Харлан Коубън
Клопка (9)

Глава 8

Когато зърна мотоциклета на Попе — „Харли Дейвидсън“ — на алеята пред дома си, Уенди се изненада. Беше изтощена от разпита, да не говорим за срещата си с убийцата на съпруга си по-рано през деня и за другото убийство, станало пред очите й. Тя уморено подмина стария мотор на Попе, нашарен с избелели ваденки — американското знаме, знака за членство в Националната асоциация на притежателите на оръжие, логото на ветераните от войните. На лицето й грейна усмивка.

Отвори парадния вход.

— Попе?

Той тромаво се измъкна от кухнята.

— В хладилника няма бира.

— Така е, но знае ли човек кой може да го посети?

Той й се усмихна… Как да наречеш бащата на покойния си съпруг?… Бивш свекър?

— Правилно.

Попе прекоси стаята и я прегърна — силно и от сърце. Той леко ухаеше на кожа, пътища, цигари и, да, на бира. Нейният свекър — нека върви по дяволите думата „бивш“ имаше нещо космато в себе си, нещо мечешко, останало от Виетнамската война. Беше едър мъжага, сигурно имаше сто и трийсет килограма, дишаше трудно, посивелият му мустак с формата на велосипедно кормило бе пожълтял от тютюна.

— Чух, че си изгубила работата си — каза той.

— Кой ти каза?

Попе сви рамене. Уенди се замисли. Имаше само един отговор: Чарли.

— Затова ли дойде?

— Минавах наблизо и реших да се отбия. Къде е внукът ми?

— При един приятел. Ще се върне всеки момент.

Попе я огледа.

— Имаш вид на човек, който се намира в петия кръг на ада.

— Страшно си любезен!

— Искаш ли да ми разкажеш?

Тя искаше. Попе направи два коктейла. Седнаха на дивана и докато му разказваше за стрелбата, Уенди си даде сметка, колкото и трудно да й бе да си го признае, че й липсва присъствието на мъж около нея.

— Убит изнасилвач на деца — забеляза Попе. — Леле, колко ми е тъжно!

— Реагираш доста арогантно, не мислиш ли?

Попе вдигна рамене.

— Когато човек е прекрачил границата, не може да се върне назад. Впрочем виждаш ли се с някого?

— Колко леко преминаваш от една тема на друга!

— Не бягай от въпроса.

— Не, не се виждам.

Попе поклати глава.

— Какво?

— Човек има нужда от секс.

— Ще си го запиша.

— Говоря сериозно. Още си млада, момиче! Излез и си намери някого.

— Мислех, че вие, от дясното крило на националната асоциация, сте против извънбрачния секс.

— Не, не, само така си говорим, за да разчистим терена за собствените си подвизи.

Забележката му я накара да се усмихне.

— Умно.

Попе вдигна поглед към нея.

— Какво още не е наред?

Уенди нямаше намерение да го спомене, но думите сами излязоха от устата й.

— Получих две писма от Ариана Насброу — каза тя.

Мълчание.

Джон бе единственото дете на Попе. На Уенди може и да й беше много тежко, ала мъката на родител, изгубил детето си, беше нещо друго. Болката, изписана на лицето на Попе, бе нещо живо, тя дишаше с него. Никога не си отиваше.

— И какво искаше скъпата, незабравима Ариана? — попита той.

— Изкачва дванайсетте стъпала.

— Аха. И ти си едно от тях?

Уенди кимна с глава.

— Осмото или деветото, забравих кое точно.

Външната врата шумно се отвори и прекъсна разговора им. Чуха как Чарли се втурна в къщата — сигурно бе видял мотора на алеята отпред.

— Попе ли е тук?

— В кабинета сме, младежо.

Чарли тичешком влезе в стаята, широко усмихнат.

— Попе!

От дядовците и бабите му само Попе бе жив — родителите на Уенди бях починали преди раждането на Чарли, а майката на Джон, Роуз, си бе отишла от рак преди две години. Двамата мъже — Чарли бе все още дете, но вече беше по-висок от дядо си — се прегърнаха с обич. И двамата затвориха очи. Попе винаги затваряше очи, когато прегръщаше някого. Не таеше нищо в душата си. Докато им се любуваше, Уенди отново усети болезнената липса на мъж в живота си.

Когато се пуснаха, тя започна с обичайните въпроси:

— Как беше в училище?

— Тъпо.

Попе метна ръка на шията му.

— Имаш ли нещо против да се повозим с Чарли?

Тя се канеше да възрази, ала това щеше вече да е прекалено. По лицето на Чарли видя, че много го желае. Киселото изражение, характерно за възрастта му, бе изчезнало. Отново бе станал дете.

— Имаш ли още една каска? — попита тя Попе.

— Винаги нося две — отвърна Попе и повдигна едната си вежда срещу Чарли. — Може ли да знаеш кога ще попаднеш на маце, което държи на безопасността си?

— Не закъснявайте — каза Уенди. — О, и на излизане може би ще се вслушате в предупреждението ми.

— Предупреждение ли?

— Да не се захласвате много-много по дамите — уточни Уенди. — Да гледате пътя си и тъй нататък.

Попе и Чарли плеснаха дланите си една в друга.

— О, разбира се!

Мъже.

Тя ги изпрати до вратата, двамата с Попе отново се прегърнаха и тогава Уенди осъзна, че онова, което й липсва, е физическото присъствие на мъж, докосването, целувките и целият комфорт от този вид действия. Почака да види как звярът изръмжава и се втурва напред, после се обърна, за да си влезе у дома, но в същия миг някаква кола спря и паркира пред къщата.

Автомобилът й бе непознат. Уенди зачака. Вратата откъм седалката на шофьора се отвори и отвътре изскочи жена. Очите й бяха зачервени, а страните й бяха мокри от плач. Уенди тутакси я позна — Джена Уилър, бившата съпруга на Дан Мърсър.

Беше я видяла за първи път на сутринта след излъчването на епизода с Дан. Бе отишла в дома на Уилър, бе седнала на жълтия диван с яркосините цветя и се бе заслушала в думите на Джена, която защитаваше бившия си съпруг на висок глас, каквото и да й струваше това. Хората в този град — Джена живееше на по-малко от пет километра от дома на Уенди, а Чарли и дъщерята на Джена посещаваха едно и също училище — бяха разтърсени до дъното на душата си от станалото. Дан Мърсър бе прекарал известно време в дома на Уилър. Дори бе гледал децата на Джена от втория й съпруг. Как може, чудеха се съседите, една грижовна майка да пуска това чудовище в семейството си и как е възможно да го защитава сега, когато истината бе станала толкова очевидна?

— Вече знаеш — каза Уенди.

Джена кимна.

— Аз съм най-близкият му човек.

Двете жени стояха на малката веранда.

— Не знам какво да кажа, Джена.

— Била си там?

— Да.

— Ти ли го вкара в клопката?

— Моля?

— Добре ме чу.

— Не, Джена, не съм аз.

— Защо тогава си била там?

— Дан ме повика. Каза, че иска да се срещнем.

Джена не й повярва.

— С теб?

— Каза ми, че има нови доказателства за невинността си.

— Но съдията прекрати делото.

— Знам.

— Тогава защо…? — Джена замълча. — Какви бяха тези нови доказателства?

Уенди сви рамене, сякаш това обясняваше всичко, и може би имаше право. Слънцето беше залязло. Вечерта беше топла, но подухваше слаб ветрец.

— Имам още въпроси — каза Джена.

— В такъв случай няма ли да влезеш вътре?

Причините, поради които Уенди покани Джена в дома си, не бяха изцяло алтруистични. След като първоначалният шок от станалото пред очите й убийство бе отминал, на преден план излизаше репортерът в нея.

— Искаш ли чай или нещо друго?

Джена отхвърли предложението й.

— Все още не разбирам какво стана.

Уенди й разказа. Започна с телефонното обаждане на Дан и свърши с връщането си в караваната с шериф Уокър. Не се разпростря върху посещението на Ед Грейсън в дома й. Бе информирала Уокър, но в момента нямаше никакъв смисъл да раздухва огъня.

Джена я слушаше с насълзени очи. Щом Уенди приключи, Джена каза:

— И той просто застреля Дан?

— Да.

— Без да каже нищо?

— Не, нищо.

— Просто… — Джена се огледа, сякаш търсеше помощ. — Как може човек да стори такова нещо на друг човек?

Уенди знаеше отговора на този въпрос, ала не каза нищо.

— Ти го видя, нали? Говоря за Ед Грейсън. И можеш да потвърдиш самоличността му пред полицията?

— Беше със скиорски очила. Но да, мисля, че беше Грейсън.

— Мислиш?

— Маска, Джена. Носеше маска.

— И не видя лицето му?

— Не го видях.

— Тогава как го позна?

— По часовника. По ръста, структурата на тялото му. По начина, по който се държеше.

Джена свъси вежди.

— Мислиш ли, че показанията ти ще издържат в съда?

— Не знам.

— Полицията го е задържала, знаеш ли?

Уенди не знаеше, но пак не каза нищо. Джена отново се разплака. Уенди нямаше представа какво да направи. Утешителните думи в случая бяха излишни. Тя зачака.

— Ами Дан? — попита Джена. — Видя ли му лицето?

— Моля?

— Когато отиде, забеляза ли какво му бяха направили на лицето?

— Имаш предвид контузиите? Да, видях ги.

— Здравата са го набили.

— Кой?

— Дан се мъчеше да избяга. Където и да отидеше, съседите разбираха и го прогонваха. Имаше заплахи по телефона, графити и, ами да, побоища. Беше ужасно. Скрива се някъде, а някой все го намира.

— Кой го преби този път? — попита Уенди.

Джена вдигна очи и срещна погледа на Уенди.

— Животът му се бе превърнал в истински ад.

— Опитваш се да ми го вмениш като вина ли?

— Нима си мислиш, че си безукорна?

— Не съм искала да го пребият.

— Не, само искаше да го хвърлят в затвора.

— Нима очакваш да ти се извиня за това?

— Ти си репортерка, Уенди. Не си длъжна да бъдеш нито съдия, нито съдебен заседател. Но щом като вече си спасила историята, мислиш ли, че оттеглянето на обвиненията би било от значение? Нима очакваш Дан просто да се върне към предишния си живот, към какъвто и да е начин на живот оттук нататък?

— Аз само огласих случилото се.

— Това са глупости и ти го знаеш. Историята бе раздухана от теб. Ти му устрои капан.

— Дан Мърсър започна да флиртува с малолетна… — Уенди млъкна. Нямаше смисъл да го преразказва. И двете знаеха случая. Тази жена, колкото и наивна да изглеждаше, бе в траур. Нека скърби необезпокоявана.

— Свършихме ли? — попита Уенди.

— Той не го е направил.

Уенди не си направи труда да отговори.

— Живяла съм с него четири години. Бях омъжена за този човек.

— И се разведе.

— Какво от това?

Уенди сви рамене.

— Защо?

— Половината бракове в тази страна завършват с развод.

— Защо и твоят свърши така?

Джена поклати глава.

— Какво? Нима си мислиш, че съм разбрала, че е педофил?

— Така ли стана?

— Той е кръстник на дъщеря ми. Той гледа децата, когато ме няма. Те го наричат „чичо Дан“.

— Добре. Имате специални отношения. Защо тогава се разведохте?

— Така решихме.

— Аха. Разлюби ли го?

Джена не отговори веднага, обмисляше отговора си.

— Всъщност не.

— Тогава? Виж, знам, че няма да искаш да си го признаеш, но може би си усетила, че нещо с него не е съвсем наред?

— Не беше това.

— Тогава какво?

— В душата на Дан имаше кътче, до което не можех да достигна. И преди да кажеш нещо, ще уточня: не, това не беше сексуално отклонение. Дан е имал трудно детство. От малък останал сирак и са го прехвърляли от семейство на семейство…

Гласът й заглъхна. Уенди пак бе изпуснала очевидното. Сирак. Приемни семейства. Вероятно насилие. Ако проследиш миналото на някой педофил, винаги ще откриеш нещо подобно. Тя чакаше.

— Знам какво си мислиш. Но грешиш.

— Защо? Защото си го познавала много добре?

— Да. Но не само затова.

— Какво тогава?

— Винаги ставаше така… Не знам как да се изразя. В колежа се е случило нещо. Нали знаеш, че е учил в „Принстън“?

— Знам.

— Горкото сираче работи усърдно и успява да влезе в Бръшляновата лига.

— Да, и?

Джена млъкна, срещна погледа й.

— Какво?

— Длъжна си му.

Уенди не каза нищо.

— Каквото и да си мислиш — каза Джена, — каквато и да е истината в случая, едно е сигурно.

— И то е?

— Че всъщност си го убила.

Мълчание.

— Вероятно си направила и нещо повече от това. В съда адвокатът му те обърка. Дан щеше да бъде освободен. И това сигурно те е разстроило.

— Не навлизай в тези води, Джена.

— Че защо? Ти беше ядосана. Почувства, че делото тръгва в друга посока. После си се срещнала с Дан и внезапно, съвсем случайно, идва Ед Грейсън. Ще трябва да те привлекат най-малкото като съучастничка. Може пък да са устроили клопката тъкмо за теб.

Тя млъкна. Уенди чакаше. После:

— Няма да кажеш: „Както и за Дан“, нали?

Джена сви рамене.

— Страхотно съвпадение.

— Мисля, че е време да си ходиш, Джена.

— Може би си права.

Двете жени се отправиха към вратата. Джена каза:

— Имам още един въпрос.

— Давай.

— Дан ти е казал къде е, нали така? Имам предвид, че тъкмо затова си се озовала в караваната?

— Правилно.

— Ти ли каза на Ед Грейсън къде е Дан?

— Не.

— Как тогава се е озовал там — на същото това място?

Уенди се поколеба и отвърна:

— Не знам. Предполагам, че ме е проследил.

— От къде на къде?

Уенди нямаше отговор на този въпрос. Спомни си, че бе погледнала в огледалото за обратно виждане, докато караше по онези пусти пътища. Нямаше други автомобили.

Как Ед Грейсън бе открил Дан Мърсър?

— Виждаш ли? Най-логичният отговор тук е, че ти си му помогнала.

— Не съм.

— Правилно. Но какво ще стане, ако никой не ти повярва? — попита Джена.

После се обърна и си тръгна. Въпросът й увисна във въздуха. Уенди я гледаше как потегля с автомобила си. Тъкмо се обръщаше да си влезе в къщата, когато нещо я накара да спре.

Гумата на колата й. Издишаше. Нали Ед Грейсън й го бе казал?

Тя изтича до автомобила. Гумата беше наред. Наведе се и опипа с ръка задната броня. Пръстови отпечатъци, досети се тя. В бързината бе забравила за тях. Отдръпна ръка, клекна и се наведе, за да огледа.

Нищо.

Нямаше избор. Легна на земята по гръб, както правеха автомонтьорите. На алеята бе монтирала устройство, което улавяше всяко движение. То излъчваше достатъчно светлина. Тя се отпусна върху насмолената повърхност под автомобила. Не влезе много навътре. Съвсем малко. И точно там тя го забеляза. Беше с размери на кибритена кутийка. Беше прикрепено с помощта на магнит. Това обясняваше доста неща.

Ед Грейсън не се бе навел, за да провери задната гума. Целта му е била да постави под бронята устройство за проследяване.