Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (23)

23.

Един топъл летен неделен следобед през юни на следващата година, Едуин напусна Феърли Хол и се отправи към хълмовете. В едната си ръка държеше кошничка, пълна с различни лакомства, а в другата — торба с различни градински инструменти.

Той и Ема трябваше да свършат нещо на Рамзден Крагс. Тази работа я планираха от седмици и поради неподходящото време и дъжда, се наложи да я отлагат неколкократно.

Едуин погледна небето. Бледото слънце се подаваше през белите и сиви облаци, които препускаха по синьото небе, но нямаше изгледи да вали.

Заобикаляйки конюшните, за да не попадне пред нечие око, Едуин бързо пресече розовата градина и дъбовата горичка. Скоро стигна склона, който през ливадите достигаше до хълмовете. От там хвана тясната пътечка, която през теснината на Рамзден Гил щеше да го доведе до Рамзден Крагс.

Едуин дишаше дълбоко и пълнеше дробовете с чист планински въздух. Здравето му вече бе напълно стабилно. Чувстваше се отново в добра форма. В началото на май бе хванал силна простуда, която премина в бронхит. След прекараните две седмици в лечебницата на училището бе върнат в къщи, за да се възстанови.

Том Харди, конярят, бе отишъл да го вземе от Уърк Соп с колата. Баща му отсъстваше както често напоследък. Доколкото Едуин можеше да установи, Адам Феърли се връщаше рядко в къщи и то само когато е абсолютно необходимо. Прекарваше по-голямата част от времето в Лондон или на континента. Както и да е, баща му бе назначил един възпитател, който да му помага в учението, докато навърши осемнадесет години. Тогава щеше да постъпи в Кеймбридж в юридическия факултет. Едуин и възпитателят бяха сами във Феърли Хол, с изключение на Джералд и прислугата. Но Едуин не го бе грижа за това, дори бе щастлив. Общо взето бе пълен господар на времето си, с изключение на сутрините, когато трябваше да учи сериозно с възпитателя. Джералд не забелязваше присъствието му и рядко си говореха. Понякога идваше да вземе закуската, приготвена от готвачката, за да я изяде във фабриката. Нямаше време.

Докато преминаваше бодро по хребета, който водеше до върховете Едуин започна да си подсвирква. Нямаше търпение да срещне Ема, за да завършат планираното. Ема бе се осмелила да се възпротиви на теорията му за върховете и Едуин считаше за свой дълг да й докаже, че е прав.

Едуин Феърли, който наскоро бе отпразнувал седемнадесетия си рожден ден, вече се смяташе за мъж и всъщност изглеждаше много по-възрастен. Дължеше го отчасти на събитията, които бе преживял през последната година и не на последно място на трагичната смърт на майка си. Нейното внезапно отсъствие от живота му повлия много по-дълбоко върху него, отколкото върху брат му. Бе много по-привързан към майка им от него. Отначало мъката на Едуин го бе разтърсила из основи, но ученолюбивата му природа взе връх и той намери утеха в науките си. С времето се бе примирил и бе приел загубата спокойно.

И Оливия Вайнрайт бе изиграла решителна роля в развитието на Едуин. Всеки път, когато момчето я посещаваше в Лондон бе имало възможността да се среща с широкия кръг нейни приятели, съставен от политици, писатели, журналисти и артисти, някои от които много известни. Завладяна от поведението на момчето, чувството му за дълг и дълбочината на интелигентността му, Оливия се бе заела със задължението да го води на различни вечери, което бе изиграло важна роля в неговото духовно развитие. На тези срещи на интелектуалния елит се бе държал превъзходно.

Но ако се оставят настрана промените в личността на Едуин, той се бе развил прекрасно и физически, благодарение на интереса си към спорта. Бе станал по-висок и по-плещест, с една красота, която ставаше все по-необикновена и полека-лека започна да прилича на Адам. Може би беше само малко по-висок и атлетически сложен от баща си. Физиката му и класическата красота на лицето му бяха завоювали в Уърк Соп, за голямо негово неудоволствие, прозвището Адонис. Малко суетен по природа, Едуин изпитваше непреодолимо смущение пред явния възторг, който му засвидетелстваха сестрите и братовчедките на приятелите му в училище. Тях той считаше лекомислени и повърхностни. Предпочиташе компанията на Ема, която му бе станала подкрепа през дългите месеци на страдание. Нито една от младите благородни госпожици и богаташки, които баща му насила му представяше, не можеше да се сравни с Ема по красота, грация и дух.

Едуин се засмя щастливо. Щеше да бъде прекрасно да е сам с Ема далеч от очите на прислугата. Ема винаги го разсмиваше с остроумието си и с необикновената си способност да стига винаги до същината на нещата. Мисълта за младата му приятелка го подтикна да побърза към върха.

От обратната страна Ема се изкачваше през последния хребет, когато първа видя Едуин и се затича. Щом я забеляза Едуин я поздрави с махане на ръка, продължи да се катери пъргаво към площадката, където обичаха да сядат на завет от вятъра и да наблюдават изгледа на долината, която се разстилаше пред тях.

— Едуин, Едуин! Почакай! — викна Ема, но гласът й бе отнесен от вятъра и момчето не я чу. Когато Ема стигна на върха на Рамзден Крагс бе останала без дъх. Обикновено бледото й лице се бе разгорещило от умората. — Тичах толкова, че ми се струва, че ще умра — каза задъхано, докато Едуин й помагаше да мине последните крачки.

Момчето й се усмихна.

— Ти никога няма да умреш, Ема, двамата ще живеем векове тук, върху Покрива на света!

Ема го погледна под око и избухна в смях.

— Виждам, че си донесъл торба с инструменти — каза като погледна към краката му.

— Разбира се. Донесох и кошница със закуска за после.

— Ще имаме нужда след усилената работа, която ни очаква — каза Ема.

— Няма да е толкова трудно, колкото мислиш, Ема, и после уморителната работа ще я свърша аз. — Доближи се към една група от по-дребни камъни, които образуваха нещо като естествена стълба и седна на земята. Отвори торбата и извади един голям чук, длето и голям пирон.

Погледна Ема, която се бе надвесила над него и каза:

— Сега ще ти покажа, че тази централна скала не е част от оригиналната формация на Рамзден Крагс, но е много по-късна. Ще ти докажа също, че може да се измести — като каза това Едуин ритна с крак основата на една канара, висока около метър и половина и широка около шестдесет сантиметра, заклещена между две скали, които се извисяваха към небето.

— Може и да е така — отговори Ема и погледна канарата, — но съм убедена, че дори да я изместиш зад нея ще намериш едно нищо. Само други скали.

Едуин поклати глава.

— Не съм съгласен с теб. Убеден съм даже, че зад канарата има празнина. — Започна да се катери към площадката и като внимаваше да не се подхлъзне се покачи на върха на въпросната канара. — Помниш ли цепнатината, в която загубих онзи шилинг преди няколко седмици? Убеден съм, че чух да се търкаля надолу и да пада дълбоко, въпреки че твърдиш, че не е истина. Сега просто ще разширя процепа, за да погледна какво има.

— Вече ти казах, че няма да видиш нищо друго, освен камънаци — отговори Ема.

Едуин се засмя и започна да работи с длетото, клатейки глава. След десетина минути търпелива работа процепът се бе превърнал в дупка с диаметър около пет-шест сантиметра. Едуин доближи око, като се държеше внимателно, за да не падне от скалата.

— Виждаш ли нещо? — поинтересува се Ема.

Едуин се изправи и поклати глава.

— Не, много е тъмно долу. — Извади пирона от джоба си и каза: — Приближи се до мен, Ема, и слушай внимателно.

Пълзейки по скалата Ема го приближи и двамата се наклониха над дупката, докато Едуин пусна пирона. Последва дълга пауза и накрая чуха ясно различимия звън от падащия предмет.

— Ето, нали чу, Ема? Сигурен съм, че някъде дълбоко е дъното! — възкликна Едуин ликуващ. Прибра инструментите и й каза: — Слизай надолу, но внимавай да не се подхлъзнеш. И аз идвам.

Ема се спусна внимателно и скочи на площадката. Едуин, който я бе последвал, хвърли настрана дрехата си и нави ръкави.

— Първото нещо е да махнем тези треви — каза той и посочи основата на канарата. Даде й едно гребло, а той взе мотиката.

Ема бе убедена, че цялата тази работа е губене на време и усилия. Въпреки това започна да работи усърдно като махаше тревите и натрупаната пръст. След около двадесетина минути Едуин отстъпи назад и се загледа в свършеното озадачено.

— Виж, Ема — и я дръпна за ръка, като посочи канарата. — Виждаш ли основата на тази скала? Сега, когато махнахме всички треви и растения, които я покриваха, сигурен съм, че тя не е от оригиналната формация на върха. Обратно, струва ми се, че е заклинена по-късно между двете големи скали.

Ема нямаше как да не се съгласи.

— Но е огромна, Едуин, как мислиш, че ще успееш да я отместиш?

Едуин се доближи отново до канарата и каза с увереност:

— Достатъчно е да използвам лост, за щастие съм го донесъл.

Изтича до торбата, извади лоста, подпъхна го в процепа между канарата и терена. Наблегна с всички сили върху лоста. Канарата не се помръдваше. Едуин се бе изпотил от напрежение и ръцете му трепереха от усилие, когато Ема извика ликуващо:

— Едуин, Едуин! Струва ми се, че я видях да трепва.

— Знам — каза задъхано момчето — и аз го почувствах. — С последно свръхчовешко усилие наблегна върху лоста и канарата се търколи като откри малък отвор. Беше един отвор, около шейсет-седемдесет сантиметра широк и толкова висок. При вида на отвора Едуин не успя да скрие радостта си.

— Гледай, Ема, тук има някаква дупка — промуши главата си навътре — нещо като галерия е. А, ето и шилинга и пирона — протегна ръка, взе го и ги показа на Ема.

— Къде смяташ, че води? — попита Ема.

— Не знам, сигурно някъде под върховете, сега ще вляза.

— О, Едуин, смяташ ли, че е разумно? — каза загрижено Ема. — Може да е опасно. Ако стане срутване, няма да успееш да се измъкнеш.

Едуин се изправи, изтри с кърпа мокрото си от пот лице и каза:

— Ще вляза за малко. Нося свещи и кибрит. Би ли отишла да ги донесеш? Вземи и въжето.

Когато се завърна, Едуин завърза въжето около кръста си и подаде другия край на приятелката си.

— Ако попадна в лабиринт от галерии, там долу, така ще намеря обратния път.

Ема бе поразена от съобразителността на Едуин и се съгласи.

— Само по-бавно и внимавай. Ако изпаднеш в беда, дърпай въжето. Обещаваш ли?

Момчето навлезе в процепа и изчезна в кухината. Загрижена Ема се надвеси и извика:

— Едуин, как си?

— Добре — отговори гласът му отдалече.

— Въжето свърши — викна Ема с напрегнат глас.

— Зная, пусни го!

— Нищо подобно, няма да го пусна.

— Ема, казвам ти, пускай го! — викна повелително Едуин някъде от дълбочината. Въпреки съпротивата си Ема послуша и остана да се взира в тъмната дупка със свито сърце. Вътре изглеждаше ужасно.

Няколко минути по-късно се чу леко шумолене и Ема с облекчение видя русата глава на Едуин да се подава от дупката. Ризата и панталоните му бяха покрити с пръст, а лицето изцапано с кал.

— Какво намери вътре? — запита Ема с растящо любопитство.

— Една пещера, Ема. Една фантастична пещера! — възкликна Едуин с блеснали очи. — Виждаш ли, че имам право? Хайде, идвай, искам да ти я покажа. И няма нужда от въже. Трябва да се мине само един проход, за да се влезе в пещерата. — Докато обясняваше взе другите свещи. — Стой зад мен и си навеждай главата. Само в началото проходът е нисък.

Без да се замисли Едуин влезе в прохода и Ема го последва, примигвайки с очи, докато свикнат с тъмнината. Отначало бяха принудени почти да пълзят, но колкото навлизаха в прохода, толкова той се разширяваше, докато успяха да се изправят. Ема скоро видя оскъдния блясък на свещта, която Едуин бе оставил в пещерата. Няколко мига по-късно протегнатата ръка на момчето й помогна да се измъкне от прохода в пещерата. Едуин веднага започна да пали още свещи и да ги нарежда на нещо като полица при входа на пещерата. Ема се оглеждаше с голям интерес. Намираха се в една обширна пещера с необикновена форма на обърнат конус. Няколко естествени образувания като полици се простираха върху грапавите стени. Бяха толкова изгладени, сякаш бе ги изваяла някаква неизвестна гигантска ръка. Имаше нещо в това място, което вдъхваше страхопочитание. Вероятно причината бе в грандиозността на тази хилядагодишна пещера, древна, колкото и времето. Въздухът беше сух и по-скоро студен, и бе необикновено тихо. Ема бе обхваната от някакъв първичен ужас.

Едуин й подаде една свещ, а другата задържа за себе си.

— Хайде да вървим да я проучим — предложи той. Едва направи няколко крачки и се препъна в нещо. Наведе свещта и погледна. Бяха остатъци от огън. — Господи! — възкликна. — Някой е открил тази пещера преди нас!

— Да, имаш право — съгласи се Ема като разглеждаше овъглените остатъци. — Виж там, Едуин, това не са ли стари съчки?

Едуин бързо се отправи към мястото, което бе посочила Ема.

— Напълно си права. А виж тук върху скалата има парче свещ. Хайде да видим дали няма да намерим още нещо. Ти се заеми с тази страна, а аз ще отида оттатък — предложи с израз на възторг момчето.

Ема напредваше с внимание като държеше свещта напред и изучаваше високите стени и пода. За нейно разочарование чак до дъното, което се мержелееше в далечината при оскъдната светлина на свещта, не се виждаше нищо. Пещерата бе празна. Точно щеше да се обърне, за да се върне при Едуин, когато трепкащата светлина на свещта освети една част от гладката стена. Стори й се, че съзира нещо написано. Развълнувана се доближи със свещта. Наистина някой беше писал.

За момент Ема остана без дъх от удивление. Първата дума, която успя да разчете беше Елизабет, а по-надолу още Изабела и когато очите на Ема проследиха дългия списък от имена върху стената прочете: Лили, Бет, Бети, Бес, Елиза, Лиза. Отстрани на този списък имаше само една дума, издълбана с големи букви: Адам. Ема преглътна с усилие. Под името бе издълбано малко, прободено сърце, а в него инициалите А и Е.

Ема бе забила поглед в тези инициали. Обзе я ледено чувство, като си припомни медальона, открит във вещите на майка й. „Не! Не майка ми и той!“

— Ема! Ема! Къде си?

Със свръхчовешко усилие Ема се съвзе и зачака Едуин, чиито стъпки ехтяха все по-близо. Трябваше да упражни усилия над себе си, за да каже спокойно:

— Тук съм, от тази страна.

— Какво намери? — попита Едуин, като застана до нея.

Без да проговори, Ема посочи написаното на стената. Едуин забеляза веднага името на баща си.

— Адам! — прочете на висок глас с въпросителен тон. — Виж ти, баща ми е намерил тази пещера още преди години, а виж тук, написани са всички производни на името Елизабет. Коя ли може да е тази Елизабет? — Ема не каза нищо, но на Едуин направи впечатление нейното мълчание. — Е, струва ми се, че не бих могъл да го запитам направо. Да продължим да изучаваме още.

Едуин бе изпълнен с ентусиазъм. Без да подозира смущението на Ема, я остави пред написаното върху стената, разстроена от ужасните подозрения.

— Ела тук, Ема, намерих още нещо — викна Едуин. Ема изпита желание да изтича навън от пещерата и с готовност застигна младежа в ъгъла, където бяха натрупани съчките. Едуин стискаше в ръка един плосък изгладен камък във формата на овал, около пет-шест сантиметра в диаметър. Подаде й го като държеше високо свещта, за да го разгледа по-добре. — Виж, Ема, на камъка е нарисувано нещо, миниатюрния образ на жена, струва ми се, че е леля Оливия, не мислиш ли? Сигурен съм, че е тя!

Ема не отговори нищо, но помисли мрачно: „Не, не е Оливия, майка ми е!“

— Какво ще кажеш? Не ти ли се струва, че наистина е леля Оливия?

— Да — отговори Ема сухо.

Едуин пусна камъка в джоба си.

— Ще го запазя.

Ема потрепери и свещта се залюля в ръката й.

— Но на теб ти е студено, Ема — възкликна Едуин, от който не бе убягнало потръпването на момичето. Прегърна я през раменете и Ема употреби всички сили, за да не се отдръпне от допира с него.

— Да, студено ми е, хайде да излизаме на слънце! — без да дочака отговор се измъкна от прегръдката му и се завтече към изхода на пещерата.

Скоро бе отново на открито. Вдъхна дълбоко свежия въздух с облекчение. Никога повече нямаше да влезе в пещерата. Никога повече!

Няколко мига по-късно и Едуин се подаде от прохода и потърси с очи Ема. Чувствителен по природа, както винаги Едуин бе разбрал промяната в настроението на момичето. Приближи се и я хвана внимателно за ръка.

— Нещо не е наред ли, Ема? — Момичето не отговори и извърна поглед. — Попитах те дали нещо не е наред, Ема — повтори Едуин.

— Не, нищо, просто ми беше студено вътре. Това е всичко!

Като разбра, че не може да се добере до нищо, Едуин се опита да изчисти панталоните си, изцапани с пръст и кал. Постави и инструментите в торбата. Ема седна на плоската скала. Като я поглеждаше Едуин се усмихна в себе си. Имаше благороден вид. Не, не благороден, по-скоро царствен. Сигурно бе от начина, по който държи изправени главата и гърба си.

Приближи до нея като се опитваше да си придаде нехаен вид. Седна до нея и я погледна.

— Чувстваш ли се по-добре сега на слънце?

— Да, благодаря — отвърна Ема тихо, без дори да го погледне.

Едуин трепна. Изглеждаше така далечна. Даде си сметка, че това чувство стяга сърцето му, като го караше да изпитва страх, който не му бе познат преди.

Мозъкът на Ема работеше усилено. Бе се изолирала от всичко наоколо. Как е възможно майка й, нейната така кротка и мила майка да е имала приятелство с Адам Феърли. Този ужасен човек. И после майка й бе преминала по-голямата част от детството си в Рипън с братовчедка си Фреда. В този момент я прониза мисълта, че в края на краищата името Елизабет не е толкова необикновено, може би се отнасяше за някоя друга Елизабет, но пък камъка, намерен от Едуин. Може би наистина там бе изрисуван портрета на Оливия Вайнрайт? Нали и самата тя бе забелязала колко двете с майка й си приличат. Спомни си и за медальона. И това не бе някакво решително доказателство. Колко имена започваха с буквата А. Всеки би могъл да го подари на майка й. От момента, в който мисълта за приятелството между майка й и Адам Феърли я бе поразила тя се стараеше да направи всичко, за да се убеди, че Елизабет от пещерата няма нищо общо с майка й.

Скоро настроението й се подобри. Погледна Едуин, който си почиваше, излегнат до краката й. Бедният Едуин. Преди малко се бе държала лошо с него. На шега го потупа по рамото.

Едуин широко отвори очи и я погледна с опасение, страхувайки се, че ще я види все още разгневена, но като разбра, че настроението й се е подобрило се усмихна лъчезарно.

— Гладна съм като вълк, а ти, Едуин?

— И аз също. Щастлив съм да те видя отново в добро настроение. — Скочи на крака, измъкна малкия си златен часовник и каза: — Тю, да се не види, Ема! Вече е четири и половина! Ще изтичам да взема кошничката с храната.

Ема избухна в смях, поклащайки глава и Едуин се спря сконфузен.

— Какво има? — попита той.

— О, да можеше да се видиш, Едуин Феърли! Станал си като коминочистач. Лицето ти е цялото в кал, погледни си и ръцете. А виж и моите — вдигна ръцете си, да ги покаже на Едуин, който се присъедини към смеха й.

— Хайде, да видим кой ще стигне пръв при поточето долу! — възкликна Ема, скочи на крака и се спусна стремглаво по склона.

Едуин се затича след нея и я хвана здраво през кръста. Ема се опита да се измъкне от прегръдката му, но не успя и двете деца се затъркаляха по земята, заливайки се в смях. Прегърнати те се хлъзнаха по склона чак до брега на потока. Ема едва не падна в него. Здравата ръка на Едуин успя да я задържи.

— Гледай какво направи, Едуин Феърли! — оплака се Ема с престорен гняв. — Намокри ми цялата пола.

Едуин направи нетърпелив жест и махна косите си от челото.

— Извинявай, Ема. Само по края е мокра. Слънцето ще я изсуши за миг.

— Надявам се.

Ема се наведе над потока, за да си измие ръцете и Едуин я последва. Двете деца седнаха спокойно на брега на потока и разговаряха за разни неща. Едуин й разказа с ентусиазъм за Кеймбридж и бъдещото си учение, като й обясни подробности в какво се състои работата на адвокатите. От своя страна Ема разказа с гордост за Уинстън и колко е красив в моряшката си униформа.

— Два пъти си идва в къщи в отпуск — каза тя. — Баща ми сега е доволен. Изглежда, че се примири с отсъствието на Уинстън… — Скочи бързо и погледна небето. — Странно, но ми се стори, че ми капна капка дъжд.

Едуин вдигна глава.

— Но небето е чисто, има само няколко облака.

— Ще бъде добре да изтичаме до Феърли Хол — каза Ема бързо.

— О, не ставай глупава, най-много да падне летен дъжд. Ще престане за няколко минути.

Не бе завършил думите си, когато небето бе засенчено от черни, застрашителни облаци, наситени с влага, които бягаха бързо. Чу се тътена на далечен гръм.

— Тичай! — викна Едуин, хващайки Ема за ръка. — Времето тук е непредвидимо в тези проклети хълмове. Никога не се знае кога може да избухне буря.

Бързо започнаха да се изкачват по стръмнината към върха, докато започна проливен дъжд. Когато стигнаха до подножието на върха, дневната светлина бе почти изчезнала, бе настъпила тъмнина, само светкавиците блясваха и от време на време осветяваха скалите. Едуин и Ема бяха мокри до кости, а дрехите им прогизнали.

Едуин грабна торбата и сакото си и побутна Ема към входа на пещерата.

— Не мислиш ли, че ще е по-добре да се опитаме да дотичаме до Феърли Хол? — възрази Ема.

— Няма да успеем, Ема, виж небето, черно е като катран, започва истински ураган. Не разсъждавай, а да влизаме вътре, там ще бъдем на сухо и сигурно място.

Въпреки че упорито не искаше да се връща в пещерата, Ема трябваше да признае, че предложението на Едуин има смисъл. Нямаха друг избор. При подобно време хълмовете можеха да бъдат изключително опасни. Стискайки устни, Ема се провря в прохода.

Като стигнаха в пещерата Едуин изсуши лицето си с кърпа и пое командването в свои ръце с такава енергия, че Ема остана изненадана. Първото нещо, което направи, бе да запали една от свещите, които бяха оставили при предишното влизане до входа и отвори кошницата с храната.

— Тук има вестник — възкликна като се обърна към Ема. — Бях го взел да го чета, ако закъснееш, сега ще ни свърши добра работа. Накъсай го, докато аз отида да взема сухите клони да запалим огън. — Докато говореше заведе Ема в противоположната част на пещерата. — Ето, огъня ще запалим тук — нареди Едуин като посочи с крак избраното място. — Струва ми се, че тук е сухо и проветриво. Хайде, Ема, да не губим повече време. Вледених се, а съм сигурен, че и на теб ти е студено.

— Да, имаш право.

След малко пред тях гореше хубав огън. Треперейки Ема се опита да изсуши косите си и да изстиска колкото е възможно водата от дрехите си, които бяха буквално като накиснати.

Едуин също се доближи до огъня покашляйки. Ема го погледна загрижено.

— О, Едуин, надявам се, че няма да хванеш пневмония. Точно сега, когато едва се оправи след последното заболяване.

— И аз се надявам — отговори Едуин като продължаваше да кашля. След малко, когато кашлицата му премина, каза: — Мисля, че ще е добре да свалиш роклята си, Ема. Така ще можем да я проснем да се изсуши.

Ема го изгледа уплашено.

— Да си махна роклята? — повтори невярваща тя. — О, Едуин, не бих могла да го направя!

— Не ставай смешна, нали отдолу имаш риза и разни други дрехи.

— Да — промърмори Ема през зъби.

— Ами тогава прави каквото ти казвам! — настоя категорично Едуин. — И аз ще си махна ризата. Цялата е мокра. Ако останем така и двамата ще хванем пневмония.

— Сигурно имаш право — отговори Ема, все още изпълнена със съмнения. Обърна му гръб и започна нерешително да разкопчава роклята си.

— Хайде, подай ми я — нареди Едуин.

Без да се обръща, Ема подаде роклята. Реши, че се държи глупаво. В края на краищата носеше и широка риза, която я покриваше от главата до петите.

Набързо зърна Едуин, който разстилаше дрехата върху една скала. Имаше незаинтересован, безразличен вид, когато отново се доближи до огъня. Продължи да суши косите си. Едуин сякаш не обръщаше никакво внимание на неудобното положение. Взе кошницата с храната и се разположи до огъня.

— Добрата стара госпожа Търнар — възкликна с усмивка, докато ровеше в кошницата. — Тази жена мисли за всичко. Сложила е не само покривка и няколко салфетки, но и одеяло. Какво щастие. Така поне ще се затоплим — погледна Ема, но тържествуващият му израз изчезна незабавно. Момичето бе мокро до кости и водата се стичаше по ризата й и образуваше малки локвички в краката й. — Господи, Ема, мокра си като кокошка и трепериш като лист. Не ти ли е зле?

— Малко нещо, краката ми замръзнаха и ризата ми е цялата във вода като роклята. — Направи крачка към огъня и се опита да изстиска краищата на ризата, без да престава да трепери.

Едуин се изправи и погледна панталоните си.

— Страхувам се, че и моите панталони са в същото положение — направи гримаса и се приближи до Ема. — Няма смисъл! — възкликна след малко. Краката му се вледениха и кашлицата започна отново да раздира гърдите му. — Струва ми се, че има една-единствена възможност, Ема. Трябва да си сваля панталоните, а ти мократа риза…

— Да се разсъблечем напълно? — извика уплашено Ема. — Но, Едуин, не мога.

Едуин повдигна рамене и се засмя покровителствено.

— Е, добре, направи както предпочиташ, госпожице Харт. Аз обаче реших да се съблека и да си изсуша панталоните. Нямам намерение заради някаква фалшива свенливост да се разболявам.

Ема го стрелна с очи.

— Мисля, че ще е много нелюбезно от твоя страна, Едуин — отговори тя строго. — Няма да бъде много… много достойно.

Едуин изглеждаше наскърбен.

— Не желая да те засягам, Ема, повярвай. — Поспря замислен и в този момент погледът му падна върху голямото шотландско одеяло. — Имам идея! — възкликна тържествуващо. — Ще се увия с одеялото. Ще видиш, че ще ме покрие целия. Съжалявам, Ема, но няма друга възможност.

С лице, което не изразяваше чувствата й, Ема сложи дърва в огъня и се сгуши като продължаваше да изцежда ризата си. Въпреки че буквално се бе вледенила, твърдо бе решила да не я маха. Миг по-късно Едуин отново бе до огъня, постави обувките си да се сушат. Ема гледаше надолу от страх да не срещне погледа му. Като видя смешното в ситуацията Едуин се разкикоти.

— Виж, Ема, съвсем прилично изглеждам. Самото благоприличие, уверявам те.

Бавно, съпротивлявайки се на себе си, Ема вдигна глава и не успя да потисне усмивката си. Едуин бе увил одеялото около кръста си и само голите му глезени се виждаха.

— Наистина, прилича малко на килт^[1] — добави облекчена — и си съвсем прилично облечен, няма какво да се каже.

Едуин се излегна до нея и пипна края на ризата й.

— Държиш се като глупчо. Непременно ще настинеш, Ема, не виждаш ли, че си вир-вода.

Изведнъж лицето му просветна.

— Виж тук, Ема, завий се с покривката — скочи на крака и я разгъна в цялата й ширина. — Виждаш, че е напълно достатъчна — за да й покаже я уви около себе си. Подаде й я. — Хайде, глупаче — продължи с по-любезен тон, като я дърпаше за ръката да стане. — Иди в дъното на тъмно и направи каквото ти казвам. — Чувствайки смисъла на нейното колебание, продължи още по-ласкаво и любезно: — Моля те, повярвай ми, че нямам никакви скрити намерения по отношение на теб. Ще бъда един истински джентълмен! Докато се преобличаш, ще приготвя да хапнем. — Едуин я видя да изчезва в тъмното и помисли: „Колко е нежна и хубава, тя е най-добрата ми приятелка. Желая й само добро“, но в момента и през ум не му мина, че я обичаше.

Междувременно свещите върху каменната полица в ъгъла бяха почти изгаснали и Едуин извади нови две от торбата, доволен, че е предвидил да вземе повече. Бе наредил храната върху една от кърпите, когато Ема се завърна до огъня и постави обувките си до неговите.

От Едуин не убягнаха боязливите, почти целомъдрени движения на Ема. Бе се увила в покривката като с индийско сари и държеше ръцете си кръстосано пред гърдите. Тъканта подчертаваше гъвкавото й тяло, покривайки го почти изцяло. Едуин остана като захласнат. Покривката я закриваше до под колената. Виждаха се източените прасци и тънките глезени. Никога не бе си представял, че краката й са толкова хубави и грациозни. Непрекъснато притискайки покривката към себе си, Ема седна и го погледна плахо.

— Не се ли чувстваш сега по-добре? — я попита Едуин, малко незаинтересовано в стремежа си да превъзмогне плахостта й.

— Да, така е — прошепна Ема изнервена. После се усмихна с половин уста при вида на храната върху салфетката. — Гладна съм — обяви вече с нормален тон.

— И аз съм гладен.

— Свети Боже, готвачката е надминала себе си! — възкликна Ема като видя изобилието на вкусни сандвичи. — Сигурно мисли, че имаш ненаситен апетит, „кожа и кости“! — заключи тя, като използваше прякора, който бе дала на брат му Джералд.

— Ами и ти знаеш каква е готвачката, непрекъснато се рови в пепелта като квачка наоколо ми. Казва, че трябва да раста — показа храната пред себе си. — Хайде, Ема, избирай и почвай!

Двете деца се нахвърлиха лакомо на храната, като разделиха и чашата вино от френско грозде, която Едуин непрекъснато допълваше, без да спре да разказва разни весели истории. Полека-лека смущението на Ема се разсея. Изглеждаше, че Едуин не обръща внимание на това, че е полуоблечена. Всъщност момчето, за да не я смущава, се правеше, че не забелязва. След като приключиха храненето, опънаха крака към огъня, за да се постоплят още. Без да поглежда приятеля си, Ема попита:

— Какво мислиш за написаното върху стената? Мислиш ли, че баща ти е написал тези имена там?

Едуин потвърди, без да се замисля.

— Да, дори се сещам за коя жена става дума. Мисля, че отгатнах. — Очите му блестяха на светлината на свещите. Ема затаи дъх, докато чакаше Едуин да продължи: — Дойде ми на ум, че вероятно е сестрата на лорд Сидни. Казваше се Елизабет. Баща ми и младите Сидни са израснали практически заедно. Сигурен съм, че децата са играли по тези места. Тя почина преди десет години в Индия, където съпругът й бе дипломат. Чувал съм баща ми да говори за нея с най-дълбоко чувство. Беше кажи-речи на неговата възраст. Да, колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че е тя.

Ема бе толкова успокоена и възбудена същевременно от това разкритие, че бурята, която се бе разразила в съзнанието й изведнъж се уталожи и стегнатите й от вътрешно напрежение мускули се отпуснаха. Колко глупава беше да се хване на подобно заключение за майка си и Адам. Без съмнение Едуин имаше право. Той винаги бе прав.

— Да, точно така трябва да е! — възкликна засмяно Ема. След кратка пауза продължи: — Бих желала да знам колко е часа.

Едуин взе часовника от сакото си и каза:

— Вече стана шест. — Изгледа я уплашено. — Баща ти сигурно те чака, Ема.

Момичето поклати глава.

— Не, той знае, че готвачката ме бе помолила да се завърна във Феърли Хол днес след обед, за да й помагам да приготвим мармалад. Трябваше да ме чака към пет и половина.

— О, Боже! Тогава тя ще се тревожи за теб — възкликна Едуин.

— Вероятно ще си помисли, че съм все още в къщи, заради бурята — му обясни Ема. — По-скоро ще се тревожи за теб, Едуин.

— Да, сигурно ще е така. Но може би ще си помисли, че съм прескочил до градчето, по-близко е от Феърли Хол — въздъхна. — О, въобще не можем да направим нищо сега.

— Мислиш ли, че е спряло да вали, Едуин?

Едуин кръстоса крака и каза:

— Добре знаеш, че тези бури понякога траят с часове, Ема.

Няколко минути децата седяха притихнали, треперейки от студ. Температурата забележимо се бе понижила, а огънят бе започнал да отслабва. Едуин хвърли едно дърво и каза:

— Запасът от дърва се свършва, трябва да внимаваме да не пилеем последните парчета. — Прихвана я през раменете и я притегли към себе си да я стопли с тялото си. Ема го погледна с широко отворени очи.

— Няма да останем затворени още дълго тук, нали? — попита с разтреперан глас.

Едуин й се усмихна ободрително, докато я гледаше нежно.

— Разбира се, че не. Не бъди глупава — отговори с пресилена веселост в намерението си да я успокои. — Хайде, не трепери, не се страхувай, аз ще те пазя, Ема. Виж, щом като дрехите ни поизсъхнат малко, ще се облечем и ще излезем навън. Ако е необходимо, ще приемем предизвикателството на бурята, не можем да се приберем много късно.

— Добре, Едуин — съгласи се Ема, сгушвайки се до него.

Едуин прегърна Ема и с другата си ръка и започна да я разтрива енергично, за да я стопли.

Всичко започна съвсем невинно за Едуин. Постепенно енергичният масаж се превърна в галене все по-деликатно и нежно върху раменете, по врата, по лицето на Ема. Момичето не се отдръпна. Само когато ръката на Едуин докосна без да иска гърдите й, Ема примигна, отскочи назад, поглеждайки го уплашена. Смутена тя се откъсна от прегръдката му и се отстрани от него.

— Извинявай, Ема, не го направих нарочно, наистина. Ела тук, ще изстинеш далече от огъня — каза загрижен за нея и ядосан на себе си.

— Добре съм си тук, благодаря — отговори Ема хладно и отчуждено.

Последва дълго мълчание, наситено с напрежение. Ема бе забила поглед в огъня, като се мъчеше да спре треперенето, което я бе обхванало. Бе доволна, че приятелят й не забелязва колко й е студено. Едуин бе облегнал глава върху коленете си и гледаше разсеяно. Точно в този момент едно дърво се разпали и очите на Едуин се разшириха от изненада. В закъснелия блясък на пламъците фигурата на Ема изпъкна в цялата си красота. До момента Едуин не си бе дал сметка колко тънък е платът, който я покрива и колко точно очертава изящните й форми. Докато я гледаше втренчено през тялото му премина тръпка на желание.

Не бе за първи път Едуин да изпитва сексуално вълнение. Като голяма част от момчетата на неговата възраст това не му бе чуждо. Но никога не бе разтърсван така бурно от влечение към момиче. Никога досега. Едуин бе победен от силата на емоциите. Дъхът му секна, гърлото му се сви. След миг успя да отклони поглед от привлекателната фигура на Ема и да се съсредоточи върху очертанията на скалите пред него. Имаше желание да потисне вълнението, което пулсираше във вените му. Ема първа наруши мълчанието. С плах глас каза:

— Едуин, студено ми е. — Момчето се обърна веднага и я видя, че се бе свила на топка, прегърнала коленете си, да се предпази от студа.

— Искаш ли да дойда до теб, да те затопля малко, Ема? — попита тихо от страх да не бъде отблъснат.

За най-голяма негова изненада Ема прошепна:

— Да, за Бога! — погледна го плахо през гъстите си мигли и добави: — Съжалявам, ако преди малко съм те засегнала, Едуин.

Без да отговори Едуин отиде при нея, обви я с ръце и нежно я постави да легне върху сухата трева в ъгъла. Покри нежното й треперещо тяло със своето, за да я стопли.

— Това е единственият начин да се стоплим — й каза. Тя се сгуши в него.

— Да, зная — прошепна тихо.

— Виж как сенките танцуват върху стените — показа Едуин, — какви странни форми приемат. Животни, дървета, планини.

Ема се усмихна, следвайки погледа му. Удивително, като по чудо пещерата се бе преобразила пред очите им. Тя не бе вече тъжното и мрачно място от преди малко, свързано със спомена за майка й и Адам Феърли. Пещерата се бе превърнала във вълшебно място, тяхната голяма тайна, нейната и на Едуин.

Едуин започна отново да разтрива ръцете и раменете й и не трябваше много, за да се превърне допира в милувка. Ема го гледаше с изумрудените си блестящи очи, а в отворените й устни блестяха белите й зъби. Едуин протегна ръка и отмести от лицето й гъстите коси. После полека-лека пръстите му нежно започнаха да галят страните и бялата й шия, така уязвими и блестящи.

— Колко си красива, Ема — каза глухо той — моля те, остави ме да те целуна, само един път.

Ема не отговори, но продължаваше да го наблюдава с толкова любов и невинност, че Едуин се развълнува още повече. Наведе се над нея и я погали нежно с устни. Устните на Ема бяха сладки и предизвикателни. Нежната целувка не бе достатъчна за Едуин Феърли. Целуна я още и още с растяща жар, без да й даде възможност да се противи. Ема изглеждаше смутена и преди да може да се съвземе Едуин започна да гали копринената й кожа под покривката. Изчервявайки се Ема се опита да се отдръпне, но Едуин я държеше здраво в прегръдките си.

— Обичам те, Ема — прошепна й тихо в ухото.

— Не е правилно да седим заедно така — прошушна тя, треперейки от страх.

— Тихо, мъничката ми Ема — каза Едуин спокойно. — Няма да ти направя нищо забранено. Искам да те чувствам само близко до себе си. Няма да ти сторя зло. Не може да се прави нищо лошо на същество, което е обичано повече от всичко на света.

Тези думи изпълниха с радост сърцето на Ема. Тя се сгуши още по-близко в прегръдката му и опря страната си до лицето му, онова чувствително лице, което тя добре познаваше.

— Наистина ли ме обичаш, Едуин? — го попита с нежност.

— О, да, Ема! Да знаеш само колко много те обичам! Ти обичаш ли ме?

— Да, Едуин, о, да!

Ема въздъхна, усещайки ръцете, които леко и бързо пробягваха по тялото й, милвайки го, докосвайки го, чувствайки всяка част от него.

Изведнъж пръстите му докоснаха най-интимната й тайна част. Настоятелни, но леки като перце. Отначало Ема не си даде сметка за това, което се случваше, а после нямаше нито сили, нито желание то да свърши. Обхваната от неочаквана вълна на неизпитани дотогава вълшебни чувства я караше да трепти като струна цялата, от главата до пръстите на краката, сърцето й биеше лудо. Устните й, ръцете й, цялото й тяло го обгръщаше и го привличаше към него, докато не се почувства едно цяло с Едуин. Чувство на отдаденост я обзе, докато той продължаваше да я вълнува с милувките си.

Едуин се вгледа в лицето й, очите на Ема бяха затворени и трепкаха. С леки, внимателни движения отмахна плата, който все още закриваше част от тялото на Ема. Тя не се мръдна и остана неподвижна, загледана в голото тяло над нея. Едуин Феърли не е вече едно момче, си каза с изненада и страх, при вида на неговата мъжественост.

После със сила и нежност Едуин помогна на Ема да превъзмогне ужаса и съпротивата си. И двамата бяха девствени. Това бе първата им любов. Желанието на Едуин избухна неконтролирано и необуздано, именно това чувство му помогна с необикновената си нежност да преодолее неопитността си. Само за миг Ема се вдърви и Едуин почувства, че през тялото й преминава тръпка, но и тогава инстинкта продължи да го води, така че скоро Ема отговори на своя приятел. Тя се понесе на гребена на чудната вълна на екстаза. Притиснати един към друг се движеха в пълна хармония, излъчващи топлина телата им, млади и горещи се затоплиха. За миг Ема повярва, че се разтапя под тялото на Едуин, че става частица от него, че става той, вече бяха една-единствена личност, обединени от екстаза. Едуин почувства такава радост, че сякаш умираше. Докато проникваше нежно и бурно в най-интимните и тайни дълбини на Ема, Едуин не си даде сметка, че бе викал името й, че бе я заклевал да не го изоставя никога.