Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (33)

33.

Най-после Ема можа да започне осъществяването на проектите си. Понеже първата й цел беше да спечели възможно повече пари, състави програма, такава убийствена програма за работа, че беше абсурдно да се помисли как едно момиче на седемнадесет години би могло да я изпълни.

Денем Ема работеше във фабриката, вечер, след като хапнеше набързо отиваше в стаята си, където измисляше модели, кроеше и шиеше дрехи за клиентелата си, която непрекъснато растеше. Това бяха предимно жени от квартала, които бяха узнали за способностите й и за достъпните цени, които вземаше.

В неделите Ема приготвяше фруктови сладкиши, сандвичи с месо и яйца и голямо разнообразие от десерти: мусове, желирани плодове, кремове, които продаваше, снабдяваше и местните богати семейства. Когато не бе заета с готвене, за да задоволи поръчките на своята широка клиентела, правеше консерви от плодове и зеленчуци; маринован лук, червено зеле; приготвяше буркани с пикантни сосове и подправки, както и мармалади. Бурканите надписваше с ясния си и четлив почерк, преди да ги подреди в килера на Лаура. Събираше ги, за да ги продаде после в своя магазин. За да живее, Ема харчеше само заплатата си от фабриката. Всичко, което печелеше с труда си на шивачка и готвачка, инвестираше отново, за да произвежда и развива търговията си, както тя наричаше своята дейност.

Лаура бе по-скоро загрижена, но Ема й обясняваше:

— Първо трябва да похарчиш, ако искаш да спечелиш после. — Всъщност Ема не вложи много, за да започне да печели от търговията си, нещо, което я изпълни с възторг и успокои Лаура.

С цялото си постоянство и упоритост, на които бе способна, Ема правеше проекти, пестеше и работеше без да спира. Седем дни и седем нощи на седмица.

Нямаше време за губене, ако искаше да постигне целта си: да открие първия си магазин. След това щеше да открие други, докато станат цяла верига, както Майкъл Маркс с неговите Пени базар. Нейните магазини обаче щяха да бъдат за богата клиентела. Един добър магазин можеше да донесе куп пари, но за да направи първата стъпка Ема имаше нужда от пари. Много пари — за наема, за обзавеждането и за натрупването на стоки.

За една година, откакто научи за смъртта на баща си, Ема не си даде дори един ден почивка, освен когато отиваше да види Едуина, един път месечно. Съжаляваше, че няма време да ходи в Рипън по-често, както бе обещала на Фреда, но преодоляваше чувството на вина, защото знаеше, че всичко, което прави, го прави за Едуина.

Един път отиде да види Франк, където и Уинстън бе в отпуск. През онази драматична неделя през април бяха решили с общо съгласие, че е най-добре Франк да остане във Феърли заедно с леля Лили. Това им се стори най-доброто решение. Щеше да продължи да работи в канцеларията на фабриката, докато навърши петнадесет години. След което Франк сам трябваше да реши дали ще опита кариерата на писател. В този случай Ема и Уинстън щяха да направят всичко, за да му дадат тази възможност. Може би щяха да му намерят място като момче за поръчки към някой вестник в Лийдс. Така щеше да бъде в контакт с журналистите, да посещава вечерно училище. Ако и двамата имаха достатъчно пари можеха да го пратят да учи без да работи.

— Франк е интелигентен, много интелигентен и пише с лекота. Това е природна дарба, която не бива да се пропилява напразно — бе се произнесла Ема.

— Трябва да му дадем възможност да я приложи — съгласи се и Уинстън.

През онзи следобед преди около година Ема взе и друго решение. Каза на Уинстън, че трябва да изпращат на Франк всичко, което му е необходимо да пише.

— Дори да изпиеш някоя и друга бира по-малко или да намалиш цигарите — му бе наредила. Тя щеше да се погрижи да изпрати на Франк един хубав речник и други полезни книги. Трябваше да започне да чете повече литература като Шекспир, Дикенс, Тролъп, Текери и други съчинения по философия и история. Виктор Калински, който познаваше много автори щеше да й помогне да избере най-подходящите книги. И Франк бе получил тогава точни инструкции. Трябваше да учи с постоянство, да чете всяка вечер и когато намери малко свободно време, за да задълбочи общата си култура.

— Не трябва да грешиш, Франк, след като аз и Уинстън сме готови да търпим лишения, заради теб — го предупреди Ема сериозно. Франк бе доволен и прие предложението без да се плаши от трудната програма, която му бе съставила. Нямаше търпение да получи книгите и бе сигурен, че никога няма да изостави мечтата да стане писател.

Макар че остави адреса си в Армли, Ема не разказа цялата истина на Уинстън, Франк и леля Лили. Обясни, че се е представила за госпожа Харт и че е измислила, че има съпруг във флота, защото не желаеше някой младеж да й досажда със своите предложения. Уинстън се смя на тази хитрост и я поздрави за нейната съобразителност и здравия й разум. Естествено премълча за Едуина.

Най-накрая Ема бе свободна да отдаде душата и тялото си на своя прословут проект с голямо „П“. Уинстън правеше кариера във флота, бъдещето на Франк е решено, а Едуина е настанена добре в Рипън. Ема бе безкомпромисна към себе си и следваше педантично програмата, която си бе начертала. Беше загубила представа за дните, които минават, за хората, които я заобикалят, за всичките онези неща, които пълнят главите на момичетата на нейната възраст.

Понякога забравяше дори и за приятелите. Отначало Блеки реши, че Ема няма да издържи на убийствения ритъм, затова посъветва Лаура да я остави на мира, като мислеше, че тя самата няма да издържи и ще се откаже. Месеците минаваха и Ема продължаваше да работи неуморно. Приятелите й започнаха да се замислят. Дейвид Калински бе така загрижен, че една вечер реши да намери Блеки в „Грозната патица“.

Без предисловия Дейвид разказа за целта на посещението си.

— Ема не ми обръща внимание, Блеки. Последният път, когато й говорих се опитах да й внуша, да не е толкова безмилостна към себе си, да си даде поне един ден почивка в седмицата, както правят всички хора. В разпалеността си трябва да съм казал нещо относно умереността. И знаеш ли какво ми отговори?

Блеки поклати глава.

— Нямам представа, приятелю. От известно време сипе най-странни забележки.

— Каза ми, че според нея умереността е едно преувеличено достойнство, когато се прилага в работата. Би ли повярвал?

— Разбира се, че ти вярвам. Инат е като магаре нашата Ема, Дейвид. И аз се опитах да й говоря напоследък, но и на мен не ми обръща внимание — промърмори Блеки.

— Моля те, Блеки, поговори й още веднъж — го закле Дейвид. — Накарай я да си почине една неделя. Аз ще дойда в Армли и всички заедно ще отидем на разходка в парка да послушаме музика. Обещай ми, че ще опиташ, Блеки.

— За Бога, ще го направя, Дейвид, ще й кажа, че сме загрижени за нея. Дано това подейства. Ще я завлека Ема в парка, ако ще да я дърпам за косите.

 

 

В уговорената неделя през един слънчев юлски ден Дейвид Калински влезе в парка на Армли. Носеше тъмносин костюм с безупречно бяла риза и връзка цвят бордо, закопчана с игла с изкуствена перла.

Дейвид премина внушителната врата от ковано желязо, която водеше в парка и прекоси широката входна алея до фонтана. Когато го достигна спря с ръце в джобовете да се любува на водната струя, която излиташе към небето и падаше като искрящ водопад. Отклони поглед от струята и се упъти към добре поддържаните цветни лехи. Между килимите от трева, разнообразени от разноцветни петна от цветя се провираха алеи, по които вървяха безупречни бавачки с луксозни колички, влюбени двойки, елегантни дами съпроводени от достолепни съпрузи. Дейвид се присъедини към тълпата, изпълнен с ведри мисли. Бе щастлив, че живее, че целият живот бе пред него и имаше толкова много неща, които трябва да направи. Работата му вървеше с надути платна и като Ема, Дейвид беше сигурен, че предприятието му ще преуспее.

И защо не? Беше 1907 година. Крал Едуард беше на върха на популярността си. Беше годината, в която хората от обществото флиртуваха, танцуваха, ходеха на лов, караха платноходки и се надсмиваха над времената на Крал Алберт. Беше годината, в която аристокрацията се наслаждаваше на своите привилегии и изобщо не мислеше за тъжното в живота, или за войната. Поражението в Африка бе забравено и мира в Европа гарантиран. Накратко 1907 бе годината, в която висшата класа живееше безгрижния си живот, без да се съобразява с мизерията, която цареше извън границите на тяхната непобедима и славна Англия.

Всички граждани от английска националност, включително и Дейвид Калински се оставяха да бъдат приспани от фалшивата илюзия за една сигурност, която смятаха, че ще трае вечно. Пред тях бяха само богати и многообещаващи години. Може би времето вече бе узряло за промени. Нещата можеха само да се подобрят, бъдещето бе изпълнено с надежди. С тези мисли в съзнанието си Дейвид се отправи към естрадата, където свиреше оркестър. Изградена като пагода, израз на британския колониален дух, придаваше екзотичен вид на този типично английски парк. Всичко изглеждаше странно несъответстващо на сериозния западен фон, най-вече този следобед, когато гостуваше военния оркестър на гренадирите, така внушителни в техните блестящи униформи. Дейвид погледна първите редове и като не видя приятелите си, намери място и седна. Оркестърът започна концерта си с националния химн. Унесен от музиката Дейвид започна да мисли за Ема. Рядко успяваше да забрави за нея, откак осъзна, че интереса му към момичето не бе само заради работата. Нежните, но силни чувства, които изпитваше към нея бяха го обзели постепенно до такава степен, че самият той остана изненадан. А какво изпитваше Ема към него? Дали нещо по-различно от приятелство? Но Ема бе омъжена и той не можеше да пренебрегне тази реалност. Но не можеше и да не я обича. Къде ли е проклетия й съпруг, се попита. Този индивид не се появи дори когато се роди момиченцето. Нали моряците си идват в отпуск от време на време? Този брак за него беше истинска мистерия, но Дейвид все още не можеше да се осмели да запита Ема за съпруга й. Подозираше, че изобщо не го обича, поне не го споменаваше и изглежда не чувстваше липсата му.

Погълнат от мислите си, Дейвид подскочи, когато Блеки го докосна по рамото.

— Ето те и тебе, момчето ми. — Дейвид вдигна бързо глава и разочарованието се изписа върху лицето му като видя, че Лаура Спенсър сама придружава Блеки.

— Какво е станало с Ема? — попита Дейвид разочарован, след като поздрави приятелите си.

— А, Дейвид, много съжалявам, но Ема отклони поканата ни. Опитах се да я убедя да дойде с нас, но се заинати както винаги. Хайде, приятелю, не прави тъжни физиономии! Ема ще ни чака вкъщи след няколко часа. — Като се обърна към Лаура Блеки попита: — А ти, скъпа? Къде искаш да отидем?

— Да се разходим, ако Дейвид няма нищо против — каза Лаура кротко.

— Разбира се, да се разходим — възкликна Дейвид.

Младежите тръгнаха, докато Дейвид се загледа в Лаура крадешком. Беше лъчезарна. Носеше обикновена памучна рокля в жълто с малки бели маргаритки. Леката тъкан се вълнуваше като облак, пълен със слънце и подчертаваше стройната фигура и естествената грация на движенията й. Сламената шапка с широка периферия, украсена с бели и жълти рози, предпазваше лицето й. Имаше нещо ефирно в нея през този ден.

— Днес си прекрасна, Лаура — каза Дейвид галантно. — Харесва ми роклята ти, много ти прилича, скъпа.

— Благодаря, Дейвид — отговори Лаура, — уши ми я Ема. Зае се и с тази стара шапка и я направи като нова. Колко е добра, не мислиш ли?

Дейвид потвърди, а Блеки изръмжа.

— Да, ама таланта й няма да й послужи за нищо в гроба, казвам аз.

— Блеки! Какви ужасни неща приказваш — възкликна Лаура и бегло погледна Дейвид. Той мълчеше загрижен. Лаура мъдро не направи повече коментари и се ограничи само да погледне Блеки укорително, който се почувства наказан от това. Разхождаха се бавно из парка. Блеки и Лаура разговаряха оживено, докато Дейвид, обикновено общителен, сега не участваше в разговора. Достигнали до брега на реката и тримата седнаха на една пейка.

След дълго мълчание Дейвид въздъхна, извади цигара, без да я запали и каза:

— Не разбирам, Блеки, какво подтиква Ема да работи така неуморно?

— Чисто и просто омразата — отговори Блеки, без да се замисли. Не беше завършил думите си, когато прехапа език, ядосан на себе си.

Лаура извика без да иска и смутено прикри устата си с ръка.

— О, Блеки, не може да бъде.

И Дейвид изглеждаше объркан от този отговор.

— Омраза? — повтори стреснато. — Не и Ема. Едно толкова кротко и нежно създание. И после омраза към кого?

За миг Блеки забави отговора, проклинайки себе си. Беше един глупав дърдорко. Точно така! Блеки подозираше, че омразата на Ема е насочена към Феърли, но нямаше никакво намерение да го разкрива нито на Дейвид, нито на Лаура.

— Хайде, Блеки, отговори ми — го притисна Дейвид. — Не се дръж загадъчно.

— Не зная, Дейвид — се принуди да каже Блеки. — Може би говорих прибързано, приятелю, но знаеш какви сме ние ирландците. Във всеки случай нямах нищо конкретно предвид — каза и си придаде вид на самата невинност. — Всъщност имах предвид омразата към условията на живот — подхвана като се опитваше да прикрие грешката си. — Омраза към бедността, например. Да, това е, което тласка Ема да работи толкова много. Има нужда от пари.

Дейвид не изглеждаше убеден и свъси вежди.

— Зная и аз, че Ема иска да има пари, но, Блеки, и ти искаш и аз искам. И все пак не посвещаваме целия си живот само на печеленето на пари, както прави тя.

Блеки се наклони към него с искрици в очите.

— Да, приятелю, но ние искаме парите по друга причина. Ние се стремим да имаме хубава къща, Дейвид, елегантна кола и красиви дрехи. За красиви неща, а и за сигурност в бъдещето, не е ли така?

Блеки му се усмихна загадъчно.

— Иска ги като оръжие.

— Като оръжие! И срещу кого? — пожела да узнае Лаура.

Блеки я хвана нежно за ръка.

— Не бързай, Лаура, скъпа. Не ме разбра правилно — съжаляваше, че беше се въвлякъл в този разговор и като че ли го бяха притиснали до стената. Изкашля се. — Исках да кажа, че Ема е убедена, че парите са оръжие…

— Но срещу кого? — прекъсна го Дейвид. — Още не си отговорил на въпроса на Лаура.

— Срещу никого конкретно, Дейвид — вдигна рамене. — Може би срещу света. Да, вярвам, че когато ги има ще използва парите срещу света. По-точно срещу онези, които биха се опитали да й сторят зло. Виждате ли, Ема иска да спечели пари, за да защитава Едуина. Възнамерява да построи около момичето истинска крепост, така че никой да не може да я достигне никога. Ето това имах предвид, приятелю.

Дейвид беше не само скептично настроен, но и стреснат от обяснението, което получи.

— Портретът на Ема, който рисуваш, Блеки, е много странен. Не е момичето, което познавам.

— Да, приятелю, но аз я познавам от повече време и по-добре. Струва ми се, че разбирам какво я тласка — промърмори Блеки, като си припомни погледа на Ема, онзи пръв път, когато я бе срещнал на хълмовете. — Сигурно зная, че няма да има покой, докато не отвори първия си магазин. След това ще дойде и втори и трети и още. Ема иска да стане много богата. И знаеш ли, Дейвид, тя ще успее, сигурен съм, че ще успее.

Дейвид изгледа продължително приятеля си, след това се замисли върху думите му.

— Знаеш ли, Блеки, отначало мислех, че идеята на Ема да отвори магазин е лудост — подхвърли Лаура, но сега започвам да мисля, че това ще е най-добре за нея. Ще я откъсне от фабриката. Мрази я.

— Винаги се надявах, че ще ми стане съдружник — намеси се Дейвид. — Идната година, горе-долу по това време, ще имам настрана достатъчно средства да отворя собствена фабрика. Искам да създам собствена линия за дамско облекло, а не да изработвам отделни части за конфекция, както прави баща ми. Ема вече нахвърли скиците за една първа колекция. — Лицето му светна. — Видя ли я, Лаура?

— Да, Ема ми показа рисунките. Идеите са забележителни. Не мислиш ли, Дейвид?

— Да, това е авангардна мода.

— Колкото до това, не мисля да ви противореча — се намеси Блеки, — но слушайте ме и двамата добре. Не се спирайте само на отрицателната страна на нещата. С времето Ема ще успее. Тя е от тези, които побеждават. Впрочем, ако от това ще ви стане по-добре, защо тази вечер не поговорим всички заедно? Ще й го кажем внимателно, за да не я тревожим. Може би, ако обединим усилията си ще успеем да я убедим да забави малко ритъма. — Блеки не бе сигурен, че Ема ще вземе предвид тяхното мнение, но не искаше да ги вижда така объркани, особено Лаура.

— Да го направим — отзова се Дейвид. — След това погледна Блеки внимателно преди да продължи: — Слушай, Блеки, знам, че не ми е работа, но къде по дяволите е този съпруг на Ема? Струва ми се малко странно, че нито веднъж не е дошъл в отпуск. Ема започна работа при баща ми през август 1905, оттогава има повече от две години и мъжът й не се е появявал нито веднъж.

От месеци Блеки очакваше този въпрос и бе накарал Ема да подготви някаква по-достоверна история. Точно миналата седмица момичето му бе доверило, че скоро ще обяви, че мъжът й я е изоставил. Като въздъхна дълбоко, Блеки реши да й спести тази неприятност.

— О, Дейвид, радвам се, че ме запита. — Обърна се и пое ръцете на Лаура в своите. — Добре е да го знаеш и ти, съкровище, от известно време Ема е много объркана, не знае как да ви го каже. Виждате ли, този неин нехранимайко… — спря се, и се извини на Лаура. — Прощавай, скъпа, не исках да бъда толкова вулгарен. Във всеки случай този мошеник, съпруга й, й върза тенекия, както се казва. Напусна я преди известно време.

— О, Блеки, ужасно е това, което казваш за бедната Ема и за детето — възкликна Лаура, потръпвайки.

Блеки я прегърна през рамената.

— Хайде, хайде, няма защо да се тревожим, Ема съвсем не е разстроена. Дори е щастлива. Представяте ли си, след като ми съобщи новината, даже каза: „Толкова по-добре“ — излъга Блеки.

Дейвид беше застинал, но сърцето му биеше лудо.

— Много съжалявам, че го научавам — отбеляза с глас, в който се опита да не проличи радостта му. — Щом това не огорчава Ема, може би така е по-добре.

Блеки потвърди. Дейвид скочи на крака.

— Какво ще кажете, ако се върнем да послушаме още малко музика, преди да се приберем в къщи?

— Защо не — съгласи се Блеки, с добро настроение. Помогна на Лаура да стане и всички се отправиха към оркестъра.

 

 

Докато в парка се водеше този разговор Ема не стоеше в къщи да шие, както мислеха приятелите й. Бе тръгнала да потърси Джо Лаутър, който живееше в друг квартал на Армли.

Едва Лаура и Блеки бяха излезли и Ема се облече бързо с черната си копринена рокля. Взе шейсет лири от кутията, където държеше спестяванията си и изскочи от къщи.

Точно предния ден, съвсем случайно, когато отиваше на пазар бе видяла магазина. Нейният магазин. Бяха група от три магазина, които гледаха към едно площадче към Таун Стрийт и беше свободен. Ема се бе спряла и загледала като хипнотизирана. Беше направен сякаш точно за нея. Беше и навреме. Вече имаше достатъчно пари за наем и за първите стоки. Върху голямата витрина имаше закачена табела с надпис „Дава се под наем“. С печатни букви там бе написано името и адреса на собственика — Джо Лаутър. Ема го бе научила наизуст. И събота след обяд като се връщаше в къщи реши да бъде първият кандидат следващия ден. Когато намери къщата, Ема се качи решително по каменните стъпала и почука три пъти на вратата и зачака. Минаха няколко минути, докато вратата се отвори и се появи един висок и строен младеж. Беше със светла кожа, големи сиви очи и честно, открито лице. Беше по риза с навити ръкави и разрошени кестеняви коси.

Изненадан младежът загледа Ема.

— Да, госпожице, какво мога да направя за Вас? — попита сопнато.

— Търсех дома на господин Джо Лаутър.

— Щом е така, намерили сте го, госпожице. Джо Лаутър съм аз.

Изненадана да види толкова млад мъж Ема възкликна:

— О! Е, добре, идвам за магазина на Таун Стрийт, който давате под наем — каза направо.

След като видя, че младежът изглежда учуден, продължи:

— Точно Вие ли сте господин Джо Лаутър или вашият баща?

— Точно аз съм! — отговори младежът. — А магазина за Вас ли ще е или за майка Ви?

— Не — отговори Ема развеселена, — ще е специално за мен.

— О, така ли, наистина? — забеляза Джо Лаутър. — Но не сте ли много млада? Какъв опит имате в търговията, госпожице?

На Ема й се искаше да му каже, че не е негова работа, но се въздържа и отговори:

— Имам известен опит и даже съм работила много в областта на гастрономията тук в Армли. Даже имам малка търговия, добре развита и сега ми е необходим магазин. — Гласът й бе пълен с увереност, докато добавяше: — И разбира се не съм толкова млада, господин Лаутър.

Джо поклати глава.

— Не, няма да стане. Нямам намерение да ви давам магазина си, госпожице — отговори троснато.

Ема предпочете да пренебрегне забележката. Изгледа го невъзмутимо и му отправи една от най-чаровните си усмивки.

— Не мислите ли, че ще е по-добре да поговорим вътре, господин Лаутър? — попита с глас мек като коприна.

— Не виждам причина, след като не възнамерявам да променя решенията си — поясни твърдоглаво младежът. Близостта на това момиче го смущаваше и докато наблюдаваше лицето й така близо до неговото почувства, че пламва.

В този момент Ема отвори чантичката си, прибягвайки до хитростта, която винаги имаше ефект.

— Мога да Ви предплатя, господин Лаутър.

Смутен Джо реши да издържи на погледа на Ема и се усети напълно хипнотизиран от тези зелени очи, които го фиксираха със студена решителност. „Какво по дяволите ще помислят съседите, ако я поканя вътре?“ — се запита. Но тъй като беше възпитан, Джо се почувства засрамен и каза любезно:

— В едно нещо имате право, госпожице, ще бъде по-добре да влезем вътре. — Когато си даде сметка, че тази покана бе отправена повече от страх пред злите езици, почувства потребност да добави: — Не е най-доброто нещо да се обсъждат сделки на вратата, още повече в неделя. Обикновено в неделя не се занимавам със сделки, госпожице.

— Е, добре, за всичко винаги нещо е за първи път, едно начало — отсече Ема и го погледна развеселена. Не й убягна, че Джо беше в затруднение, което реши да използва в своя полза.

Когато влязоха в салона младежът й каза:

— Извинете ме за миг, госпожице. Ще се върна веднага. Седнете, моля. — Затвори вратата зад себе си.

Откакто бе дошла в Лийдс, Ема бе открила три много важни неща: преди всичко, че парите говорят най-убедителния език. Поставѝ звънки пари на масата и малцина ще са в състояние да се въздържат да не ги вземат. На второ място предварителното плащане представляваше почти винаги непреодолима съблазън; накрая благоприятните случаи трябваше да се хващат в полет, защото щастието никога не чука два пъти на една и съща врата. Ема спазваше внимателно тези три правила, но се запита дали Джо можеше да бъде човек, за който парите значат нещо много. Защо се съмняваше? Беше плах и свенлив, самата тя си даде сметка, че го е смутила преди малко, което й даваше преимущество. Това в края на краищата не означаваше, че може да вземе магазина. Очевидно господин Лаутър бе убеден, че нейната младост представлява недостатък, макар че самият той нямаше вид на по-стар от нея. Може да беше на двадесет-двадесет и една година. Значи на всяка цена беше най-важно да го убеди, че е способна да върти един магазин. Може би три месеца предплата за наема ще представлява достатъчна примамка. Ема разбра, че ако иска да убеди Джо Лаутър трябваше да бъде по-чаровна от всеки друг път. Чар и пари е една необорима комбинация. Ема оправи роклята си, зае достойна поза и зачака.

Джо се завърна скоро. Бе се облякъл и поставил вратовръзка и старателно бе вчесал косите си. В тях все още блестяха няколко капки вода. Ема бързо наведе глава, за да скрие веселата си усмивка. Джо Лаутър не бе повече мистерия за нея. Нямаше да бъде лесно, но магазинът щеше да бъде неин.

Джо седна срещу Ема и започна набързо:

— Относно магазина, госпожице, размислих и достигнах до решението, че не мога да Ви го дам под наем.

— И защо, не? — запита Ема с невинен глас.

— Защото вече двама души тази година фалираха, въпреки че бяха много по-опитни от Вас. Не бих желал да Ви изглеждам неучтив, госпожице, но трябва да разберете, че не мога да рискувам да го дам под наем на някой, който няма търговски опит. Търся някой, който добре разбира занаята си и ще развие магазина, така че да не се занимавам непрекъснато да го давам под наем. Нямам намерение да ставам бавачка.

Ема хвърли на Джо такава усмивка, която би стопила и айсберг. Изгледа го с широко отворени очи.

— О, давам си сметка господин Лаутър — отговори тя. — В известен смисъл разбирам Вашите съмнения. Но мисля, че е важно да вземете предвид, че вече имам развита търговия в дома си. Натрупах малко пари от шев на дрехи и продажбата на домашно приготвени храни и вече имам доста широк кръг от клиенти. Те без съмнение ще са доволни, ако реша да отворя магазин. — Ема направи пауза и му се усмихна убедително. — Тъй че виждате, не съм чак толкова неопитна и си имам свои проекти.

— И откога имате тази малка домашна търговия?

— От около година — наклони се Ема към него, — и не е чак толкова малка.

Джо я изгледа продължително. Изглеждаше опитна. Без съмнение не й липсваше увереност. Смущаваше го, че той се бе чувствал винаги неопитен с момичетата и не бе чудно, че такава голяма красавица го бе накарала да се почувства объркан и несигурен. В края на краищата момичето искаше само да вземе магазина под наем.

— Просто не знам какво да кажа, — започна нерешително.

Като видя, че започва да се колебае Ема вдигна ръка.

— Почакайте за миг, господин Лаутър — прекъсна го авторитетно, — преди малко Ви казах, че ще дам предплата. — Отвори черната чантичка и извади пачка банкноти. — Както виждате, господин Лаутър, не говоря каквото ми дойде на ум. Абсолютно съм сигурна, че магазинът ще се разработи добре. — Протегна ръка. — Извинете ме, господин Лаутър, но съм толкова разсеяна, дори не Ви се представих. Казвам се Ема Харт.

Джо протегна нерешително своята ръка. Ема я стисна здраво като мъж.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Харт.

— Госпожа Харт — поправи го Ема.

— О, извинете — каза Джо, докато почувства, че го обзема разочарование.

Ема избра този момент, за да отиде докрай.

— Не знам колко ще искате за наема, господин Лаутър, но съм съгласна да Ви платя за няколко месеца предварително. — Трябваше да му направи такова примамливо предложение, че да не може да й откаже. — Да кажем шест месеца? Това би трябвало да Ви гарантира моите добри намерения.

Под атаките на тази завладяваща личност Джо почувства, че отбраната му започва да се срутва. Даде си сметка, че момичето го привлича. Опасно го привличаше. Бедният Джо, толкова доверчив по природа бе смутен. Една омъжена жена! В този момент разбра. Това беше истинската причина, заради която не искаше да даде магазина. Не искаше да падне жертва на нейното очарование.

— Е, добре — каза накрая, — не може да се каже, че не сте сигурна във Вашия успех, госпожо Харт, но поне не желаете ли да огледате магазина преди да се хвърлите в тази авантюра?

— Познавам магазина, господин Лаутър — отсече Ема нетърпеливо. — Влизала съм няколко пъти. Предишната Ви наемателка нямаше нюх към търговията. Стоката беше разхвърляна и много скъпа за качеството си. В добавка несъмнено не познаваше клиентите си.

— О! — каза Джо занемял.

— Предполагам, че сделката е уредена, господин Лаутър — заключи Ема делово.

— Хъм, да, разбира се ще Ви го дам — каза Джо, — за една лира седмично. Това прави четири лири на месец. Към магазина има малък апартамент. Голяма кухня, която може да се използва и за дневна, спалня и голям килер като склад. Бихте могли да живеете там, дори е много удобно.

Ема се съгласи.

— Да, вероятно така и ще направя. Значи четири лири на месец, прави общо около четиридесет и осем лири годишно. — Междувременно броеше бързо банкнотите. — Ще ми дадете ли разписка, моля? — Попита учтиво и му подаде парите.

— Естествено — каза Джо. — И ще изтичам да взема ключа и регистъра за наемите. Така ще видите със собствените си очи да напиша „платено за шест месеца“. На Вашето име или на съпруга Ви ще запишем?

— На моето, разбира се. Съпругът ми е във флота, господин Лаутър. Рядко се връща.

— Наистина? — каза Джо и стана. — Отивам да взема ключа и регистъра. Ще се върна веднага.

— Няма ли да преброите парите? — попита Ема и посочи банкнотите, които държеше още в ръка.

— Имам Ви доверие — отговори Джо, — а сега извинявайте, госпожо Харт.

Ема го чу да си подсвирква в другата стая. Усмивка на задоволство озари лицето й, докато сърцето й подскачаше от радост.

Имаше своя пръв магазин!