Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ема Харт (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Woman of Substance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2010)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Изключителна жена

Преводач: М. Германов

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Виком-Кос“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Редактор: Л. Михайлова

Художествен редактор: Д. Петрова

Технически редактор: М. Атанасов

Художник: Ал. Петров

Коректор: Т. Милчев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1162

История

  1. — Добавяне

22.

— Не мога да разбера как можа нашия Уинстън да направи подобно нещо — каза Големия Джак на Ема. — Да избяга от къщи веднага след смъртта на бедната си майка и без дори да се сбогува.

— Но ти остави тази бележка, татко — побърза да го прекъсне Ема. След като видя, че баща й не реагира, продължи: — Не се измъчвай. Ще видиш, че нищо лошо няма да му се случи във флота. Почти мъж е, може да се грижи за себе си — пресегна се през масата и стисна успокоително ръката му.

— Разбира се, че го знам, момиче, но по дяволите, не бе хубаво от негова страна да си стегне багажа и да избяга през нощта — промърмори Джак засегнат.

Ема въздъхна. Този разговор водеха вече три дни, откакто Ема се бе върнала в къщи от Феърли Хол.

Погледна баща си загрижено. Майка й бе починала преди пет месеца и доколкото Джак се насилваше да скрие разкъсващата го мъка, Ема знаеше, че го разяжда отвътре. Бе ужасно отслабнал. Хранеше се рядко. Огромното му тяло сякаш се топеше. Бе винаги мрачен и понякога, когато разбереше, че никой не го гледа, очите му се напълваха със сълзи. В такива моменти Ема се обръщаше на другата страна и се мъчеше да сдържи мъката си, но не можеше да се остави на нея. Някой трябваше да обединява семейството, особено, когато това странно безразличие се бе появило няколко месеца след смъртта на майка й. Ема изпитваше тревога за баща си и колкото дните минавах, тя растеше. Неочакваното бягство на Уинстън усложняваше обстановката.

Ема въздъхна. Бе отхвърлила за неопределено време своя проект с голямо „П“. Не можеше да замине за Лийдс, точно когато Уинстън бе избягал. Бе спестила повече от пет лири, царска сума, с която можеше да финансира началото на своя проект, но момента не бе подходящ за заминаване, а и беше обещала на майка си да се грижи за семейството.

Взе една от рецептите на Оливия Вайнрайт, възхищавайки се тайно на почерка на Оливия. Бе толкова красив. Заоблен, елегантен, просто се лееше. Ема се стараеше да го копира. Внимаваше и за произношението на Оливия и се стараеше да му подражава. Блеки й бе казал, че един ден ще стане важна госпожа и Ема знаеше, че важните госпожи трябва да се изразяват изискано.

Изведнъж дълбоката тишина в малката кухня бе нарушена от възгласа на Франк.

— Ей, татко, дойде ми нещо на ум! След като Уинстън е малолетен, за да го вземат във флота трябва да има твоя подпис, не е ли така?

— По дяволите, струва ми се, да! — каза Големия Джак.

— Тогава очевидно е фалшифицирал подписа ти. И значи документите му не са редовни, така те ще бъдат принудени да… да го изгонят — заключи Франк триумфиращо.

Джак изгледа пребледнял малкия си син. Напоследък момчето го смущаваше.

— Наистина, има нещо вярно в това, което казваш, момчето ми — отвърна видимо облекчен.

— Франк може и да има право, но това какво те ползва теб? Какво мислиш да правиш? — намеси се Ема. — Възнамеряваш да напишеш във флота? — Междувременно изпепеляваше с поглед братчето си. Франк бе интелигентен, това не можеше да се отрече, но Ема не можеше да понася да расте напрежението в къщата от коментарите му.

Неуверено Джак каза:

— Е, бих могъл да отида в Лийдс, да посетя наборната комисия и да попитам къде е Уинстън. После бих могъл да разкажа за това, което е направил, за фалшивия подпис, имам предвид.

Ема се изправи на стола и каза със спокоен, решителен глас:

— Сега ме послушай добре. Ти няма да направиш нищо. Уинстън винаги искаше да се запише във флота и стореното е сторено. И ако помислиш, Уинстън ще е много по-добре във флота, отколкото да се мори като животно в тухларните на Феърли. Сред калта от сутрин до вечер. Остави го на мира, татко! — Направи пауза и хвърли поглед пълен с обич към баща си: — Ще ни пише, ще видиш, веднага, след като се установи. Засега го остави на мира.

Джак потвърди замислено:

— Да, скъпа, това, което казваш е разумно, в края на краищата Уинстън винаги искаше да се махне от Феърли — въздъхна. — Затова не мога да го виня, но ми е мъчно за начина, по който го направи. Да се измъкне така скришом.

Ема не можа да сдържи усмивката си.

— Уинстън знаеше, че ако ти поиска разрешение, ти никога нямаше да му го дадеш. Затова е предпочел да избяга, преди да го спреш. — Изправи се и изтича да прегърне баща си. — Хайде, татко, не се засягай. Защо не отидеш в кръчмата да се почерпиш с другите момчета — предложи Ема.

Тя очакваше, че както обикновено баща й ще откаже и остана изненадана, когато той каза:

— Мисля, че ще направя точно така, момичето ми.

Малко по-късно, когато баща й излезе, Ема се обърна към брат си:

— Не трябваше да го казваш това, Франк, за фалшифицирания подпис. Това го накара да страда повече. А сега, чуй добре, скъпи… — насочи пръст към Франк и сбърчи чело: — Не желая повече да чувам да се говори за Уинстън, когато се връщам вкъщи. Разбра ли, Франки?

— Да, Ема — отвърна Франк, прехапвайки устни. — Не помислих, съжалявам, не исках да направя нищо лошо. Моля те, не ми се сърди.

— Не ти се сърдя, съкровище, но мисли за това, което ти казах, когато си сам с татко.

— Ще го направя. Е… Ема.

— Да, скъпи?

— Моля те, не ме наричай Франки.

Ема се развесели. Бе толкова сериозен, когато си даваше вид на възрастен.

— Добре, Франк. Време е да си лягаш. Скоро ще се кача да оправя завивките ти и ще ти донеса една хубава чаша мляко и една ябълка.

Франк я изгледа намръщено.

— За кого ме вземаш, Ема Харт? За бебе в пелени? Няма никаква необходимост ти да ми оправяш завивките — възкликна и грабна тетрадката си и вестниците. Докато се отправяше към вратата на кухнята се обърна: — Но ябълката ще ми хареса — излезе засмян.

След като изми чиниите, Ема се качи горе. Франк седеше върху леглото и пишеше нещо в тетрадката. Ема сложи ябълката и млякото на шкафчето и седна на леглото.

— Какво пишеш, Франк? — го попита любопитно. Както и баща й, тя се плашеше от интелигентността на Франк и от неговия пъргав и продуктивен ум.

— Една история за призраци — отговори той с особен глас, поглеждайки я с широко отворени очи. — Една история за призраци, за прокълнати къщи и духове, които излизат от гробовете и обикалят нощем — каза тихо със застрашителен глас. Взе чаршафа и започна да го размахва към сестра си. — Искаш ли да ти го прочета, Ема, ще те изплаши до смърт+ — предупреди я той.

— Не, благодаря! И не се прави на глупчо! — Ема кресна и издърпа чаршафа от ръцете му. Побледня несъзнателно и си каза, че е глупаво, след като знаеше, че Франк я плаши нарочно. Но мрачните северни предразсъдъци бяха така дълбоко вкоренени в нея. Почувства, че настръхва. Покашляйки се и като си придаваше вид на по-възрастна, Ема каза: — И докъде мислиш, че ще те доведат тези твои драсканици? Само прахосване на време и хартия. Не можеш да печелиш, за да живееш с тези глупости.

— Обаче мога — възкликна Франк с такъв жар, че Ема подскочи. — И ще ти кажа докъде ще ме доведе. Ще ме доведе до някой вестник, когато порасна. Може и до „Йоркшир Морнинг Газет“ — ето къде!

Ема щеше да избухне в смях, но като забеляза сериозността на брат си, успя да се сдържи.

— Виждам — каза сдържано. — Но не и докато не пораснеш. За това ще говорим след някоя и друга година.

— Да, Ема — отговори Франк, като отхапваше от ябълката. — О, Ема, колко е вкусна, благодаря.

Ема се засмя, майчински разроши косите му. Франк се хвърли на врата й и се притисна до нея.

— Обичам те, Ема, много — й пошушна.

— И аз те обичам, Франки — отвърна Ема, притискайки го нежно към себе си. — И да не стоиш буден да четеш цяла нощ, скъпи — каза му и се приготви да излезе от стаята.

— Обещавам ти, Ема!

На малката каменна площадка бе тъмно и Ема трябваше пипнешком да намери спалнята си. Малката стая бе наредена така скромно, че можеше да се счита за празна. Както и цялата къща, тя бе педантично чиста. Ема запали свещта и я поднесе към дървения сандък, разположен в ъгъла на стаята. Постави я на прозореца и коленичи на земята. Вдигна тежкия капак. Остра миризма на камфор и лавандула я лъхна от сандъка. Той бе принадлежал на майка й. Както бе казал баща й, по волята на Елизабет всички вещи от сандъка бяха станали нейни. След смъртта на майка си Ема само веднъж бе отваряла сандъка. До този момент споменът бе мъчителен и парлив, за да може спокойно да разгледа съдържанието на сандъка.

Извади рокля от черна коприна. Бе стара, но в отлично състояние. Щеше да я премери като се върне следващата седмица. Вярваше, че ще може да я носи след малка поправка. Под черната рокля беше сдиплена булчинската премяна на майка й. Ема я разгъна внимателно. Дантелата бе пожълтяла от годините. Загърнато в парче синя коприна намери букетче цветя, отдавна изсъхнали. Попита се защо майка й ги бе запазила и какво означаваха те, но отговор на този въпрос нямаше да получи никога. Под цветята Ема намери бельо, един шал, черен и украсен с големи червени рози. Намери и сламена шапчица с цветя.

После на самото дъно на сандъка, Ема забеляза малка дървена кутийка. Бе я виждала много пъти, когато майка й изваждаше от нея малкото накити, които притежава, да ги носи при специални случаи. Ема превъртя малкото ключе в ключалката, но в кутийката имаше малко неща и без особена стойност. Взе брошката и обеците от гранат, които майка й най-често носеше на празник и прошепна: „Няма да се разделя никога с тях“. Остави ги внимателно на пода и продължи да рови из кутийката. Имаше малка игла с камея и сребърно пръстенче, което разгледа с голям интерес. Премери го на пръста си и видя, че й е по мярка. Продължи да рови из кутията и пръстите й попаднаха на кръстчето и златната верижка, които майка й носеше винаги, чак до последния си дъх. Не желаеше нищо да й напомня за Бога. За нея той вече не съществуваше. Остави кръстчето на пода до брошката и взе една огърлица от кехлибар. Тя бе подарена на майка й от една важна госпожа, така й бяха казали преди години.

След като разгледа наследството си, започна да нарежда отново предметите в кутията. Точно тогава напипа лека издатина на дъното под кадифената обвивка. Прекара пръст по ръба, докато намери мястото, където кадифето беше отлепено. Като го повдигна, Ема видя медальон и игла. Взе медальона и го повъртя любопитно в ръката си. Никога не бе виждала майка си да го носи. Бе от истинско злато със забележителна изработка. Блестеше на светлината на свещта. След няколко опита успя да го отвори. Вътре имаше снимка на майка й като младо момиче, а другата част бе празна или грешеше? Като погледна отблизо видя малък кичур руси коси.

Кой знае чии бяха тези коси, помисли Ема, като се опитваше да отвори стъкленото капаче, което ги затваряше. Не успя, затвори медальона и започна да го разглежда. Точно тогава видя гравирания надпис на гърба, бе поизтъркан от времето и не личеше добре. Бавно, с големи усилия Ема успя да прочете на глас „А и Е, 1885 година“. Преди деветнадесет години, помисли Ема, тогава майка ми е била на петнадесет години. Буквата Е е за Елизабет, може би? Сигурно е така. Но тогава кой можеше да бъде А? Не помнеше майка й да е говорила за някой близък, името, на когото да започва с А. Реши да попита баща си, щом се върне от кръчмата. Постави медальона върху черната рокля и съсредоточи вниманието си на иглата. Колко странно, че майка й притежаваше такава игла. Смръщи чело. Бе една от онези игли, които джентълмените носеха на копринените си шалове или на връзките си като обличаха костюми за езда. Подозрението й се потвърди от факта, че иглата изобразяваше малка подкова. Бе от чисто злато и очевидно скъпа. Не можеше да принадлежи на баща й.

Ема поклати глава учудена и въздъхна. С автоматични движения скри иглата и медальона там, където ги бе намерила, на дъното на кутията и върна накитите в нея. Методично подреди всички дрехи в сандъка и затвори капака, поклащайки смутено глава. Ема не се съмняваше, че по някакви тайни съображения майка й бе пожелала да скрие медальона и иглата. Реши да не говори с баща си, докато не разбере добре на какво се дължи това премълчаване. Взе кутията за шев, загаси свещта и слезе долу.

Кухнята бе тъмна и Ема запали лампите върху полицата на камината и на скрина. Разтвори коша с бельото за кърпене, което бе донесла от Феърли Хол. Седна до масата и се зае с шев. Захвана се с една риза на госпожа Вайнрайт, после оправи подгъва на една фуста на госпожа Феърли. Бедната госпожа Феърли, помисли Ема, докато иглата й летеше. По-особена е от всякога. Ема очакваше с нетърпение часа, когато госпожа Вайнрайт щеше да се завърне от Шотландия, където бе на посещение при приятели. Отсъстваше едва от две седмици, но й се струваха месеци. Феърли Хол не бе същият без нея. Някаква нервност започваше да обхваща Ема и не можеше да разбере причината.

И господарят отсъстваше. Готвачката бе й казала, че е на лов за патици. Нямаше да се завърне преди края на седмицата. Много скоро, помисли си Ема. Сега във Феърли Хол бе спокойно и при отсъствието на госпожа Вайнрайт и господаря задълженията на Ема бяха значително намалели. По тази причина госпожа Търнар се съгласи Ема да вземе разрешение да отсъства петъка, заедно със съботата и неделята.

Изведнъж Ема се засмя. Благодарение на липсата на контрол във Феърли Хол в последните дни можа да избяга няколко пъти, да се разхожда в ливадите и да се грее на следобедното слънце. Можа, придружена от Едуин да се качи на Покрива на света. Тя и господаря Едуин бяха станали добри приятели през лятната ваканция.

Ема бе станала довереница на много от тайните на Едуин. Момчето й разказваше куп неща за училището, за семейството и голяма част от разказаното бяха тайни, които Ема се закле да не разказва на никого. Онзи петък като се разхождаха по хълмовете Едуин й бе разказал, че голям приятел на баща му щял да ги посети в края на следващата седмица. Ще дойде от Лондон и бил много важна личност. Някой си Ендрю Мелтън, доктор. Едуин бе развълнуван при мисълта за това посещение, защото докторът току-що се бе завърнал от Америка и Едуин искаше да знае всичко за Ню Йорк. Дори и готвачката не бе още информирана за посещението.

Размишленията на Ема за Феърли Хол и специално за Едуин бяха прекъснати от завръщането на баща й, точно когато часовникът на черковната кула би десет. Ема веднага разбра, че е пил повече от друг път. Държеше се нестабилно на краката си и очите му бяха замъглени.

— Здравей татко, ела да седнеш тук, докато ти направя чаша чай — го поздрави Ема и остави настрана фустата, която кърпеше.

— Не ми трябва нищо — промърмори Джак, като се въртеше несигурно из стаята. Направи няколко несигурни крачки към Ема и се спря. Изгледа я дълго и учудено. — Понякога лицето ти е също като на майка ти — каза той.

Ема бе удивена от тази неочаквана забележка. Не бе и помислила, че прилича на майка си.

— Наистина ли? — попита с въпросителен израз на лицето. — Но мама имаше сини очи и косите й бяха по-тъмни от моите…

— Косите на майка ти не се събираха в една точка на челото, както при теб, това си го наследила от баба си, моята майка — я прекъсна Джак — и въпреки това в моменти, като този например, приличаш особено много на майка си, когато бе момиче. Може би причината е във формата на лицето и най-вече на устните. Точно така, колкото повече растеш, толкова повече заприличваш на майка си, няма съмнение, момичето ми.

— Но майка ми беше красива — започна Ема и спря.

Джак се облегна на стола.

— Да, беше. Беше най-красивото момиче, което някога съм виждал. Нямаше младеж във Феърли, който да не й хвърляше погледи, без изключение. Щеше да бъдеш изненадана, ако знаеше… — набързо спря и промърмори нещо неразбираемо.

— Какво каза? Не чух.

— Нищо, момичето ми, нищо важно — той изгледа Ема със замъглени очи, които въпреки това, криеха искра на разбиране. Засмя се. — И ти си красива, както бе и майка ти, но благодаря на Бога, ти си направена от по-здрав материал. Елизабет бе много деликатна и крехка. Не бе силна като теб — поклати глава, приближи до Ема, целуна я по челото, промърмори нещо за лека нощ и започна да изкачва каменните стълби. Фигурата му бе така драматична и отпусната, че Ема се попита дали щяха повече да го наричат Големия Джак. Бе една изгубена душа, без съпругата си. И Ема знаеше, че никога няма да бъде предишния човек. Съчувствието я изпълни изведнъж с такава жалост като си помисли, че не може да направи нищо, за да облекчи мъката му. Баща й щеше да страда за майка й до деня, в който самия той ще бъде мъртъв.

Един път годишно хълмовете на Уест Райдинг губят сивата си голота. В края на август почти за една нощ настъпва коренна промяна: калуната разцъфва и сякаш взрив от цветове покриват с възторжен блясък голите хълмове. Вълни от тъмновиолетово, розово и червено покриват върховете и околните долини с една красота, така удивителна, че човек може да остане без дъх.

Чучулиги и конопарчета се стрелкат, чуруликайки в светлия простор. Небето, дотогава често покрито с дъждовни облаци, блести тъмносиньо, типично за Северна Англия. Тайнствената тишина на зимата се нарушава от хиляди звуци на живота. През летните месеци ромона на потоците не престава сред хълмовете на Йоркшир. Веселото чуруликане на птичките не секва, горските зайци шарят сред боровинки и папрати, чуват се отдалеч звънците и блеенето на овцете по ливадите. Ема Харт хранеше специална любов към хълмовете, дори през зимата, която ги правеше ужасни и опасни. Както и майка й преди, Ема се чувстваше като у дома си горе в самотните простори на хълмовете. В тяхната необятност и безкрайна тишина Ема намираше утеха от своите тайни терзания. Величественият пейзаж й действаше успокояващо и я правеше по-силна.

Тази августовска утрин Ема се почувства почти щастлива като се катереше по пътечката към зелените ливади, отрупани с маргарити.

Ема бе доволна, че напусна дома. Мъката и гнева на баща й от тайното заминаване на Уинстън я бяха угнетили през трите дни в края на седмицата. Бе почувствала облекчение, когато вратата на къщата се затвори зад гърба й и се отправи към Покрива на света. Там горе, където въздухът бе толкова чист и светъл в този час на деня Ема най-накрая се почувства свободна, защото бе дете на хълмовете. Родена и израснала между тях, духът им бе проникнал във всичките й пори. И Ема, както и нейните хълмове бе необуздана и неуморима. Неразделна част от природата, както и кристалния чист въздух, който дишаше.

Като се изкачваше нагоре по хълмовете, които обожава, чувството на угнетеност, което я смазваше през последните дни бързо се изпаряваше. Забърза се по познатата пътечка, която се виеше стръмно към върха и си мислеше за Уинстън. Щеше да чувства липсата му, защото винаги са били много близки, но в края на краищата Ема се радваше за него. Уинстън бе намерил сили да си отиде, да избяга от градчето, от фабриката, докато не е станало твърде късно. Единственият упрек към брат си тя отправяше за това, че не й се бе доверил. Погрешно бе смятал, че тя ще го предаде на баща им или че щеше да го разубеждава. Усмихна се несъзнателно; как се лъжеше, как не си бе дал сметка, че Ема щеше да го насърчи с ентусиазъм да следва мечтата си. Тя го разбираше много добре как се бе чувствал онеправдан в градчето с единствената перспектива да прекарва времето от едно напиване до друго с приятелите си по работа.

След няколко минути Ема стигна до подножието на стръмнината. Постави коша с дрехите, който носеше и седна на една скала. Напоследък винаги почиваше за някоя и друга минута в подножието на върха, защото тук горе най-добре чувстваше присъствието на майка си повече, отколкото в бедния им дом. Ема бе уверена, че майка й е жива и диша още по тези спокойни места, които и двете обичаха толкова много. В този момент Ема видя красивото й бледо лице да се материализира на фона на въздушните цветове на ливадите. Чу звънкият й смях да ехти в скалите, издълбани от времето, сред дълбоката тишина, прекъсвана от време на време от жужене на пчела или чуруликане на птички.

Ема облегна глава на една скала и затвори очи, представяйки си лицето на майка си.

— О, мамо, колко ми липсваш! — възкликна на глас и почувства как гърлото й се свива от мъка. Ема остана дълго време неподвижна, облегната на скалата. Скоро се съвзе, грабна коша и решително се упъти към Рамзден Гил.

Като прехвърляше тичешком тежкия кош от една ръка в друга бързо слезе в теснината. Цялата бе потънала в зеленина и в сянка, едва нарушена от бледите лъчи на слънцето, което се провираше между мощните скали. Като стигна в дъното на пропастта, където никога не достигаха лъчите на слънцето, както винаги започна да пее. „О, Дани бой, Дани бой, гайдите зоват“. Думите на песента й напомняха за Блеки. Спря да пее и се засмя, мислейки за приятеля си. Повече от месец не бе минавал покрай Феърли Хол. Нямаше нищо за поправка. Преди това минаваше често, когато бе в околностите. Поклащайки глава, Ема се забърза. Тази сутрин бе закъсняла повече от час и готвачката сигурно вече мърмореше. Ема вече не се люлееше на вратата. Бе пораснала вече за тези детски игри. В края на краищата беше на петнадесет години и четири месеца. Бе почти госпожица, а госпожиците, които смятаха да станат важни не си позволяваха подобни волности.

Като стъпи на павирания двор Ема бе по-скоро изненадана да види коня и двуколката на доктор Малкъм. Дворът бе безлюден и някак особено спокоен. Не се виждаше и следа от Том Харди, работникът от конюшните, който обикновено по това време се занимаваше да разчесва конете на господаря. Ема свъси чело като се питаше защо докторът е там в седем часа сутринта. Вероятно някой се е разболял, реши и незабавно помисли за Едуин, който предната седмица се бе простудил.

Ема изтича по стъпалата и щом влезе в кухнята разбра, че се е случило нещо лошо. Затвори тихо вратата и слезе. Както винаги огънят пращеше в камината и големият меден чайник вреше на печката. Но приятният аромат на първата закуска този път липсваше. Готвачката седеше на стола до камината и се люлееше напред-назад, задушавайки хълцанията си. Бършеше очите си с края на престилката. До нея бе застанала Ани, която бе по-сдържана. Ема се приближи до нея с надежда да се осведоми какво става, но когато я погледна в очите разбра, че момичето е по-разстроено и от готвачката. Седеше като вкаменено на стола, сякаш се бе превърнало в каменна статуя. „Като жената на Лот“, помисли Ема. Уплашена изпусна коша на пода.

— Какво е станало, за Бога! — извика като поглеждаше едната и другата. — Защо са извикали доктор Малкъм? За господаря Едуин ли?

Нито готвачката, нито Ани дадоха знак, че са чули. Няколко мига по-късно госпожа Търнар повдигна глава. Кръглото й румено лице и зачервените от плач очи разкриваха голямата й мъка. Не можеше да говори. Избухна отново в плач, люлеейки се напред-назад и мърмореше между хълцанията.

Ема не знаеше какво да направи. Протегна ръка и докосна рамото на Ани, която нервно подскочи, сякаш пръстите на Ема я бяха опарили. Ема я хвана здраво през рамената с намерението да я успокои, но страхът започна да завладява и нея.

Трябваше на всяка цена да намери Мъргатройт, помисли Ема, но точно в този момент майордомът се появи на площадката, която водеше към господарските помещения. Ема го изгледа изпитателно. И той бе тъжен повече от всякога. Мъргатройт бе облякъл черната си ливрея, нещо безпрецедентно за този час на деня.

Тихо Ема пристъпи към него.

— Случило се е нещо лошо? Нещо с господаря Едуин ли? — бе повече констатация, отколкото въпрос.

Мъргатройт я погледна опечален.

— Не, за госпожата е — отвърна той.

— Зле ли е? Затова ли е дошъл докторът…

— Мъртва е — я прекъсна Мъргатройт с променен глас.

Ема отстъпи неволно назад. Сякаш някой я удари. Струваше й се, че й изтича кръвта. Изстина. Гласът й трепереше, когато извика:

— Мъртва!

— Да, мъртва. На място — промърмори Мъргатройт явно потресен.

За миг Ема загуби дар слово. Отвори и затвори уста няколко пъти безгласно и накрая успя да каже:

— Но тя не бе зле, когато си отидох в петък следобед!

— Не бе зле и вчера — отвърна Мъргатройт мрачно. Погледна Ема тежко и за пръв път в погледа му не се четеше вражда към нея. — Паднала е по стълбите през нощта, счупила си е врата — така казва доктор Малкъм. — С кимване на глава Мъргатройт посочи Ани. — Намери я момичето в пет и половина тази сутрин, когато тръгнала да събира пепелта от камините. Бедната госпожа била мъртва. Долу в края на стълбите пред входа по нощница.

— Не може да бъде — промълви Ема, притискайки юмрук към устните си. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Беше ужасно да я видиш в основата на стълбата с широко отворени очи, замъглени, невиждащи. Главата й се клатеше като на счупена кукла. Когато я докоснах веднага разбрах, че е мъртва. Бе студена като мрамор. — Мъргатройт прекъсна за миг, после подхвана с напевен глас. — Изнесох я горе и я поставих на леглото, сякаш бе жива, бе по-красива от всякога. Опитах се да затворя очите й, но не успях. После пристигна доктор Малкъм. Бедната господарка!

Разстроена Ема се отпусна на един стол. Сълзите течеха на струйки по лицето й, докато ровеше за кърпичка в джоба си, после се сгуши на стола, неспособна да мисли. Постепенно успя да се съвземе и точно тогава разбра колко бе обичала Адела Феърли. Бе осъдена, промълви Ема на себе си и помисли „Знаех, че рано или късно ще се случи нещо ужасно в тази прокълната къща“. После помисли за Едуин и за мъката, която вероятно е изпитал при новината за смъртта на майка му. Издухвайки носа си каза:

— Момчетата знаят ли?

— Доктор Малкъм точно сега говори с господаря Едуин в библиотеката — я осведоми Мъргатройт. — Сам аз съобщих на господаря Джералд, след като изнесох господарката горе и преди да изпратя Том в градчето да извика доктора. След това господарят Джералд отиде до градчето да изпрати бърза телеграма до господаря да се върне в къщи.

— А госпожа Вайнрайт? — се сети Ема.

Мъргатройт й хвърли раздразнен поглед.

— Мислиш ли, че съм безразсъден глупак, момиченце? Вече помислих за това. Сам доктор Малкъм написа телеграмата и я даде на господаря Джералд да я изпрати с другата. — Майордомът се прокашля и продължи: — А, сега, момиче, да се залавяме за работа. Като начало приготви един топъл чай… Докторът има нужда от това… — огледа се наоколо и малките му очички се спряха на госпожа Търнар. — Отнася се и за готвачката.

Ема се съгласи и се захвана да изпълни нареденото. Мъргатройт се бе обърнал към готвачката с по-силен глас:

— Хайде, госпожо Търнар, успокойте се, жено! Има толкова работа, не можем да рухнем всички, как мислите?

Готвачката вдигна опустошеното си от мъка лице и изгледа яростно Мъргатройт. Независимо от това спря да хълца, седна спокойно и кимна утвърдително с глава.

— Да, съществуват момчетата, за които трябва да се мисли и господаря… — изтри лицето си, обляно в сълзи с края на престилката и го изгледа, поклащайки глава. — Сега ще сменя престилката и ще приготвя закуската. Не че мисля, че на някого ще му се яде.

— Доктор Малкъм може би ще приеме да хапне нещо — отбеляза Мъргатройт. — Веднага се качвам да видя дали има нужда от нещо и да спусна пердетата. Трябва да се показва по-голяма почит към мъртвите.

След като Мъргатройт си бе отишъл, готвачката се довлече до Ани и обгърна раменете й с ръка.

— По-добре ли си, скъпа? — попита грижовно.

— Да, струва ми се, да — промълви Ани — много се уплаших като видях госпожата в това състояние. — Гласът й вече трепереше и нов поток от сълзи бликна от очите й.

— Поплачи си, скъпа, излей всичко навън!

Ани скри лицето си в широките гърди на готвачката, хълцайки конвулсивно.

Ема бе приготвила чая и трите жени го пиеха без да говорят, всяка потънала в мислите си. Ани първа прекъсна мълчанието, погледна Ема и каза:

— Как ми се ще ти да бе останала за края на седмицата, Ема. Така ти щеше да намериш госпожата, а не аз. — Очите на Ани се разшириха при спомена за нещо ужасно, което бе видяла. — Никога няма да забравя израза върху лицето на господарката. Сякаш бе видяла нещо ужасно преди да падне.

Ема загледа Ани с притворени очи.

— Какво искаш да кажеш?

Ани преглътна с труд.

— Сякаш бе видяла… сякаш бе видяла онези ужасни създания, които майка ми казва, че блуждаят нощем по хълмовете — каза Ани, снишавайки глас.

— Сега, Ани, затваряй си човката! По дяволите, не желая да се говори за духове и призраци в тази къща! — я прекъсна госпожа Търнар. — Всичките тези глупости са суеверия на хората от градчето. Щуротии, ако искаш да знаеш мнението ми.

Ема свъси вежди.

— Бих желала да знам какво е правила госпожата, като е обикаляла къщата през нощта? Мъргатройт каза, че е мъртва от часове. Сигурно е паднала някъде към два-три часа.

С тих глас Ани започна да обяснява:

— Аз знам какво е правила.

Госпожа Търнар и Ема изненадани загледаха момичето.

— Може ли да разберем как си го научила, Ани Стед? — я попита готвачката с властен тон. — Ако не се лъжа, по това време си спала дълбоко в стаята си или поне така е трябвало да бъде.

— Да, наистина, но нали аз я намерих. И около тялото имаше куп натрошени стъкла, бяха парчета от онези чаши за вино. В ръцете си още стискаше столчето на чашата и имаше кръв, съсирена кръв на порязаното. — Ани потръпна при спомена и прошепна: — Предполагам, че е слизала в библиотеката, за да вземе някоя глътка, защото почувствах мир…

— Мъргатройт не ми разказа за никакви счупени чаши — се намеси решително готвачката, стрелкайки с очи Ани.

— Не знам, но самата аз го видях да мете парчетата набързо — отговори Ани. — Може би мисли, че няма да си спомня за факта, тъй като бях полумъртва от страх.

Готвачката продължи да наблюдава Ани, без да каже нищо, но Ема си пое дъх като веднага схвана смисъла на това, което Ани току-що бе казала. Да, това бе най-очевидното обяснение.

— Не желая да повтаряш тези неща на никого, Ани, чу ли добре какво ти казвам? На никого, дори и на господаря! — предупреди я с решителен глас. — Което е станало, вече е станало и колкото по-малко се говори, толкова по-добре!

— Ема има право, скъпа — започна готвачката, идвайки на себе си. — Не желаем да се разнасят клюки из градчето. Нека си почива в мир, бедната госпожа.

Ани потвърди.

— Обещавам да не казвам на никого.

Ема въздъхна като ударена от гръм от неочакваната мисъл. Поклати глава и се обърна към готвачката:

— Странно е като се помисли. Първо Поли, после майка ми, а сега госпожа Феърли. Всичките мъртви само за няколко месеца.

Готвачката издържа погледа на Ема.

— По нас винаги казват, че няма две без три.

Погребението на Адела Феърли стана в края на седмицата. Фабриката и тъкачницата бяха затворени през деня и всички работници присъстваха на церемонията заедно с прислугата от Феърли Хол. Гробището до черквата бе препълнено от хората на градчето, от дребните местни аристократи и от приятели на семейството, дошли от цялото графство.

Два дни след погребението Оливия Вайнрайт замина за Лондон, придружена от Едуин. Точно една седмица по-късно Адам Феърли замина на юг, за да ги настигне в къщата в Мейфеър.

Ръководството на тъкачницата бе поверено на Ернст Уилсън, прието със скрито задоволство от Джералд. Безчувственият, безразсъден Джералд, съвсем равнодушен към смъртта на майка си, мислеше само за големите възможности, които му се откриват с новия ход на събитията. Надяваше се постепенно да вземе в свои ръце ръководството на тъкачницата. Щеше да се възползва от отсъствието на баща си и се надяваше то да е колкото може по-дълго.