Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (6)

6.

Джак и Уинстън бяха тръгнали за тухларната и Франк беше сам в кухнята, осветена от трептящата свещ и пламъците в камината. Момчето седеше в огромния стол до огнището, което го правеше да изглежда още по-малко и крехко, отколкото беше в действителност. Деликатен по структура, Франк бе изненадващо развит, като малък териер, само нерви.

Тази сутрин беше по-тъжен от всякога. Деформираните работни панталони, наследени от Уинстън му придаваха още по-тъжен вид, но това беше само външно. През целия си съзнателен живот до сега, той съществуваше в един свой собствен свят на блестящи образи и неочаквани събития, които правеха ежедневното му съществувание като нещо второстепенно. Този фантастичен и така съвършен свят го предпазваше от разочарованията и неволите, подхранвайки го с вътрешни сили, които го караха да забрави условията, в които живее.

Всъщност Франк беше щастливо момче. Винаги можеше да се скрие в своя измислен фантастичен свят и единственото събитие в краткия му живот, което го бе разтърсило и натъжило беше принудата да напусне училище предишното лято. Със сърце, пълно със съчувствие, баща му каза, че в семейството ще бъдат добре дошли мизерните стотинки, които можеше да спечели с труда си. Така, на дванадесет години той бе принуден да напусне училище. Франк бе много добър ученик, жаден за знания. Учителката съжаляваше като разбра, че занапред съдбата му ще е свързана с фабриката. Бе очевидно, че при по-благоприятни обстоятелства момчето щеше да си пробие път в живота, но сега беше осъдено от произхода си, да се роди в бедно семейство.

Въпреки че Франк не посещаваше училището, продължаваше да се самообразова, както може. Четеше и препрочиташе бедната сбирка от книги, похабени от много четене. Четеше и всичко друго, което му попадне. Думите упражняваха вълшебно въздействие върху Франк, той ги обичаше дълбоко и дори ги обожаваше.

В този миг момчето седеше пред огъня, загледано в пламъците с чаша чай в ръцете и отнесен поглед, който подсказваше за невероятните видения, които пламъците предизвикваха в съзнанието му. Бе обзет от поетични мисли, така крехки, за да бъдат докоснати, докато възторжен израз осветяваше усмихнатото му лице.

Скърцането на отварящата се врата го стресна. Мълчалива и загрижена, Ема влезе в стаята. За да покаже присъствието си, Франк отпи от чая, докато големите му като лешник очи не изпускаха от погледа си сестра му.

— Още е тъмно навън, ще почакаме малко — каза Ема, без да го погледне. — Можем да изчакаме, докато се развидели. Ще спечелим загубеното време като тичаме по част от пътя до Феърли Хол.

Франк остави чашата и каза:

— Татко напълни чайника, Ема, и ми поръча да ти приготвя хлебче. Оставих го там, до печката.

Ема погледна уморено хлебчето и израза на лицето й не убягна на Франк, който възкликна в своя защита:

— Направих го точно както ти го обичаш, Ема, с малко мас.

Мимолетна усмивка пробягна по устните на момичето, докато си сипваше чаша чай и поставяше филията в чиния. Занесе всичко до огъня и седна до брат си. Започна да се храни замислено.

Франк я гледаше съсредоточено. Изключително чувствителен към настроението на Ема, която обожаваше, непрекъснато търсеше начин да й достави удоволствие, но винаги ставаха бъркотии. В очите на момчето блестеше възторг, докато се накланяше към сестра си, казвайки й тържествено:

— Колко добре стана, че пристигна навреме, да ги накараш да спрат, Ема! Толкова ме е страх, когато се карат по този начин.

Ема го погледна с отсъстващ поглед, обзета от мислите си.

— Зная, Франки — отвърна след малко, — но сега благодаря на Бога, всичко свърши.

Момчето подскочи и очите му, обикновено благи, станаха сърдити.

— Мама винаги казва да не ме наричаш Франки, Ема!

Развеселена от гневния му изблик, съвсем непривичен за братчето й, Ема го изгледа внимателно.

— Извинявай, съкровище, имаш право, майка ни не обича галените имена.

Франк се изправи на стола, заемайки тържествена поза.

— Мама казва, че вече съм мъж, а Франки е име за момченце! — каза с писклив, но изненадващо твърд глас.

— Наистина, скъпи, — отвърна Ема с разбираща усмивка. — Сега е по-добре да побързаме.

С бързи и решителни движения нахлузи обувките си и докато ги връзваше, хвърли нетърпелив поглед към брат си. „Ето го, отново сънува с отворени очи. За какво са му тези фантазии!“ Ема рядко си позволяваше лукса да мечтае, но когато го правеше, мечтите й бяха винаги практични, без каквато и да е романтика. Мечтаеше за топли и удобни дрехи за всички, планини от черни блестящи въглища в мазето, пушена шунка, сирене, парчета прясно месо, купища плодове и зеленчуци, точно както в килерите на Феърли Хол, и шепи жълтици, дрънкащи в джобовете, достатъчни да се купи необходимото за майка й, баща й и останалите. Въздъхна. Франк обаче мечтаеше за книги, пътешествия до Лондон и вечери в театъра. Мечти, подхранвани от илюстрованите списания, които понякога сестра му носеше вкъщи от Феърли Хол. Уинстън мечтаеше да се запише във флота и да посети далечни екзотични земи. Когато имаше време да мечтае, Ема мечтаеше само да просъществуват.

Въздъхна:

— Хайде, Франк, обличай си палтото. Още двадесет минути има до шест часа и ако не побързаме, ще закъснеем.

Подаде палтото и шала на брат си, който го уви около врата си. С ожесточено мърморене Ема го дръпна и го прехвърли през малката руса главица, завързвайки го стегнато под брадата. Взе шапката и му я нахлупи до ушите, без да обръща внимание на протестите на момчето.

— О, Ема! — пищеше Франк — знаеш, че не обичам да нося шала по този начин, всички ще започнат да ми викат госпожичка!

— Не желая да настинеш, Франк, и съм ти казвала хиляди пъти да не обръщаш внимание какво говорят хората. Сега спри и да вървим!

Облече палтото си, подаде на Франк кошничката с обяда, хвърли последен поглед наоколо, стисна ръката на брат си и го повлече навън от къщи.

Потънаха в бледата светлина на утрото и студът се нахвърли върху тях като звяр. Единственият звук беше стенанието на вятъра и скърцането на снега под подметките им, когато се отправиха към Топ Фолд, малкото населено място, към което принадлежеше и тяхната къща. Нещо като далечно предградие на големия град. Веднага след последната къща започваше склона на самотните брулени от вятъра хълмове. Беше едно изолирано и неприветливо място. Само светлинките зад прозорците подсказваха, че не беше безлюдно. Когато достигнаха последната къща, Франк повдигна личице към Ема и й каза:

— Тогава да се обадя на леля Лили?

— Да, съкровище, кажи й по-бързо да отиде тази сутрин при мама. И не се бави да приказваш много с леля. Знаеш, че надзирателят затваря вратите точно в шест. Ако останеш навън, ще трябва да чакаш до осем и няма да ти платят за тези два часа. Дръж се добре, момчето ми, слушай! — Целуна го и отново нахлупи шапката върху ушите му с майчинска грижа.

— Ще изчакаш ли, докато стигна до леля Лили? — попита момчето с разтреперан глас, мъчейки се да прикрие, че го е страх от тъмното.

Ема потвърди.

— Да, скъпи, сега тичай!

Франк се спусна да бяга в мъглата, подхлъзвайки се от време на време върху хлъзгавите камъни на заледения паваж. Ема остана загледана в силуета на братчето си, докато мъглата го погълна. Само ритмичния звук на подкованите му обувки все още показваше къде е. Когато престана да чува стъпките му, разбра, че е стигнал. Останала сама, Ема почувства, че я побиват тръпки и тръгна решително в противоположна посока, към безлюдната враждебна пустош, която в студеното мъгливо зимно утро я отделяше от Феърли Хол.