял атлаз с висока яка, Оливия бе въплъщение на елегантността и изтънчеността. Носеше гъстите си тъмни коси вдигнати в прическа стил Помпадур, което придаваше на лицето й крехкост и изящество, като на нежно цвете в планината.

Докато наблюдаваше и се възхищаваше от грацията и красотата на Оливия, Ема погледна със съжаление своите износени и покрити с петна дрешки. Това подхрани чувството й на низш произход, което никога по-нататък през живота си нямаше да забрави. Знаеше, че бедността не е престъпление, макар света да я считаше за такова, но в момента се чувстваше окаяна, докато засрамена вървеше, без да продума по скъпия килим. Запита се защо трябваше тази богата и елегантна жена да вземе на сериозно онова, което смяташе да каже.

Въпреки съобразителността и интелигентността си Ема не можеше да знае, че Оливия Вайнрайт бе изключително благородна, разумна и отдаваше голямо значение на справедливостта. Ема не можеше да си даде сметка в момента, че Оливия не я гледаше с критично око и с пренебрежението, което често богатите изпитват към бедните, а с голям интерес. Загрижена от състоянието на здравето на сестра си и от депресията, обхванала Адам, Оливия не бе имала и минута време откакто пристигна, да се занимае с домакинството във Феърли Хол. И все пак бе забелязала тази камериерка да тича нагоре-надолу из къщата. Днес бе първият случай, в който й се отдаваше да я види отблизо. Още с появата на Ема в библиотеката, Оливия остана поразена от изискания вид на момичето, съвсем непомрачен от недодяланата униформа и омачканото боне. Винаги се ядосваше, когато прислугата не бе облечена представително.

Ема, която не можеше повече да пренебрегва въпросителния израз върху лицето на Оливия, направи боязлива крачка напред. Резултатът бе скърцането на износените ботушки, което прозвуча неприятно в стаята. Това я накара да се спре като закована с неподвижен, напрегнат израз на лицето.

Но Оливия не бе обърнала внимание на изскърцването и се усмихна любезна на момичето.

— Има ли нещо? Някакъв проблем ли искаш да обсъдиш с мен? — я попита с изключителна благост, която й бе присъща.

Ема се покашля с надеждата да сподави шума от обувките си и достигайки пред Оливия не пропусна да направи лек поклон преди да каже:

— Да, госпожо. Имам един проблем, ако може да се каже така.

— Преди всичко кажи ми как се казваш, момиче? — попита я Оливия усмихнато.

— Ема, госпожо.

— Добре, Ема, какъв проблем имаш? Не ти ли се струва, че единствения начин да се реши, е да поговорим за него?

При тези думи Ема се съгласи и почти на един дъх обясни ежедневната си работа и затрудненията, които изпитва, поради организационни недостатъци. Оливия я бе изслушала с търпение и с топла усмивка върху красивото си разсеяно лице. Но колкото Ема навлизаше в своя мъчителен разказ, толкова повече растеше възмущението на Оливия от голямата несправедливост и ужасното ръководство на къщата от зет й.

Когато Ема свърши, Оливия се бе взряла в нея удивена от обясненията и от уверения, приятен глас на момичето, което добре знаеше дълга си. Въпреки ограничения речник и употребата на диалектни изрази, обяснението на Ема бе изключително ясно и точно. Инстинктивно Оливия бе разбрала, че момичето не бе преувеличило нищо, и че пред себе си има достоверен и безпристрастен свидетел за всичко, което става във Феърли Хол.

— Искаш да кажеш, Ема, че сега си единствената камериерка в тази къща? — попита Оливия.

— О, не, не точно, госпожо — бе отговорила Ема. — Има още едно момиче, което идва понякога да помага на готвачката. А и Поли. Но Поли е още болна, както ви казах. И всъщност тя е лична камериерка на господарката.

— И откакто Поли е болна ти вършиш сама, както нейната, така и твоята работа, наистина ли? Чистиш цялата къща и се грижиш и за госпожа Феърли?

— Да, госпожо — добави Ема, смутена от неудобство.

— Виждам… — каза Оливия все по-възмутена. — Непростимо и смешно — промърмори, изправяйки се на стола.

Като възприе тези думи и почувства гнева в гласа на Оливия Вайнрайт, Ема се примири с перспективата да бъде изхвърлена за своята дързост.

— Аз не бягам от работа, работата не ме плаши наистина, госпожо, само че Мъргатройт създава такава бъркотия, госпожо, че…

— Така излиза от това, което ми казваш, Ема, — отсече Оливия разсеяно.

Възвърнала полека-лека увереността си Ема реши да извади листчето от джоба си.

— Приготвих това разписание, госпожо, изобщо мисля, че ще ми бъде по-лесно да работя по този начин.

Ема направи крачка и подаде листа на Оливия. Оливия бе видяла подутата напукана ръка на момичето, тържествения израз на личицето му, сенките под големите очи и сърцето й се сви от искрено състрадание. Бе въздъхнала и погледна листа, но изучавайки го малко по-задълбочено, бе обхваната от все по-нарастващо удивление. Очевидно момичето бе извънредно интелигентно и надарено с практически усет. Дневното разписание бе изработено с точността и усета на опитен организатор. Оливия не би могла да го направи по-добре.

— Добре, Ема, разбирам какво искаш да кажеш. Посветила си много време и размишления, за да съставиш таблицата, за това те поздравявам искрено.

— Искате да кажете, че мислите…, че е по-… по-добре така? — бе попитала Ема възбудена и щастлива.

— По-добре не може да бъде, Ема — коригира я внимателно Оливия, прикривайки задоволството си. — Мисля, че трябва да приложим незабавно разписанието, което си направила. Имаш безусловното ми одобрение, а съм сигурна, че и Мъргатройт ще трябва да се съгласи. — Оливия бе произнесла с подчертана студенина името на майордома. Забелязала загрижеността на Ема бе прибавила: — Сама ще поговоря с него. Ще му наредя да вземе и друго момиче от градчето, за да ти помага в тежките работи. Работата е непосилна за сам човек, Ема, даже с твоето разписание.

— Да, госпожо, благодаря — бе отговорила Ема, покланяйки се леко и усмихвайки се леко от много дни насам.

— Добре тогава, Ема, върви. Ако обичаш, предай на Мъргатройт, че желая да го видя незабавно — бе казала Оливия, която не бе изпитвала никога каквато и да е симпатия към майордома, а още по-малко в момента.

— Да, госпожо. Моля, госпожо, мога ли да взема обратно моя проект? Моето разписание, искам да кажа. То ми подсказва какво трябва да правя.

Оливия потисна още една усмивка.

— Разбира се, ето го. Впрочем, Ема, това ли е единствената униформа, която имаш?

Ема почервеня и прехапа устни, като гледаше дрехата си, закърпена и огладена с много труд.

— Да, госпожо. За зимата, да. Имам и една униформа от памучна материя за лятото — добави смутено.

— Трябва незабавно да изменим състоянието на нещата. Ако ми кажеш размерите си, още при първото си пътуване до Лийдс към края на седмицата ще ти купя няколко униформи за зимата и лятото — бе казала Оливия. — По една на сезон не е достатъчно, Ема.

— О, хиляди благодарности, госпожо! — възкликна Ема, после й дойде нещо друго на ум. — Моля за извинение, госпожо Вайнрайт, бих могла сама да си ги ушия, ако имах плат. Майка ми ме е научила да шия и съм много добра — бе казала.

— Истина ли? Прекрасно. Ще кажа на господин Феърли да донесе плат от фабриката, а самата аз ще купя памучен плат за летните униформи от Лийдс. Можеш да си вървиш сега, Ема, много се радвам, че дойде да си поговорим за твоите проблеми. Бих желала да го правиш винаги, докато съм във Феърли Хол.

— Да, госпожо, благодаря. Ще идвам да ви казвам всеки път, когато нещо не е както трябва — бе обещала Ема. Излезе окрилена от библиотеката, притискайки до гърдите си разписанието, сякаш е някакъв скъп накит. Не бе забелязала израза на съчувствие и възхищение върху лицето на Оливия Вайнрайт. Не бе осъзнала, че е пуснала в ход една верига от събития, които щяха да изменят живота на всички във Феърли Хол.

Полека-лека седмиците минаваха и строгото спазване на разписанието от Ема бе започнало да развлича готвачката, която беше забравила първоначалното си мнение. Добрата жена не бе виждала подобно нещо през целия си трудов живот и това предизвикваше истински взрив от добро настроение и веселие. При тази искрена и шумна изява Ема поглеждаше готвачката накриво, без да каже нещо. Нямаше време да обяснява своите идеи. Сега за Ема времето означаваше пари, не можеше да го пилее в празни приказки, а и едва ли готвачката щеше да разбере.

С течение на времето, благодарение на новия начин на водене на домакинството Ема успяваше да открадне малко време и за себе си, а това за нея бе от жизнена важност. Няколко следобеди в седмицата се оттегляше в своята стаичка на тавана да работи върху роклите и други дрехи за госпожа Вайнрайт и госпожа Феърли, прекрояваше и преправяше. За тази си работа получаваше отделно и малката кутийка за тютюн бе започнала да се пълни с шилинги и други звънки монети. Нищо на света не можеше да й попречи да отделя настрана тези пари, тайните й пари. Бе готова да къса и от съня си. Събираше ги, защото щяха да й помогнат да финансира някога своя проект с голямо „П“. Готвачката бе в течение на обстоятелството, че Ема шие, но не подозираше, че го прави до късно нощем. Щеше да се противопостави, ако знаеше, защото от все сърце обичаше момичето и се страхуваше за здравето му. Затова Ема предпочиташе да пази тайната си.

Госпожа Търнар бе надарена с известна простонародна хитрост, но не беше толкова съобразителна, та да схване характера на Ема. Нямаше начин да разбере момичето, което бе започнало да разкрива първите симптоми на организационните си способности, както и желязната самодисциплина, които по-късно щяха да станат основата на огромния й успех.

От друга страна, на етапа, на който се намираше самата Ема нямаше ясна представа за тези неща. Бъдещето бе все още далече от нея, докато наведена над огъня, премисляше случилото се през изминалите месеци. Ужасното вече е отдавна минало. Да, нещата се бяха подобрили, разписанието й функционираше като чудо и живота й бе станал много полезен от това. Госпожа Вайнрайт бе удържала на думата си и бе взела Ани Стед, момиче от градчето, за да й помага. Домакинските задължения вървяха безпрепятствено като по часовник. За Ема това бе сякаш чудо, за което се молеше да продължи. В добавка госпожа Вайнрайт бе увеличила заплатата на Ема с два шилинга на седмица, които съставляваха една скъпоценна придобивка за слабия семеен бюджет.

Ема хвана с машата голяма бучка въглища и ги пусна в огъня, който пращеше весело, зачервявайки лицето й. Изправи се, оправи бонето и маншетите. Държеше много на външния си вид, откакто Блеки бе казал, че е прелестна и че е най-грациозната госпожица в цялото графство. Пробяга с поглед по обширния салон и навъси чело. Ураганът бе минал неусетно, както бе и започнал, но небето беше все още покрито с облаци и стаята беше обхваната от мрачни сенки.

Ема отстъпи назад и с глава, наклонена на една страна погледна с критично око полицата над камината и предметите, наредени на нея. Един ден, следвайки вътрешния си подтик, беше подредила тези предмети много по-хармонично, както бе направила и с останалите неща в стаята. Понякога се питаше как бе събрала кураж; не, че госпожа Феърли или някой друг можеха да покажат, че са разбрали. Все още разсъждаваше и наблюдаваше полицата, поздравявайки се сама за промяната, когато леко шумолене привлече вниманието й. Обърна се и забеляза Адела Феърли на прага на спалнята й.

— О, госпожо Феърли! Добър ден! — поздрави Ема, покланяйки се леко.

Адела Феърли се усмихна бегло, сякаш залитаща успя да се хване за касата на вратата и да запази равновесие. Ема притича през стаята и стигна до нея.

— Добре ли сте, госпожо Феърли? — попита я настоятелно и я подхвана под ръка.

Адела отвори широко очи:

— Почувствах за миг, че губя съзнание, но вече няма нищо, не спах добре.

Ема я изгледа изпитателно с изучаващ поглед. Госпожа Феърли изглеждаше по-бледа от всякога, а косите й, винаги красиви и добре сресани, сега падаха разбъркани около лицето й. От погледа на Ема не убягна, че очите на Адела бяха зачервени и подути.

— Елате да се затоплите близо до огъня, госпожо. И изпийте чаша чай — й каза Ема, повеждайки я с твърда стъпка през стаята. Като й помогна да седне на стола, прибави: — Приготвих ви бъркани яйца тази сутрин, госпожо Феърли. Знам, че ги обичате и се сетих, че снощи не ядохте достатъчно.

Докато говореше, повдигна сребърния капак, който покриваше чинията с надеждата да привлече вниманието на господарката си.

Адела Феърли откъсна поглед от огъня и се загледа без интерес към чинията с яйца. Лицето й бе все още бледо.

— Благодаря, Поли, — каза накрая с безизразен глас. Повдигна бавно глава и като видя пред себе си Ема, примигна смутена. — О, ти ли си, Ема. Ами да, бях забравила, че Поли е болна. По-добре ли е? Кога ще се върне на работа?

Ема бе толкова потресена от тези думи, че неволно отстъпи назад, и погледна невярващо Адела. Стремеше се да прикрие своя страх и остави шумно да падне сребърния капак, който държеше в ръце. Покашля се нервно. С треперещ глас се реши да каже:

— Но, госпожо Феърли, не помните ли? — поспря, преглътна с мъка — Поли… Поли… — поспря отново и каза на един дъх: — Поли е мъртва, госпожо Феърли. Почина миналата седмица и я погребахме в четвъртък… — бе говорила почти шепнешком, фиксирайки Адела с вълнение в очите.

Адела Феърли прекара уморено ръце върху очите си, после, след миг мълчание, се насили да каже:

— Да, Ема, сега си спомням, прощавай. Виновна е тази мигрена, ще ме довърши. Понякога губя паметта си от нея, страхувам се.

Ема, която вече бе свикнала с хроничната разсеяност на Адела, беше потресена от това, че е забравила дори за смъртта на Поли. До момента Ема винаги бе извинявала безразличието на Адела към трудностите на другите, като го придаваше на това, че е разглезена и на нереалния й, почти инфантилен възглед за живота и света. Но този инцидент й бе трудно да прости и Ема не скри израза си на разочарование, докато устните й се свиха в упорита гримаса.

Доста време след това Ема успя да задуши чувството си на възмущение, още повече, че си даваше сметка, че не си струва да разсъждава върху същността на аристокрацията. За какво щеше да й послужи? Нямаше защо да губи ценното си време да се опитва да разбере психологията и поведението на богатите, които щяха да останат завинаги тайна за нея. Цялото си време и всичката си сила тя трябваше да употреби, за да улесни живота на семейството си, на майка си, на баща си, на Франки.

Ема започна да се суети около старинната масичка, като се опитваше да прикрие чувствата, които я владееха, но докато наливаше чая и мажеше препечения хляб с масло, не можеше да изгони от съзнанието си образа на нещастната Поли, с трескавите очи, дълбоко хлътнали в орбитите й, умираща. Сърцето й се сви от мъка и съчувствието, което допреди малко изпитваше към Адела, изчезна.

— Яжте, преди да е изстинало, госпожо Феърли — каза с глас, пълен с безразличие.

Адела изгледа Ема с блестящите си очи и й се усмихна, сякаш онзи разговор за Поли изобщо не бе се състоял.

— Благодаря, Ема, не съм много гладна. Трябва да ти кажа, че се грижиш превъзходно за мен — отпи от чая и продължи с добро настроение: — Как е майка ти, Ема? Подобрява ли се здравето й?

Рязката промяна в настроението на Адела беше така неочаквана, че Ема онемя пред такова непостоянство. Побърза да отговори:

— Да, госпожо, благодаря. Много по-добре е сега, откакто се подобри времето. Много сме улеснени, че баща ми вече работи във фабриката.

Адела поклати глава.

— Яйцата са чудесни, Ема — потвърди като хапна още една хапка, с неочаквана незаинтересованост в гласа.

Като разбра, че кратките мигове на добродушен разговор бяха приключили, Ема се порови в джоба си и извади менюто за вечеря. Въпреки че преди време Адела бе предоставила ръководството на домакинството първо на Мъргатройт, а после на сестра си, готвачката настояваше да й представят ежедневното меню за одобрение.

Ема го подаде на Адела.

— Готвачката моли да хвърлите поглед на това меню за вечеря, госпожо.

Адела се намръщи и я прекъсна:

— О, тази сутрин съвсем не ми се мисли за тези неща, Ема. Знаеш, че се доверявам напълно на госпожа Харткасъл. Сигурна съм, че и днес няма да направя изключение.

Ема се смути от неудобство и хвърли учуден поглед на Адела. „Какво ли й става тази сутрин“, се попита и сърцето й биеше лудо. Изглежда, че положението й се влошава. Прехапа устни, докато една ужасяваща мисъл я прониза: дали госпожа Феърли не е малко не на себе си? До този момент не й бе минавало през ума, че богатите могат да бъдат „ударени в главата“. До момента си бе мислила, че подобни ужасни болести можеха да са дадени само за бедните, но вероятно грешеше. Госпожа Феърли без съмнение се държеше много странно и това потвърждаваше подозренията й. Беше забравила, че Поли е мъртва, а сега говореше за госпожа Харткасъл, като че ли не знаеше, че бе напуснала преди няколко седмици.

Ема не знаеше какво да направи. Можеше да завърши зле, ако продължеше да напомня на госпожа Феърли за нейната разсеяност. Като избираше грижливо думите си, Ема каза:

— О, не ви ли казах, госпожо Феърли, че госпожа Харткасъл не е вече при нас? Сигурно съм забравила. Случи се, когато не бяхте добре. Госпожа Вайнрайт й връчи уволнението като каза, че госпожа Харткасъл много отсъства.

— Да, може и да си ми казала, Ема, сега като си помисля, госпожа Вайнрайт засегна този въпрос. Тогава не бях добре и бях загрижена за господаря Едуин. Очевидно не съм обърнала внимание. Е, добре, да не мислим за това сега. Дай ми менюто — протегна ръка и взе листа, който й подаде Ема. След като хвърли бегъл поглед, го върна и каза: — Прекрасно! Кралско ядене — поясни с усмивка и изведнъж добави: — Поздрави специално готвачката и й кажи от мое име, че е надминала самата себе си.

— Да, госпожо, — отвърна Ема, и прибра в джоба си листа, без да уточни, че не готвачката, а Оливия Вайнрайт бе съставила менюто. — Ето ви вестника, госпожо Феърли. Трябва да отида да оправя спалнята ви.

— Благодаря, Ема, когато свършиш, приготви ми банята.

— Да, госпожо — отвърна Ема, напускайки бързо стаята.

Трябваше да потисне вик на изненада, когато влезе в стаята и видя всичките дрехи на Адела, струпани в безпорядък на пода. „Какъв дявол я е обсебил“, промълви на себе си, като гледаше с отворена уста невероятната бъркотия. Помисли си: „Може и да не е луда, но наистина се държи, като че ли е“. Докато се въртеше около дрехите, чувство на гняв обхвана Ема. Даде си сметка, че й бе необходимо доста време, за да нареди всички тези дрехи и разписанието й щеше напълно да се провали.

Междувременно Адела продължаваше да яде неохотно закуската си, докато й омръзна и с отвращение отблъсна чинията. Мислеше си, че трябва да положи усилия и да внимава, да прекъсне да сънува с отворени очи, иначе нямаше никога да може да заеме отново ролята си на господарка на дома. След малко щеше да повика Мъргатройт. Поне той признаваше положението й и я уважаваше. Щеше да му поръча да й донесе уиски.

В този момент някой почука на вратата и без да изчака отговор, отвори. Унесена в размишленията си Адела се обърна, очаквайки да види Мъргатройт и остана буквално с отворена уста, като видя пред себе си леденото лице на съпруга си. Усмивката, която предварително бе приготвила, замря върху лицето й. Остана като парализирана на стола.

Адам забеляза ужасената реакция на съпругата си. Беше смутен и разумно избра да се престори, че не вижда нищо.

— Добър ден, Адела. Надявам се, че си спала добре — поздрави със спокоен тон.

Адела го погледна внимателно, чувствайки как я залива вълна от омраза. В състоянието си на умствено разстройство, страха и съмненията винаги надделяваха над всяко друго чувство. Адела възприемаше всичко, което съпругът й казваше или правеше с безкрайна мнителност и с убеждението, че трябва да се пази от него.

Накрая след дълга пауза се реши да отговори:

— Не, Адам, не спах добре.

— Съжалявам да го чуя, скъпа. Може би ще е добре да си починеш малко след обед.

— Сигурно — отвърна Адела, гледайки изненадано. Питаше се какво ли го бе заставило да направи тази неочаквана визита.

Адам бе останал прав, облегнат на вратата, блестящ с естествената си елегантност. Бяха минали десет дълги години, откак не бе прекрачвал прага на тази стая и имаше намерение да не го прави никога повече. Бе му неловко, а в момента направо му се повдигаше да гледа изобилието на безсмислени и изящни предмети, които изпълваха тази стая.

Напоследък всеки разговор с Адела беше мъчителен за него. Винаги го започваше с най-добри намерения, но неизменно Адела успяваше да го разгневи. По тази причина Адам бе по-скоро нетърпелив да й разкаже набързо, за да предотврати каквито и да било инциденти.

— Исках да ти говоря за Едуин, Адела — погледна я уморено, давайки си сметка, че се захваща с много деликатен въпрос.

Адела подскочи на стола, стиснала с усилие ръкохватките.

— Случило ли се е нещо с Едуин? — възкликна нетърпеливо. Едуин беше любимият й син. Съчувстващ на растящата й уплаха Адам й каза с любезен и успокояващ глас:

— Не се е случило нищо лошо, но е време да се завърне в колежа, не мислиш ли? Убеден съм, че трябва да се завърне незабавно, въпреки че наближава Великденската ваканция. Така ще използва следващите седмици да навакса изгубеното. Все пак е в къщи от Коледа.

— Съвършено смешно е да го връщаме в колежа сега, просто не си струва, може да отиде след Великден — отвърна Адела все по-смутена. Изчака, въздъхна дълбоко, за да се успокои и каза: — Все още е болнав. — Този път се постара да придаде на лицето нежен и усмихнат израз, но това изобщо не доведе до никакъв ефект.

— Глупости! — отсече Адам спокойно и твърдо. — Здравето му е отлично. Той е силно момче и вече напълно се възстанови след пневмонията. Ти го глезиш, Адела. Правиш го с добри намерения, но не е за негово добро. Едуин трябва да е със своите връстници и да се възпитава повече на дисциплина. Ти го смяташ за дете.

— Не е истина! — извика Адела в своя защита с висок писклив глас. Негодуванието й към Адам граничеше с омраза.

— Не възнамерявам да споря с теб, Адела — обяви Адам студено. — Вече съм решил и нищо не може да промени решението ми, камо ли твоето ненормално желание да се хванеш за момчето. Вече говорих с Едуин и той с удоволствие ще се завърне в училище, възможно най-скоро. — Адам изгледа Адела сериозно. — Поне на него му е останала капка здрав смисъл. Трябва да кажа, че при дадените обстоятелства той постъпи изключително разумно. За това дойдох да те уведомя. Ще го заведа в колежа самия аз утре.

Адела простена:

— Толкова скоро! — ръката й понечи да изтрие сълза от очите си, без Адам да забележи. Той я измъчваше. Не мислеше за Едуин, ревнуваше, че момчето предпочита да остане вкъщи с нея.

Погледна съпруга си и като забеляза суровата решителност върху лицето му, разбра със сигурност, че не ще може да добие нищо с борба. Беше непреклонен.

— Е, добре, Адам, както ти желаеш — отвърна с треперещ глас. Събирайки всичките си сили продължи: — Предпочитам да знаеш, че не съм съгласна с това… това смешно решение, въпреки да казваш, че самият Едуин е пожелал да се върне в училище. Не съм сигурна, че може да се опрем на неговото мнение по този въпрос. Струва ми се, че ти си много суров с него, Адам, наистина.

Адам не успя да спре порива на гняв и отговори язвително:

— Едуин вече не е момченце, не желая да расте като госпожичка, Адела, и така ще стане, ако го държиш вързан за полата си. Ти винаги си го глезила и е чудо, че си успявала, но стига вече.

Адела промърмори с лице, почервеняло от възмущение:

— Не си прав, Адам, Едуин никога не се е държал за полата ми, както ти се изразяваш вулгарно. И как можа, изпрати го в колежа, когато едва… — гласът й секна от вълнение и след малко продължи — когато бе едва на дванадесет години. И ако понякога съм го глезила малко, то е било защото той е толкова чувствителен и Джералд винаги му се качва на главата.

Адам я изгледа учудено и се засмя саркастично:

— Чудесно, чудесно, скъпа. Ти си по-наблюдателна, отколкото мислех. Щастлив съм да разбера, че и ти си наясно как Джералд тормози бедния Едуин. Това е още една причина за желанието ми да го махна от тази къща. Да го откъсна от тормоза на брат му. Доволен съм, че скоро ще бъде далеч от тези неща. Няма що, забележителен е нашият първороден син — заключи тихо, разочарован.

Последната забележка остана извън вниманието на Адела. Умора се изписа на лицето й, въздъхна и прекара ръка през лицето си. Чувстваше, че ще припадне, ако Адам не я остави на мира по-скоро. Усилието да възприеме очевидната действителност я беше довършило.

— Тогава всичко е наред, Адам — каза, борейки се с желанието да се потопи в своя собствен свят, където никой не можеше да я достигне. — Имам ужасна мигрена, а съм сигурна, че и ти имаш много спешни задължения, които те очакват.

— Наистина — Адам погледна съпругата си, завладян от странно чувство на тъга. В гласа му прозвуча благост и съчувствие: — Надявам се, че скоро ще се възстановиш, скъпа. Давам си сметка, че този разговор бе мъчителен за теб, но повярвай ми, правя го само за доброто на Едуин.

Считайки разговора за завършен, Адам понечи да тръгне, но една мисъл го спря.

— Предполагам, че довечера ще се чувстваш достатъчно добре, за да ни доставиш удоволствие с присъствието си на вечерята. Тази вечер ще имаме гости — завърши Адам.

Адела се стресна.

— Довечера?

— Да, довечера. Не ми казвай, че си забравила за приема, който Оливия организира за Брус Макхил, австралиеца, който отглежда овце. Сигурен съм, че сте разговаряли по този въпрос в началото на седмицата — заключи Адам, опитвайки се да сдържи явното си раздразнение.

— Нали е за събота, Адам? Оливия ми каза, че е за събота! Сигурна съм, че ми каза така! Не бих допуснала подобна грешка — промълви Адела.

Действително, помисли Адам, поглеждайки я с ледено спокойствие и учудване:

— Днес е събота, Адела.

Смутена, жената докосна нервно лицето си.

— Разбира се, колко глупаво от моя страна — побърза да каже. — Да, Адам, бъди спокоен. Довечера ще се чувствам добре и ще бъда с вас на вечеря.

— Добре, — усмихна се окуражително Адам. — Сега, моля да ме извиниш, Адела, трябва непременно да видя Уилсън, който ме чака в Лийдс. Ще се видим по-късно, скъпа.

— Да, Адам — отвърна Адела, отпускайки се на стола. Ужасяваше се, че се налага да се срещне с толкова народ и то чужди хора.

Адам затвори безшумно вратата. Считаше за голямо постижение, че успя да откъсне Едуин от властните ръце на майка му. Поне за момента това го накара да въздъхне с облекчение.

В това време Ема подреждаше спалнята и макар че не обичаше да подслушва на вратите, без да иска бе чула целия разговор. Докато оправяше леглото, помисли: „Бедната жена, да бъде заедно с такъв самонадеян човек и толкова жесток към нея. Както и с всички останали.“

Колкото и не основано на реални причини, неприятното чувство на Ема към Адам Феърли беше абсолютно искрено. Тя мразеше и Джералд, който не пропускаше случай да й досажда и да я тормози. Обратно, не изпитваше неприязън към Едуин, който винаги беше любезен с нея и уважаваше Оливия Вайнрайт. Ема се запита дали не беше проявила недостатъчно милосърдие към госпожа Феърли. Размишляваше по този въпрос, притискайки до гърдите си копринената възглавничка. Сама е виновна за този ужасен човек, щом се държи толкова странно. Всеки път, когато разговарят, госпожата изпада в объркано състояние. Сигурно затова тя забравя толкова много и се разхожда из стаите като сомнамбул. Ема постави възглавничката и оправи голямата атлазена покривка, потънала в размишления за Адела Феърли. Почистваше праха върху венецианската тоалетка, тананикайки си, когато Адела влезе в стаята. Лицето й бе опънато от напрежение, а погледът й мрачен от терзания. Перспективата за неизбежния прием я бе заставила да остави настрана непреодолимото си желание да се откъсне от външния свят, дори и от желанието да пие. Студенината, с която се беше отнесъл Адам я бе ужасила. Не можеше да не се представи достойно.

С присъщата си хитрина Адела почувства превъзходството си и се усмихна със задоволство. Както винаги имаше един коз в ръката си — своята красота. Адела знаеше за необикновената си привлекателност и реши тази вечер да бъде изключително красива. Щеше да се скрие зад образа на своята красота.

Спусна се към гардероба, който Ема току-що бе наредила и го разтвори широко с нетърпение. На Ема й прилоша при мисълта, че Адела може отново да нахвърля всичките си дрехи из стаята и побърза да каже:

— Току-що сложих в ред дрехите ви, госпожо Феърли. Търсите ли нещо? Нещо определено, искам да кажа?

Смутена, Адела се обърна, бе забравила за присъствието на Ема в стаята.

— А, Ема! Да, питах се какво да облека за приема довечера. Ще присъстват много важни гости. — Порови между дрехите и прибави с несигурен глас: — Ще останеш ли тази вечер да ми помогнеш, Ема? Просто имам нужда от теб.

— Да, госпожо, госпожа Вайнрайт ме помоли да остана на работа в края на седмицата, точно заради приема — отговори Ема тихо.

— Благодаря на Бога! — възкликна Адела с облекчение, без да прекъсва да рови трескаво из роклите си. Фактът, че Ема щеше да бъде задължена заради нея да се откаже от седмичната си почивка при семейството си, изобщо не мина през ума на Адела. Накрая ръцете й хванаха една рокля, която издърпа от гардероба, вдигна я високо и я показа на Ема. В последно време Адела бе загубила навика да взема самостоятелно решение, непрекъснато се съветваше с Ема. И този път потърси с нетърпение мнението й.

— Мислиш ли, че ще бъде подходяща? — запита, като сложи роклята пред себе си. — Тази вечер трябва да бъда забележителна.

Ема отстъпи назад, за да я види по-добре. Знаеше, че тази дреха бе много скъпа и бе изписана направо от Уъртс. Беше много красива, истински разпенен водопад от атлаз и бяла дантела, но на Ема не й харесваше. Беше много претенциозна и не подхождаше на русата красота на госпожа Феърли. След кратко размишление Ема отговори:

— Прекрасна е, госпожо, но ми се струва, че е малко… безцветна за вас, ако мога да кажа. Да, госпожо Феърли, прави ви много бледа.

Изразът на удоволствие и одобрение, който се четеше върху лицето на Адела изчезна:

— Ами тогава какво мога да облека? Това е нова дреха, Ема! Направо нямам какво друго да си сложа!

Ема се засмя. В гардероба на Адела сигурно имаше стотици рокли.

— Онова, което ще ви подхожда е по-… е по-… — Ема се опита да намери точната дума. Помисли си за модните списания, които бе разглеждала напоследък. — Да, имате нужда от нещо по-изискано, нещо, което ще накара всички да се обръщат след вас. Точно така, госпожо Феърли, и аз знам коя рокля трябва да облечете. — Притича до гардероба и измъкна една рокля от черно кадифе. Беше идеална, за да подчертае блестящата кожа с цвят на слонова кост и прекрасните платиненоруси коси на Адела. Ема намръщи чело и заразглежда отблизо роклята. Беше украсена с орнамент от пурпурни рози, които започваха от рамото и се спускаха свободно в дъга надолу към талията. — Да, точно това е нужно — каза Ема уверено преди да добави — ако махнем тези рози.

Адела я изгледа изненадано.

— Да се махнат розите? Не е възможно, ще се развали роклята! А и без тези рози ще стане много безлична.

— Нищо подобно, госпожо Феърли. Ще стане само по-изискана. Точно така, сигурна съм. За да я оживим можете да си сложите вашата огърлица, която блести, заедно с обеците. Ще ви среша косите назад в прическа Помпадур, която избрах специално за вас от онези списания, които ми дадохте да видя миналата седмица. О, ще бъдете прекрасна с тази рокля, госпожо Феърли, наистина!

Адела не бе още убедена и се отпусна на стола, прехапала устни. Междувременно Ема не си губеше времето. Изтича до тоалетната маса, грабна ножичката за нокти и без да се съобразява с протестите на Адела изряза сръчно конците, които прикрепяха розите.

— Погледнете сега, не е ли изящна, госпожо Феърли! — възкликна Ема възбудено, като махна розите и вдигна високо роклята с израз на тържество.

Адела беше разгневена.

— Разсипа дрехата! — промърмори с писклив глас. — Знаех си, че така ще стане. Роклята е обезличена.

— Нищо подобно. Като я облечете и с вашите прекрасни накити — повтори Ема спокойно, без да се съобразява с гнева на господарката си. — Пък ако искате, нищо не ми коства да ги пришия отново тези рози, но моля ви преди това премерете я така, госпожо Феърли.

— Е, добре — съгласи се Адела не без съпротива.

Ема се усмихна уверено:

— Не се притеснявайте, госпожо Феърли, ще бъдете прекрасна тази вечер, наистина, а сега ще изтичам да приготвя банята ви, госпожо.

— Благодаря, Ема — каза Адела все още леко сърдита и загрижена от мисълта за приема.

Докато Ема се бе заела със задълженията си, Адела отиде до тоалетката, взе кутията от червено кадифе, която съдържаше гривната, обеците и колието от диаманти. Окачи колието около врата си. Блестящата красота на скъпоценните камъни накара дъхът й да секне от изненада. Беше забравила, че бяха възхитителни, че щяха да изпъкнат на черния кадифен тоалет и щяха да го допълват по един превъзходен начин. Ема имаше право. Адела се усмихна от удоволствие. Тази вечер щеше да бъде толкова красива, че Адам и другите да останат с отворени уста от възторг.