Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (19)

19.

Ема седеше на масата в кухнята на Феърли Хол. Пришиваше якичка от бяла дантела на копринената блуза, която Оливия Вайнрайт й бе подарила заедно с една тъмнозелена памучна рокля и мек огненочервен шал. Тези дрехи представляваха изненадваща прибавка към бедния гардероб на Ема, която не знаеше как да благодари на Оливия.

Добре беше в голямата топла кухня. В камината гореше весел огън. Слънцето блестеше през прозорците и стаята бе обляна в златната му следобедна светлина. Бе спокоен неделен следобед и дълбоката тишина се нарушаваше само от похъркването на госпожа Търнар, заспала дълбоко на един стол пред огъня. Единствените други звуци в кухнята бяха тракането на часовника и от време на време поривите на вятъра срещу прозорците. Въпреки че небето бе слънчево и ясно като кобалт, бе леден априлски ден.

Ема приглади меката коприна и вдигна блузата, за да й хвърли един критичен поглед. Бе почти нова и ясносиня. Също като небето навън, помисли Ема, като погледна през прозореца. Реши, че ще я подари на майка си, когато отиде в края на седмицата да я види.

Взе един маншет от дантела и започна да го пришива с равномерни бодове върху широкия ръкав, докато мислите й летяха към Лийдс и нейният проект с голямо „П“.

В този момент вратата на кухнята се разтвори с трясък. Ема подскочи. Погледна към вратата, мислейки, че е отворена от вятъра, който виеше неудържимо откъм ливадите. Накани се да стане да я затвори, когато една усмихната глава надникна от прага.

— Гръм и мълнии, надявам се, че би желала да затвориш една луда глава навън в този студен ден! — гласът бе пълен с веселие и любов към живота. — И чаша чай ми се ще, точно така, момичето ми.

— Блеки! — извика Ема, забравила във възторга си, че госпожа Търнар спи. Притича през стаята. Блеки я подхвана и я завъртя вихрено със силните си ръце. Постави я внимателно на пода, изгледа я от глава до пети.

— Всеки път изглеждаш все по-очарователна! — възкликна той. — Абсолютно съм убеден, че ставаш най-грациозната госпожица в цяла Англия и това е самата истина, аз ти го казвам.

Ема почервеня доволна.

— Тю, да му се не види, Блеки, ти си голям веселяк. Не се прави на смахнат. — Колкото и да прикриваше, бе очевидно, че комплимента й доставяше удоволствие.

Шумотевицата бе разбудила готвачката, която седеше и търкаше стресната очите си.

— Какво става, момиче? — извика, стрелкайки с поглед Ема. — Вдигаш такава врява, че може и мъртъв да се събуди.

Преди Ема да обяви пристигането на неочаквания гост, Блеки се приближи с едри крачки до готвачката, за да я успокои:

— Гръм и мълнии, видът ви стопля сърцето ми, госпожо Търнар, съкровище мое — възкликна. — Дойдох да ви поднеса моите уважения и да ви поднеса това. — Спря се пред стола и с театрален жест измъкна от джоба на жакета си кафява кесийка, която подаде с дълбок поклон. При вида на Блеки О’Нийл, към който изпитваше голяма слабост, враждебността на госпожа Търнар се стопи като сняг на пролетно слънце.

— Блеки, ти ли си? — възкликна готвачката сияеща. Бръкна в кесийката и очите й живи и пъргави светнаха. — О, Блеки, любимите ми бонбони. Благодаря, момче. Много мило от твоя страна. Точно така. Впрочем научи ли новината? Не трябва да се безпокоим от хора като Мъргатройт, отрязаха му крилата, Блеки, момчето ми. Нещата се измениха, откакто дойде госпожа Вайнрайт. Тази жена е като ангел.

— Сърцето ми се стопля да чуя, че нещата тук при вас са се изменили — отбеляза Блеки. — Вижда се, че е точно така. Добре си нахранена, добре облечена и си по-спокойна, Ема, мила — говореше доволен Блеки. Готвачката се облегна на стола и лапна един бонбон.

Блеки седна до масата срещу Ема. Порови във вътрешния джоб на жакета си и извади едно пакетче.

— А това е за теб, Ема, — каза важно и го постави на масата пред нея. Очите му сияеха и я гледаха с нежност.

Ема погледна първо пакетчето, после Блеки с широко отворени очи.

— Какво е? — попита шепнешком.

— О, глупост, една дреболия. Подаръче за рождения ти ден — устата на Блеки се разпъна в усмивка, докато върху лицето на Ема се изписа любопитство, смесено със задоволство.

— Но рожденият ми ден е в края на април — отбеляза Ема като въртеше любопитно пакетчето в ръцете си. Никога не бе получавала подарък като този до сега. Пакетчето бе обвито в сребърна хартия и завързано със сребърна панделка. Толкова красиво, че й бе жал да го отвори.

— Да — каза Блеки, — зная, но чичо Пат ме изпраща в Харогейт за някаква строителна работа, та ще се наложи да отсъствам около три седмици, ако не и повече. Няма да мога да те поздравя лично за рождения ти ден, затова те поздравявам предварително.

Ема се загледа в пакетчето.

— Тогава мога ли да го отворя веднага? — попита, неспособна да сдържа възторга си. — Не мога да изчакам дотогава.

— Разбира се, Ема, отваряй го веднага — отсече Блеки като се забавляваше.

С опитни ръце Ема отвърза панделката и махна сребърната хартия, изваждайки черна кутийка. Бавно и с разтуптяно сърце отвори капачето.

— О, Блеки, прекрасна е! — въздъхна с широко отворени от изненада очи. С треперещи ръце извади от кутийката малка брошка във формата на дъга, украсена с големи зелени камъни. Докато я насочваше към светлината, евтината брошка заблестя, което изненада дори Блеки.

— Вижте, госпожо Търнар — извика Ема и изтича да покаже брошката.

— Ти си щастливо момиче — каза готвачката — наистина е много любезно от страна на Блеки да си спомни за твоя рожден ден.

— Само стъкло — обясни Блеки, извинявайки се, — но когато я видях в магазина в Лийдс, си казах: „Виж ти, също като очите на Ема!“ и я купих без да се двоумя. — Блеки хвърли и на двете добродушна усмивка. — Когато стана истински елегантен джентълмен, милионер, какъвто смятам да бъда рано или късно, ще ти купя скъпоценна брошка като тази, но ще бъде от истински изумруди — добави, без да се поколебае.

— Няма нужда да го правиш — възкликна Ема импулсивно — тази е най-хубавата брошка, която някога съм виждала. Ще я нося винаги. Не желая изумруди, Блеки! Чудесна е и така! Благодаря, наистина! — усмихна се и го целуна по бузата.

Блеки я притисна в братска прегръдка и й каза:

— Щастлив съм, че ти харесва, Ема.

Без да прекъсва да се смее щастливо, Ема седна и след няколко мига постави внимателно брошката в кутийката. Нея остави отворена, за да може да се любува на подаръка си.

— Чудесно, какво ще кажеш за една хубава чаша чай, момче? — предложи готвачката, надигайки се от стола си. Нагласи бонето, оправи престилката си и продължи: — Чайникът е на огъня. — Междувременно се засуети около бюфета.

— Благодаря, госпожо Търнар, ще ми достави удоволствие — отвърна Блеки, кръстосвайки дългите си крака и се разположи удобно на стола. Сега посвети вниманието си на Ема. — Ами ти, какво правиш тук в неделя, ако мога да запитам? — пожела да узнае с намръщено лице. — Мислех, че днес е почивният ти ден, както винаги. Всъщност възнамерявах да донеса брошката у вас, след като се отбия да поздравя нашата госпожа Търнар.

— Господарят даде голям прием вчера вечерта и госпожа Вайнрайт ме помоли да остана за края на седмицата, защото се бе натрупала много работа — обясни Ема. — Но ще си отида в къщи следващия петък. Госпожа Вайнрайт бе наистина добра да ми даде четири последователни дни отпуск за компенсация на тези. Но кажи ми какво ново има в града? Разказвай ми още за Лийдс, Блеки, моля те. Какво си правил напоследък?

— О, нищо особено — отвърна Блеки загрижен от израза, който се появяваше на лицето на Ема всеки път, когато ставаше дума за града. — Бих казал, че нещата вървят както обикновено. Нямам нищо особено за разказване. Всичко, което съм правил, откакто те видях последния път през март бе да работя упорито. Напоследък чичо Пат и аз имаме повече работа, отколкото можем да свършим. Благодарение на господаря. Точно благодарение на него процъфтяваме така — довери Блеки, неспособен да скрие задоволството си, после, без да размисли за ефекта на думите си, продължи: — Не ти разправях приказки, Ема, когато ти казвах, че работите в Лийдс вървят.

Ема наблюдаваше Блеки, мислейки: „Щом е така, трябва да отида възможно най-скоро“, но отговори:

— И какво печели господаря, ако те препоръчва за всичките тези работи?

Блеки наклони глава назад и се изсмя звънко:

— Нищо не печели, защо трябва да мислиш така? Препоръчва ни, защото знае как работим. Знае, че сме отлични зидари, чичо Пат и аз. Така си е! — поспря и продължи уверено: — Мисля, че ни препоръчва, защото иска да ни се отплати. Повече от обикновена отплата. Виж, чичо Пат преди три години спаси живота на господаря и оттогава той му е безкрайно благодарен.

— Спасил живота на господаря? — повтори Ема студено. — И как е станало това?

— Господарят преминавал през Лийдс с двуколката си към Бритгейт, мисля там някъде, и конят се подплашил. Чичо ми Пат бил там и видял всичко. Запазил присъствие на духа, скочил върху коня и го заставил да спре след ужасна битка, както разказват — каза Блеки, изпъвайки несъзнателно рамена. — За малко чичо Пат да падне между копитата на коня и да се осакати завинаги. — Хвърли на Ема разсеян поглед. — Както и да е, господарят не знаеше как да изрази признателността си… — поклати глава и продължи саркастично: — Колкото до чичо Пат, отказа да приеме пари, казваше, че живота на един човек не се плаща с пари. Така господарят, за да покаже безкрайната си благодарност ни възлага работа и ни препоръчва на всички — заключи тържествуващ Блеки. — И ние сме щастливи.

— Чичо ти Пат сигурно е смел човек! — прецени Ема. Помисли за миг, стисна устни и каза: — Предполагам, че господарят ви печели добре от вас, а и от всички, на които ви препоръчва — приключи със сарказъм.

— Виж ти, Ема Харт! Какви ужасни неща казваш — възкликна Блеки с престорен ужас. После със зле прикрито веселие подхвана: — Виждам, че колкото растеш, ставаш повече типична дървена глава от Йоркшир.

— Чаят е готов — покани готвачката, прекъсвайки разговора им. Извади чашите и чинийките. — Ема, постели бялата покривка на масата. Днес е неделя, а имаме и гости — готвачката се занимаваше с приготвянето на чая.

— Мога ли с нещо да ви помогна, госпожо Търнар? — попита Блеки и скочи на крака.

— Нищо, нищо, момче, сядай и чакай. Чаят ще бъде готов след миг.

В този момент Ани, новата камериерка се появи горе на стълбата, която водеше към господарските апартаменти. Висока и силна, с бяла кожа и светли очи и коси, Ани бе момиче, за което в Йоркшир казваха „мед и мляко“. Ема нареди чашите и чинийките и я погледна.

— Приключи ли горе, Ани?

Ани потвърди бавно с кимване на глава, но изразът на лицето й бе смутен. Това не убягна на Ема.

— Ела на мивката да измиеш ръцете си, скъпа, ще закусиш с нас. — Ема избута Ани в един ъгъл на кухнята, далеч от слуха на готвачката. — Да не си счупила нещо, скъпа?

— Не, Ема, бях много внимателна, както ми каза ти — отвърна Ани.

— Тогава, какво има? Изглеждаш ми угрижена. Бие на очи.

— За госпожа Феърли е — промълви Ани заговорнически. — Много ме изплаши, наистина, Ема!

— Но какво се е случило? — Ема завъртя кранчето и се престори, че мие ръцете си, за да попречи да ги чуят.

— Качих се горе да видя госпожата, както ми каза, след като приготвих масата. Но когато почуках на вратата, тя не отговори. Влязох в салона и я открих седнала на тъмно да говори…

— И какво нередно има в това? — прекъсна я нетърпеливо Ема.

— Не разбираш ли! Госпожата бе сама, нямаше никой в стаята, освен нея. Говореше на празния стол! — промърмори Ани с широко отворени очи.

— Не, Ани, не може да бъде, може би госпожа Вайнрайт е била в стаята, може би в някой ъгъл, където не си могла да я видиш — обясни Ема намръщена, като сама разбираше, че това е невъзможно.

— Госпожа Вайнрайт още не се е върнала от Киркенд. — Ани се запъна и се хвана за ръката на Ема. — Ема… — подхвана с несигурен глас, преди да се спре наново.

— Да, скъпа, какво има още? — попита Ема.

— Госпожа Феърли миришеше странно. Миришеше на уиски, поне така ми се стори — довери Ани.

Ема притвори очи и започна убедително:

— О, Ани, ти си въобразяваш.

— Не, наистина, Ема.

Ема погледна Ани толкова заплашително, че момичето сякаш се смали.

— Стига си говорила глупости. Ако си толкова загрижена, ще прескоча до горе да видя как е — каза студено.

Ани потръпна и поклати глава.

— Не, не! Остави я, Ема, спеше дълбоко, когато слизах долу.

— Ей, вие двете, какви са тези тайни? Знаете, че не ми минават тези работи — възкликна госпожа Търнар възбудено, пляскайки силно с ръце. — Ема, Ани! Елате веднага да си вземете чая!

— Нито дума на готвачката — промърмори Ема. Затвори кранчето, изтри ръцете си и се помъчи да си придаде безразличен вид. „И така, Ани също се е досетила“, помисли Ема съкрушена. Докато заемаше мястото си на масата заедно с другите, реши в себе си, че е безсмислено да се качва горе, след като госпожа Феърли спи. В такъв момент това е най-доброто за нея, реши Ема.

Благодарение на заразителното настроение на Блеки скоро и настроението на Ема се подобри. Накара я да се смее от сърце със смешките и разказите си. Не трябваше много за Ема, за да забрави Адела Феърли и да се развесели колкото останалите, за удовлетворение на Блеки. Според него Ема винаги бе много сериозна. Доставяше му голямо удоволствие, когато успееше да я развесели.

Изведнъж всички гласове секнаха и очите им се отправиха към вратата на кухнята, която бе отворена със замах. Ема онемя като видя братчето си Франк на прага. Момчето тръшна вратата зад гърба си и слезе като замаян по каменните стъпала. Лицето му бе побеляло и студено като лед. Тялото му трепереше под износеното палтенце.

— За Бога, какво става! — възкликна госпожа Търнар потресена.

Ема скочи на крака и притича през стаята.

— Франк, миличък, какво има? — каза и го прегърна покровителствено.

Франк бе останал без дъх, а очите му бяха разширени от страх. Когато се съвзе, успя да каже задъхано:

— Татко каза да дойда да те извикам, без да губя минута, Ема, веднага!

— Но какво, за Бога, се е случило? — повтори Ема като гледаше разтревожено лицето на брат си. Очите на Франк се напълниха със сълзи и преди да отвори уста, Ема вече знаеше какво щеше да каже. Затаи дъх и мислено се помоли да е сбъркала.

— За мама е, Ема. Татко каза, че е много зле и че доктор Малкъм е в къщи. Хайде, тръгвай! — извика той и я задърпа трескаво за ръката.

Лицето на Ема стана бяло като тебешир, дръпна силно престилката си, изтича до гардероба в кухнята и без да каже нито дума, грабна палтото и шала си. Блеки и госпожа Търнар размениха загрижени погледи. Госпожа Търнар каза:

— Хайде, хайде, момиче, сигурна съм, че няма нищо лошо. Не се тревожи, знаеш, че напоследък майка ти се бе подобрила — гласът й звучеше успокоително, но облото й общо взето спокойно лице, изразяваше тревогата, която изпитва.

И Блеки се бе изправил да помогне на Ема да облече палтото си. Състрадателно стисна ръката й.

— Госпожа Търнар има право! Не се вълнувай! Майка ти е в добрите ръце на доктора — поспря като разглеждаше промененото й лице. — Искаш ли да те придружа?

Ема поклати глава.

— Щом са извикали доктор Малкъм, значи, че нещата вървят зле — каза с треперещ глас, докато очите й се напълваха със сълзи.

— Не прибързвай със заключенията — я предупреди Блеки със съчувствие — майка ти ще се оправи.

Ема го погледна със сломен вид и не каза нищо. Блеки я прегърна през раменете и я притисна до себе си, миг след това я пусна и я погали по лицето.

— Трябва да имаш надежда.

— Да, Блеки, — промълви Ема като връзваше шала си. Грабна Франк за ръката и тръгнаха навън. — Няма да успея да се върна да ви помогна за вечеря, госпожо Търнар — викна докато прекрачваше последното стъпало. — Но ще се опитам. — Вратата се затвори зад гърба на Ема и Франк.

Госпожа Търнар тежко се отпусна на стола си.

— Изглеждаше много хубаво, за да е истина. Искам да кажа за начина, по който майка й бе подобрила състоянието си в последните седмици. Затишие пред буря! Ако искате да знаете, това беше — промърмори тъжно. — Бедното момиче, като помислиш, че се бе развеселило за пръв път от толкова време.

— Да не бъдем толкова песимисти, госпожо Търнар, възможно е майка й да е получила само криза. И всичко да е само фалшива тревога — отбеляза Блеки. Сърцето му, въпреки веселия израз, който се мъчеше да придаде на лицето си, се изпълни с тъга.

Едва излезли навън, без да губи време, Ема хвана брат си за ръка и започна да тича, без да държи сметка, че крачетата му едва я догонваха. Със свръхчовешко усилие го дърпаше, докато капнал от умора Франк се препъна зле и това я принуди да спре.

— Няма да успея! — Ема, която по природа не бе жестока, се ядоса. Единствената й мисъл бе да тича вкъщи при майка си, която я търсеше.

— Тогава по-добре ме последвай сам — извика в лицето на момчето.

Ема продължи да тича по пътечката, тласкана от силата на волята си. Докато тичаше с развени поли, една-единствена мисъл я занимаваше. „Моля те, Господи, не допускай мама да умре!“ Бе истинска молба, една искрена молитва, която повтаряше по целия път. „Моля те, Господи, не допускай мама да умре!“

Като достигна теснината на Рамзден Гил Ема се спря и се огледа назад. Видя Франк да тича, препъвайки не, но нямаше време да го чака. Без забавяне навлезе в теснината. Някъде по пътя се спъна и едва не падна, но бързо се съвзе и продължи да тича. Когато силите й се изчерпаха бе принудена да спре, за да поеме дъх и се облегна на една скала. Тогава отдалече чу конски тропот. Ема погледна през рамо и за своя изненада съзря Блеки да пристига в галоп, яздейки един от конете на господаря. Пред него бе седнал Франк.

Блеки спря коня до Ема и й протегна ръка с думите:

— Качвай се, Ема! Ползвай крака ми като стъпало. — Ема послуша съвета му и за миг бе на гърба на коня зад него. — Дръж се здраво — извика Блеки, докато подкарваше коня в галоп. Скоро съзряха покрива на камбанарията и малко по-късно препускаха по улиците на градчето.