Харлан Коубън
Клопка (24)

Глава 23

А сега какво?

Уенди би могла да продължи да търси улики, които да докажат, че макар и да не е било съвсем в реда на нещата, Дан и Хейли са имали отношения, при това напълно доброволно, но какво щеше да спечели от това? Полицията вече разполагаше с тази теория. Щяха да работят по нея. А тя трябваше да погледне случилото се от друг ъгъл.

Петимата, обитаващи едно и също жилище в „Принстън“.

Миналата година четирима от тях са били въвлечени в скандали. Петият — е, може би той също бе преминал през подобни изпитания, но просто не фигурираше в интернет. Така че тя се върна в „Старбъкс“ в Енгълууд, за да продължи разследването си. Когато влезе, още преди да зърне членовете на Клуба на бащите, тя чу звуците на рапа от високоговорителите — рапираше Тен-А-Флай:

Каризма Карпентър, обичам те.

Ти не си мечтата на дърводелеца,

не си плоска като талпа

и не се даваш лесно…

— Хей, здрасти.

Беше Тен-А-Флай. Тя се спря.

— Здрасти.

Тен-А-Флай бе пристегнат в син суичър с дръпнат до шията цип. Беше наложил качулката си върху червена бейзболна шапка с толкова голяма козирка, че дори шофьор на камион през далечната 1978-а щеше да се срамува да я носи. Зад него Уенди зърна мъжа с белия екип за тенис. Той лудо тракаше по клавишите на преносимия си компютър. По-младият баща с бебешкото кенгуру крачеше напред-назад и гукаше ли, гукаше.

Тен-А-Флай полюшваше рапърската си гривна като атрибут от празника на Вси светии.

— Снощи те видях тук.

— Да.

— Хареса ли ти?

Уенди кимна с глава.

— Беше… ъъъ… яко, страхотно.

Думите й му направиха удоволствие. Той протегна ръка със свит юмрук. Тя откликна на жеста му.

— Ти си телевизионна репортерка, нали?

— Да.

— Дошла си, за да направиш предаване за мен, така ли?

Тенисистът в бяло добави с поглед, вторачен в компютъра:

— Би трябвало, наистина. — Той посочи екрана. — Тук има страшен екшън.

Уенди заобиколи масата и погледна лаптопа.

— Отворил си eBay^[1].

— Сега с това си изкарвам прехраната — отвърна Тенисиста в бяло. — Откакто ме уволниха…

— Дъг беше консултант в „Леман Брадърс“ — намеси се Тен-А-Флай. — Той предвиди лошите последици за пазара, ала не го послушаха.

— Както и да е — рече Дъг и скромно махна с ръка. — Но с помощта на eBay останах платежоспособен. Най-напред разпродадох всичко, което притежавах. После се втурнах да правя гаражна търговия — купувах разни неща, поправях ги и ги препродавах.

— И така припечелваш достатъчно?

Той сви рамене.

— Не, всъщност не се получава. Но все пак правя нещо.

— Като да играеш тенис ли?

— О, не играя тенис.

Тя само го погледна.

— Жена ми играе. Всъщност тя ми е втора жена. Някои биха я нарекли „жертва“. Непрекъснато се оплаква, задето е изоставила успешната си кариера, за да гледа децата, а всъщност по цял ден играе тенис. Когато изгубих работата си, предложих й да се върне на работа. Заяви ми, че било късно. Така че продължава да играе тенис всеки божи ден. Вече ме мрази. Не може да ме гледа. Затова и аз облякох бял екип за тенис.

— Защото…?

— Не знам. Предполагам, че е в знак на протест. Взех си добра жена и ужасно я нараних. А добрата жена си тръгна от мен и вече дори не си прави труда да ми се ядосва. Получих си заслуженото, нали така?

Темата не я интересуваше. Тя погледна към екрана.

— Какво продаваш в момента?

— Сувенири с логото на Тен-А-Флай. Всъщност искам да кажа, че продаваме диска на Тен-А-Флай.

Върху масата имаше няколко компактдиска. На тях се виждаше Тен-А-Флай, облечен като Снуп Дог^[2], леко пийнал, да прави жестове с ръка; но той повече имаше вид на паралитик, отколкото на певец, чиято цел е да внуши нещо на публиката. Компактдискът носеше заглавието „Без ресори в предградията“.

— Без ресори ли? — попита Уенди.

— Езикът на гетото — обясни й Дъг в белия тенис екип.

— И е за?

— Не ти трябва да знаеш. Както и да е, продаваме тези компактдискове, тениски, шапки, ключодържатели, постери. Но в момента качвам и нещо друго. Погледни! Кърпата, която Тен-А-Флай носеше на снощното си представление.

Уенди погледна и не можа да повярва на изписаната цена.

— Шестстотин долара!

— Непрекъснато наддават и вече са шестстотин и двайсет. Нали ви казах, тук има доста екшън. Пликчетата, които някой хвърли на сцената, също се оценяват високо.

Уенди отново погледна към Тен-А-Флай.

— Не ги ли хвърли жена ти?

— Е, и?

Добър въпрос.

— Не, нищо. Фил тук ли е?

Докато задаваше въпроса си, Уенди го зърна зад щанда да разговаря с бармана. Още се усмихваше, когато се обърна, но щом я видя, усмивката му се стопи. Фил бързешком тръгна към нея. Уенди го пресрещна.

— Какво правиш тук?

— Трябва да поговорим.

— Вече говорихме.

— Не беше достатъчно.

— Нищо не знам.

Тя направи крачка към него.

— Нима не разбираш, че момичето е все още в неизвестност?

Фил затвори очи.

— Разбирам — отвърна той. — Просто… Не знам нищо.

— Само пет минути. Заради Хейли.

Фил кимна с глава. Те се оттеглиха на масата в ъгъла. Тя беше правоъгълна и в единия й ъгъл имаше лого със следния надпис: „Моля, предложете тази маса на клиентите инвалиди“.

— През първата година на престоя ви в „Принстън“ — захвана Уенди, — двамата с Дан имахте ли и други съквартиранти?

Фил се намръщи.

— Какво значение има това?

— Просто ми отговори, става ли?

— Бяхме петима. Освен Дан и аз в апартамента живееха Фарли Паркс, Келвин Тилфър и Стийв Мишано.

— По-късно живели ли сте пак заедно?

— Сериозно ли ме питаш?

— Моля те!

— Да. Е, на втората година — или може би беше третата — Стийв записа семестъра в Испания. В Барселона или Мадрид. А през третата година, струва ми се, че Фарли живя в общежитието на студентското братство.

— Ти не влезе ли в братството?

— Не. О, аз отсъствах през първия семестър на последната година. Работех по програма в Лондон. Доволна ли си?

— Поддържахте ли връзка помежду си?

— Всъщност не.

— А Келвин Тилфър?

— Откакто завършихме, не съм чувал нищо за него.

— Не знаеш ли къде живее?

Фил поклати глава. Барманът донесе чаша с кафе и я остави пред Фил. Фил погледна към Уенди, за да види дали и тя не иска кафе, ала Уенди отказа.

— Келвин беше от Бронкс. Може да се е върнал там, не съм сигурен.

— Ами другите? Не си ли разговарял с тях?

— Чух се с Фарли, макар и доста отдавна. Миналата година двамата с Шери набирахме средства за кампанията му. Беше се кандидатирал за Конгреса, но не му провървя.

— Е, Фил, там е работата.

— Къде?

— На никого от вас не е провървяло.

Той хвана чашата си, ала не я вдигна.

— Не те разбирам.

Тя извади листовете от кафявия плик, който бе донесла със себе си, и ги постави на масата.

— Какво е това? — попита той.

— Да започнем с теб.

— Какво за мен?

— Преди година те обвиняват в присвояване на два милиона долара.

Той облещи очи.

— Откъде знаеш колко?

— И аз си имам източници.

— Обвиненията са пълна безсмислица. Не съм го направил.

— Не твърдя, че си го направил. Слушай ме внимателно, ясно? Първо обвиняват теб в незаконно присвояване. — Тя отвори друга папка. — Два месеца по-късно Фарли се разорява от раздухването на политически скандал с участието на проститутка. — Следващата папка. — Месец и нещо след този скандал Дан Мърсър се озовава в моето предаване. А после — да минем още два месеца напред — д-р Стийв Мишано е арестуван за незаконно притежание на предписани с рецепта наркотични средства.

Папките, съдържащи разпечатки от материалите в интернет, бяха подредени върху масата. Фил се взираше в тях, но не ги докосваше, сякаш се страхуваше от тях.

— Не ти ли се струва, че е адско съвпадение? — попита тя.

— Ами Келвин?

— Още нямам нищо за него.

— И откри всичко това само за един ден?

— Не ми отне много време. Просто се разрових в мрежата.

Тен-А-Флай се обади зад гърба й:

— Мога ли да им хвърля един поглед?

Тя се обърна. Тук бяха всички момчета от Клуба на бащите.

— Подслушвахте ли?

— Не се обиждай — отвърна Дъг. — Хората тук разговарят за личния си живот на висок глас. Сякаш са се оградили с „изобретението на професор Коун“^[3]. Свикнали сме с чуждите тайни. Фил, заради обвинението в присвояване ли те уволниха?

— Не. Това беше извинението им. Бях съкратен като всички вас.

Тен-А-Флай протегна ръка и взе разпечатките. Намери отнякъде очила за четене и ги заразглежда.

Фил рече:

— Все още не виждам връзка с изчезналото момиче.

— Може би такава няма — отвърна Уенди. — Но нека се придвижваме крачка по крачка. Въвлекли са те в скандал. Ти твърдиш, че си невинен.

— Наистина съм невинен. Иначе защо ще съм на свобода? Ако фирмата разполагаше с доказателства, сега щях да съм в затвора. Но те знаят, че обвинението е скалъпено.

— Нима не виждате? Обърнете внимание на съвпаденията. Да вземем Дан. Накрая той изчезва. А, доколкото ми е известно, нито Стийв Мишано, нито Фарли Паркс са в затвора. Нито едно от обвиненията срещу вас, момчета, не е доказано, ала обвиненията са пагубни сами по себе си.

— И?

Дъг каза:

— Шегуваш ли се, Фил?

Уенди кимна с глава.

— Четирима мъже, всички живели заедно в един и същи апартамент, и всички те са въвлечени в различни скандали.

Фил се замисли.

— Но не и Келвин.

— Още не сме сигурни — отвърна Уенди. — Трябва да го намерим, за да разберем със сигурност.

Оуен, все още с бебешкото кенгуру през рамо, рече:

— Може пък тъкмо Келвин да е скалъпил всичко.

— Какво да е скалъпил? — попита Фил и погледна към Уенди. — Шегуваш се, нали? Защо Келвин ще иска да ни навреди?

— Стоп! — намеси се Дъг. — Навремето гледах подобен филм. Фил, да си членувал в някоя тайна организация?

— Моля? Не съм.

— Може би сте убили някое момиче и сте заровили трупа му, а сега то се е върнало, за да ви отмъсти. Спомням си, че тъкмо това се случи във филма.

— Престани, Дъг.

— Но тук има логика — заяви Уенди. — Не е ли възможно нещо подобно да се е случило и в „Принстън“, без цялата тази мелодрама, разбира се?

— Какво например?

— Нещо, заради което някой да ви преследва след толкова много години?

— Не.

Отговорът последва твърде бързо. Тен-А-Флай се взираше през лупите на очилата си — твърде странни за рапър — и продължаваше да проучва разпечатките.

— Оуен — каза Флай.

Мъжът с бебето се приближи. Флай откъсна парченце от листа.

— Това тук е видеоблог. Провери в интернет и виж какво ще откриеш.

— Какво имаш предвид? — попита го Уенди.

Ала Тен-А-Флай отново запрелиства страниците. Тя върна погледа си върху Фил. Той бе забил очи в пода.

— Помисли си, Фил.

— Нямаше нищо такова.

— Имахте ли врагове?

Фил свъси вежди.

— Ние бяхме просто група колежанчета.

— И все пак. Може би сте се скарали с някого. Може някой от вас да е откраднал нечия приятелка?

— Не.

— Нищо ли не ти идва на ум?

— Нямаше нищо. Казвам ти. Нещо си се объркала.

— Ами Келвин Тилфър?

— Какво за него?

— Да сте го обидили?

— Не сме.

— Бил е единственият цветнокож в апартамента ви сред четирима бели.

— Е, и?

— Само правя догадки — обясни Уенди. — Да не би да му се е случило нещо?

— В колежа ли? Не. Келвин беше странен, математически гений, но всички го харесвахме.

— Какво имаш предвид под „странен“?

— Странен — различен, боязлив, нещо от този род. Обичаше да се разхожда късно през нощта. Когато решаваше някоя задача, говореше на висок глас. Беше странен — луд и гениален. Това се котираше добре в „Принстън“.

— Значи не си спомняш за някоя случка в колежа?

— Която би го накарала да направи нещо подобно? Не.

— А нещо, което да се е случило наскоро?

— Не съм говорил с Келвин откакто завършихме. Казах ти.

— Защо?

Фил отговори на въпроса с въпрос.

— В кой колеж си учила, Уенди?

— В „Тъфтс“.

— И още ли си говориш с всички, с които си учила?

— Не.

— Нито пък аз. Бяхме приятели. Но си изгубихме следите. Като повечето от университетските приятели.

— Не е ли идвал на срещите ви, след завършването ви не е ли участвал във вашите събирания?

— Не.

Уенди се замисли. Трябваше да посети службата, в която се пазят имената на бившите възпитаници на „Принстън“. Може би там ще има интересна информация за тях.

Тен-А-Флай каза:

— Открих нещо.

Уенди се обърна към него. Да, облеклото му си оставаше все така абсурдно — широки като торба джинси, шапка с огромна козирка, наподобяваща капака на улична канализация, фланелка с образа на Ед Харди — но колкото и да е странно, дрехите не можеха да скрият неговата същност. Тен-А-Флай си бе отишъл. На негово място бе застанал Норм.

— Какво откри?

— Преди да ме изхвърлят от работа, бях консултант по пласмента. Главната ни задача беше да рекламираме компанията. Да накараме хората да я забележат, главно в интернет. Ето защо навлязохме дълбоко във вирусния маркетинг. Знаеш ли нещо за него?

— Не — призна си тя.

— Тази дейност расте, докато достигне точката на неприложимост — което ще рече, че всички започват да се занимават с това и в глъчката никой никого не може да чуе. Но засега този маркетинг все още работи. Прилагаме го дори при продажбата на моя милост в качеството ми на рапър. Да речем, пуснат нов филм. Веднага ще срещнете дълги рецензии и положителни критики в YouTube и в новинарските табла, в блоговете ще напишат какъв страхотен филм е той и прочее. По-голямата част от първите рецензии не отговарят на истината. Направени са от екип, специално нает от съответното киностудио.

— Добре, но каква е връзката с нашия случай?

— Накратко, някой тук е направил същото, но в обратен ред — в случаите с Мишано и Фарли Паркс това е сигурно. Регистрирали са нови блогове. Платили са съответна такса, така че, когато търсите нещо за тези двамата, най-горе на страницата се появяват вирусните им захранвания. Също като вирусния маркетинг, ала в случая това е създадено не да гради, а да разрушава.

— И така — каза Уенди, — ако аз например искам да узная нещо за д-р Стийв Мишано и го потърся в интернет…

— Ще бъдеш облъчена с отрицателна енергия — довърши изречението й Тен-А-Флай. — С десетки страници негативизъм. Да не споменаваме „Туитър“, социалните мрежи, анонимните имейли…

— Имахме нещо подобно по времето, когато работех за „Леман“ — намеси се Дъг. — Някакви хора влизаха в бордовете и говореха хубави неща за IPO^[4] — анонимно или с фалшиво име, но неизменно със запазен интерес. Разбира се, срещаше се и обратното. Пускаш слухове за мощен конкурент — че върви към фалит например. О, спомням си, че веднъж се сблъсках с един финансов журналист в интернет пространството, който разпространяваше слуха, че „Леман“ западат, и познайте какво стана? Внезапно интернет пространството почерня от измислени обвинения срещу него.

— Значи всички тези обвинения са фалшиви? — попита Уенди. — И Мишано не е бил арестуван?

— Не е така — отвърна Флай. — Обвинението е истинско. Взето е от реално съществуващ вестник и реално съществуващ сайт. Но останалото — защо не погледнеш блога за наркопласьора? А сега го виж от гледна точка на проститутката, въвлечена в скандала с Фарли Паркс. Две страници от блогъра — авторът не е споменал други материали, а само онези, които осъждат двамата мъже.

— Но това е опетняване на репутацията — заяви Уенди.

Тен-А-Флай вдигна рамене.

— Не твърдя, че не са го правили. Може би виновните са те, а не ти, Фил, познаваме се добре. Опитвам се да кажа, че някой е искал скандалите да гръмнат на всеослушание.

Което, каза си Уенди, пасва на моята конспиративна теория за умишленото подклаждане на съсипващите скандали.

Тен-А-Флай погледна зад себе си.

— Откри ли нещо, Оуен?

Без да отлепя очи от лаптопа си, Оуен отговори:

— Само още малко.

Тен-А-Флай продължи да разглежда разпечатките. В далечината сервитьор издиктува на висок глас сложна поръчка, включваща думите „вентис“ и „половин кафе“, „един процент“ и „соя“. Барманът бързо си записваше. Машината за еспресо свистеше като свирка на влак и заглушаваше саундтрака на „Без ресори“.

— А педофила, когото залови? — попита Тен-А-Флай.

— Какво за него?

— И него ли е завъртяла онлайн търговията?

— Дори не ми е хрумвало да проверя.

— Оуен? — каза Тен-А-Флай.

— Дан Мърсър, нали?

Уенди кимна.

Оуен чукна няколко клавиша на лаптопа.

— Няма кой знае колко, може би само два-три резултата, но какво от това? Той присъстваше във всички новини по телевизията.

— Уенди, откъде разбра за Мърсър?

И тя си бе задала същия въпрос и посоката, по която поеха мислите й, никак не й се бе понравила.

— Получих анонимен имейл.

Фил бавно поклати глава. Останалите зяпнаха от изумление.

— Какво пишеше в него? — попита Тен-А-Флай.

Тя измъкна телефона си марка „Блекбъри“. Файлът се пазеше в него. Намери го, извади го на екрана и го подаде на Тен-А-Флай.

Здрасти. И преди съм гледала вашето предаване. Мисля, че трябва да знаете за гадняра, когото срещнах онлайн. Аз съм на тринайсет години и влязох в чата за непълнолетни момчета и момичета. Той се правеше на момче на моите години, но се оказа, че е много по-възрастен. Мисля, че е към четирийсет. Висок е колкото баща ми, което е метър и осемдесет, има зелени очи и къдрава коса. Толкова беше красив, че се срещнах с него в едно кино и той ме накара да отидем в дома му. Беше ужасно. Страхувам се, че е сторил същото и на други деца, защото работата му е с деца. Моля, помогнете, за да не наранява и други.

Ашли (не е истинското ми име, съжалявам!)

П. П. Това е линк към чата за непълнолетни. Той се подвизава под името ДръмЛавър17.

Четяха и мълчаха. Уенди стоеше потресена. Тен-А-Флай й върна телефона и каза:

— Предполагам, че си опитала да й отговориш?

— Никой не й отговори. Помъчихме се да проследим откъде идва обаждането, ала попаднахме в задънена улица. Но аз не разчитах само на този имейл — добави Уенди, като се опитваше да избегне оправдателния тон в гласа си. — Искам да кажа, че това бе само началото. Задействахме се. Влизахме в чатовете за ученици и се преструвахме, че сме млади момичета, за да видим какъв перверзник ще се завърти около нас. Влязохме и в този чат за непълнолетни. ДръмЛавър17 беше вече там. Той се правеше на седемнайсетгодишен барабанист. Насрочихме си среща. На мястото се появи Дан Мърсър.

Тен-А-Флай кимна с глава.

— Помня, че четох за случая. Мърсър твърдял, че е дошъл на среща с друго момиче, нали така?

— Да. Той работеше в дом за изоставени деца. Твърдеше, че някакво момиче, на което помагал, го е повикало в набелязаната от нас къща. Но не забравяйте, че ние разполагахме с неопровержими доказателства: логовете на ДръмЛавър17 и открито сексуалните имейли до едно от нашите подставени уж тринайсетгодишни момичета бяха изпратени от лаптопа, открит в дома на Дан Мърсър.

Никой не реагира на думите й. Дъг замахна във въздуха с ракетата си за тенис. Фил изглеждаше така, сякаш някой го бе ударил с мокър парцал по главата. Тен-А-Флай не спираше да се движи. Отново погледна към Оуен.

— Свърши ли?

— Ще имам нужда от компютъра си, за да направя пълен анализ на видеоматериала — отвърна Оуен.

Уенди с готовност промени темата на разговор.

— Какво търсиш?

Бебето спеше, притиснало се до гърдите на Оуен, а главичката му бе килната по начин, който неизменно я караше да се тревожи. Спомни си и нещо друго — как Джон носеше Чарли в бебешко кенгуру. Отново се запита какво ли би направил Джон от сина си сега, когато той е на път да се превърне в истински мъж, и й се доплака заради нещата, които пропускаше. Винаги ставаше така — на всеки рожден ден, в началото на новата учебна година или просто когато гледаха телевизия заедно. Домъчняваше й не заради онова, което Ариана Насброу бе отнела от нея и от Чарли, а заради отнетото от Джон. Заради всичко, което Джон неизменно пропускаше.

— Оуен е бил техник в дневно телевизионно шоу — обясни й Фил.

— Искам да опростя нещата колкото е възможно повече — каза Оуен. — Нали знаеш, че дигиталният ти фотоапарат има настройка за мегапикселите?

— Да.

— Е, да речем, че направиш снимка и я изпратиш онлайн. Да речем, че снимката е четири на шест. Колкото повече мегапиксели има, толкова по-голям е файлът. Но в повечето случаи — да речем петмегапикселова фотография със същия размер ще бъде, грубо казано, със същия обем на файла като другата — особено ако е направена със същия фотоапарат.

— Разбрах.

— Същото важи и за дигитални видеоматериали като тези тук. Щом се прибера вкъщи, ще се поразровя за някои специални ефекти и други отличителни маркери. Сега мога да видя само размера на файла и после да го разделя на времетраенето. С една дума, за направата на тези видеоматериали е използван един и същи вид записващо устройство. Само по себе си това не означава кой знае какво. Продават се стотици хиляди видеокамери, които имат същите характеристики. Но все пак си струва да опитаме.

Всички от Клуба на бащите бяха тук: Норм — Рапъра, Дъг — Тенисиста, Оуен с кенгуруто и Фил с костюма на властта.

Тен-А-Флай каза:

— Искаме да помогнем.

— Как? — попита Уенди.

— Искаме да докажем, че Фил е невинен.

— Норм… — обади се Фил.

— Ти си наш приятел, Фил.

Другите се съгласиха с него.

— Съгласна си, нали? Нямаме какво друго да правим. Шляем се наоколо и се самосъжаляваме. Стига пораженство. Нека отново се държим конструктивно, нека използваме познанията си.

— Не мога да ви моля за това — каза Фил.

— Не е нужно да ни молиш — продължи Норм. — Знаеш, че искаме да го направим. По дяволите! Може би ние се нуждаем от това повече от теб.

Фил замълча.

— Като начало можем да разучим вирусния маркетинг, да видим дали можем да разберем откъде идва. Ще ти помогнем да откриеш последния съквартирант, онзи Келвин. Всички имаме деца, Фил. Ако моята дъщеря изчезнеше без следа, щях да използвам всяка помощ, която ми се предлага.

Фил кимна с глава.

— Добре.

После:

— Благодаря ви.

Всички ние имаме някои таланти. Каза го Тен-А-Флай. Да използваме познанията си. Нещо накара Уенди да се замисли. Познанията. Обикновено се залавяме с нещата, които познаваме добре, нали така? Уенди гледаше на скандалите с очите на репортер. Тен-А-Флай ги гледаше с очите на специалист по маркетинг, Оуен — през обектива на фотоапарата…

След няколко минути Тен-А-Флай изпрати Уенди до вратата.

— Ще държим връзка — каза той.

— Аз не бих ви съдила толкова строго — заяви тя.

— За кое?

— За пораженството. — Тя кимна с глава към лаптопа. — Пораженецът няма да заложи шестстотин долара за една цветна кърпа.

Тен-А-Флай се усмихна.

— Направи ти голямо впечатление, нали?

— Така е.

Той се наведе към нея и прошепна:

— Да ти издам ли малката си тайна?

— Разбира се.

— Сумата заложи моята жена. Всъщност тя се подвизава в интернет пространството под две имена и залага срещу самата себе си, за да ми вдигне акциите. Мисли, че аз не знам.

Уенди кимна с глава.

— Това доказва твърдението ми — каза тя.

— Как така?

— Мъж, който е обичан от своята съпруга толкова много — обясни Уенди, — не може да е пораженец.