Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (24)

24.

Няколко часа по-късно свирепата буря се успокои изведнъж, както бе избухнала и една спокойна тайнственост завладя въздуха.

Небето, освободено от облаци, изглеждаше като безцветно, непроницаемо в своята черна прозрачност. Сребърният диск на пълната луна осветяваше със студена светлина хълмовете и скалните процепи, разкривайки пораженията, които природата бе претърпяла.

Гръмотевиците бяха оставили следите си навсякъде, събаряйки дървета, изгаряйки и сеейки разрушения. Дори градчето не бе пощадено. Керемиди бяха отнесени от урагана, прозорци бяха избити от напора на вятъра, а една къща бе почти изцяло разрушена. Един от големите готически прозорци на черквата във Феърли бе направен на хиляди парчета. Подът на храма бе покрит с безброй късчета цветно стъкло. Горе от върховете на Рамзден Крагс се спускаха потоци гъста и тинеста вода. Едуин пръв се измъкна навън от подслона и подаде ръка на Ема, за да го последва. Едва излезли на открито, те възкликнаха сломени от сцената, която се разкри пред очите им.

— Бяхме наистина щастливи да намерим пещерата навреме! — каза Едуин развълнувано. — Даваш ли си сметка, че сега можехме да сме мъртви, ако бяхме останали навън? Дори ако се бяхме опазили от гръмотевиците щеше да ни удави и повлече водната стихия.

Ема потвърди потръпвайки.

— Мисля, че ще бъде добре да побързаме да се върнем във Феърли Хол — се реши най-после да каже, след дълго и тягостно мълчание. — Очите на готвачката ще се изгледат да те чака.

— Да, имаш право, трябва да тръгнем незабавно — съгласи се Едуин. — Да благодарим на Бога, че луната е пълна тази нощ. Така ще виждаме поне къде стъпваме. — Понечи да тръгне, но Ема го дръпна за ръката.

— А какво ще правим с входа на пещерата? — каза и посочи с глава отвора на прохода.

Едуин се огледа наоколо и забеляза няколко откъртени клони, които бяха подходящи за целта.

— Намерих! — възкликна тържествуващо. — Ще използваме тези клони, за да го покрием. Като се върнем след няколко дни ще затворим входа по-солидно. Преплете клоните пред входа на прохода и те го закриха.

Двамата тръгнаха решително в направление към Рамзден Гил. Няколко пъти Ема се подхлъзна и падна, но всеки път Едуин бе готов да я подкрепи и да й помогне да стъпи на крака, докато не стигнаха извитата пътечка, която водеше към теснината. За тяхна най-голяма покруса я намериха практически залята от тъмна, кална вода, в която плуваха трупове на птици, зайци и агнета, заедно с други отломъци, унищожени и запратени от бурята и вятъра в тези води. Ема изстина и зарови лицето си в рамото на Едуин.

Притискайки я до себе си покровителствено, младежът каза:

— Трябваше да се сетя, че теснината е залята с вода. Трябва да се върнем обратно, да заобиколим и да стигнем до Феърли Хол от другата страна.

— Не е ли опасно? — промълви Ема.

— Не се страхувай, Ема! Аз ще се грижа за теб. Вече ти казах. С мен ще бъдеш винаги сигурна. Няма да разреша на никого да ти стори зло! Никога!

Притисна я силно, за да успокои тръпката й, после я хвана за ръка и я поведе обратно по пътечката, по която бяха дошли. По Божия воля изминаха обратния път, като се подхлъзваха, падаха, ставаха, докато стигнат до пътеката от обратната страна на хълма. Въпреки че частично бе задръстена от камъни, паднали клони, превърната до голяма степен в тиня, тя бе много по-проходима от теснината. Най-после стигнаха до равно и започнаха да тичат, като се държаха за ръка. Спираха се само когато трябваше да заобиколят някое паднало дърво. Най-после пред тях изникна входа на Феърли Хол, много по-скоро, отколкото бяха очаквали. Една от големите железни врати бе измъкната от пантите и висеше. Докато преминаваха входната алея децата разбраха, че и тук бурята не е била по-малко жестока. Цветните лехи бяха опустошени, някои от храстите изкоренени.

С покруса Едуин видя, че един от големите дъбове бе ударен от гръм и разцепен на две, сякаш от божествен гняв, който се бе ожесточил срещу символа на постоянството във времето. Едуин се спря, прегърна Ема и след като отмести влажните й коси от лицето й я загледа жадно. Наведе се и я целуна по устата с дълбоко чувство, примесено с нежност. И двамата останаха притиснати дълго, докато Едуин каза:

— Обичам те, Ема, нали и ти ме обичаш?

Изумрудените очи на Ема, подобни на котешки, се впиха в лицето на Едуин, одухотворено от затаени чувства. В очите й имаше тъга и странно безсилие.

— Да, обичам те — му отговори тихо.

Едуин погали лицето й.

— Тогава ще дойдеш ли с мен в пещерата на Покрива на света, когато времето се подобри?

Ема не отговори. До този момент не бе дори помислил за възможността тя да откаже. При тази мисъл почувства страх.

— Моля те, моля те, Ема, кажи ми „да“!

Ема остана безмълвна. Но това, което прочете в очите му накара сърцето й да подскочи от радост. Очите му преливаха от любов към нея. В тях Ема видя и тази искрица страх. Точно тогава тя със сигурност разбра, че Едуин Феърли я обича истински, че любовта за него не е само думи. И тя го обичаше. Бе частица от него. Не можеше повече да понася мъката, завладяла тези красиви сини очи.

— Да, Едуин, ще дойда с теб в нашата пещера! — усмихна се още един път и лицето й засия, като огряно от слънчев лъч.

С облекчение Едуин я хвана за ръка.

— О, Ема, моя сладка Ема, ти си всичко за мен!

Останаха дълго прегърнати и после със съжаление се откъснаха един от друг. Всеки от тях търсеше в очите на другия потвърждение за любов. Едуин взе Ема за ръка и я поведе към къщата. Бе сигурен в себе си и не го интересуваше какво ги очаква. Практичният дух на Ема, обаче й подсказваше, че не им предстои сърдечно посрещане.

Зад ъгъла на големия двор, когато стигнаха конюшните, видяха, че вратата на кухнята е отворена. Масивният профил на госпожа Търнар се очертаваше застрашително в светлия конус, който блестеше върху паважа. Без да проговори, Ема пусна ръката на Едуин и забави стъпките си.

Дълбоко успокоена, като видя момчето да се завръща здраво и невредимо, госпожа Търнар го посрещна. Набраното напрежение от дългите часове на очакване се проявиха в изблик на гняв. С кънтящ глас и очи, които сякаш хвърляха светкавици тя извика:

— Господарю Едуин, къде се дянахте. Толкова много ме изплашихте! Давате ли си сметка, че вече е десет часа? Помислих, че сте се загубили на хълмовете, а този ужасен, опустошителен ураган ви е погубил. Точно така, мъртъв и смазан! — поклати енергично глава и го погледна сърдита. — Господарю Едуин, имате щастие, че господарят не е тук, а Джералд е в Брадфорд, иначе щяхте да видите! И щеше да е заслужено, аз ви го казвам! На два пъти пращам Том да ви търси с фенера. — Готвачката въздъхна дълбоко, издувайки широките си гърди. — Хайде, момче, не стой като закован! Влизай вътре в кухнята, веднага! — обърна му гръб и се запъти навътре, последвана покорно от Едуин.

Не бе изобщо усетила, че Ема е там. Тя се бе спряла в очакване на тъмно. Преди да влезе в кухнята Едуин се обърна и я извика тихо:

— Хайде идвай, Ема, всичко е наред! Аз ще имам грижата за госпожа Търнар.

— Сложих вода да се топли за банята — каза готвачката вече в кухнята като гледаше с неодобрение изкаляните дрехи на Едуин. — Ако знаехте на какво сте заприличали, господарю Едуин — промърмори, — сякаш часове сте се търкаляли в калта.

В този момент добрата жена видя Ема да се спуска тихо по стълбата и остана стресната, буквално с отворена уста.

— Тю, момичето ми, ти пък откъде се взе? Мислех, че поне ти си на сигурно вкъщи с баща си. Не бях и помислила, че и ти се мотаеш в това вълчо време!

Ема не отговори нищо. За миг, занемяла, госпожа Търнар загледа двете деца, после възкликна решително:

— Хайде, момиче, говори! Искам да знам какво правиш в този час наоколо, заедно с господаря Едуин! — гледаше я изпитателно и потропваше нетърпеливо с крак по пода.

Преди Ема да отговори Едуин пристъпи напред и се намеси със спокоен глас:

— Срещнах Ема на хълмовете докато започваше да бушува урагана, госпожо Търнар. Идваше насам, за да ви помогне за консервите. Отначало се опитахме да тичаме, после самият аз реших, че е доста опасно. Намерихме подходящ подслон в Рамзден Крагс и дочакахме урагана да премине — направи пауза и изгледа готвачката спокойно и авторитетно. — И сега бе трудно да се върнем, въпреки че не вали — заключи със заразителна усмивка.

— Приличате ми на мокри кокошки. Не, на две удавени мишки в канала — викна готвачката, като вдигна очи към небето. — Щастливи сме, че Мъргатройт е в Шипли. Нямаше да бъде доволен от цялата тази бъркотия, която настъпи тук, когато разбрахме, че ви няма тук, господарю Едуин, вярвайте ми.

— Аз не съм изчезнал, госпожо Търнар — отговори Едуин с любезен, но твърд глас. — Просто бях блокиран от хълмовете и не по моя вина.

— Тъй, тъй, вярно е това, което казвате — промърмори готвачката. После изгледа и двамата. — Вижте, изцапахте чистия под. Хайде, господарю Едуин, веднага горе и в банята! Не бива отново да хванете пневмония! И си свалете калните ботуши преди да се качите — предупреди го навъсено, но и с топлота в гласа.

Тук госпожа Търнар се обърна към Ани, която бе присъствала с отворена уста на цялата сцена.

— Бягай веднага в пералната и пренеси две кофи топла вода за банята на господаря Едуин. Като свършиш, пренеси и две за Ема. — Като се обърна към Ема продължи: — И ти имаш нужда от една хубава топла баня, за да не се разболееш.

Ема отговори:

— Добре, госпожо Търнар — и се отправи към стаичката, където се къпеше прислугата.

Стигнал на върха на стълбата Едуин събу ботушите си и викна:

— Наистина съжалявам, госпожо Търнар, че ви създадох такова главоболие, не го направих нарочно, повярвайте!

— Да, да, знам, господарю Едуин. Като се изкъпете, веднага си лягайте. Вечерята ще Ви изпратя горе. Още е топла на огъня.

— Благодаря, госпожо Търнар — момчето излезе, докато готвачката остана замислена, загледана след него. С въздишка се стовари на стола. Лицето й бе загрижено. От известно време бе забелязала двете деца да си шушукат и да се смеят заедно по ъглите, когато мислеха, че никой не ги вижда. Бе ги виждала заедно и в градината, много често, а това не бе на добро. Господарят Едуин не бе като Джералд, сигурно това, което бе разказал е самата истина, никога до сега не е лъгал.

Въпреки всичко едно малко съмнение започна да гложди мисълта й. Не е добре слуги и господари да се месят, — промърмори на себе си. Прекрачва границите на своята класа, ето това правеше Ема, а това не е на добре. Ще породи много мъки. Изведнъж госпожа Търнар пребледня, когато спомените, поизтрити от времето, оживяха в паметта й. Не отново. Не, Господи! Не можеш да позволиш да се случи отново!