Харлан Коубън
Клопка (11)

Глава 10

Ала Уокър допускаше трагична грешка.

Уенди нямаше да научи за ужасяващата находка до сутринта, когато събитието се превърна в гвоздея на новините по всички медии. Попе и Чарли още спяха, а в ушите й звучаха думите на Джена за „Принстън“, така че Уенди реши да започне свое лично разследване. Първо: да проучи Фил Търнбул, съквартиранта на Дан Мърсър в колежа. Време е, реши тя, да се поровя сериозно в миналото на Дан. Съквартирантът му й се стори добро начало.

Но в мига, в който Уенди влезе в кафенето „Старбъкс“ в Енгълууд, щата Ню Джърси, двама служители на закона в област Съсекс — Уокър и младият му заместник Том Стантън, се намираха на стотина километра от нея, в Нюарк, и търсеха стая 204 в съмнителен хотел с името „Луксозните петзвездни апартаменти на Фреди“. Развъдник на бълхи. Фреди сигурно е имал развито чувство за хумор, каза си Уокър, защото хотелът не бе нито едно от трите — нито луксозен, нито петзвезден, да не говорим, че в него нямаше нито един апартамент.

Уокър бе работил усърдно в опитите си да проучи подробно живота на Дан Мърсър през последните две седмици. Добра се до съвсем малко факти. Дан Мърсър се бе обадил от мобилния си телефон само на трима души: на адвоката си Флеър Хикъри, на бившата си съпруга Джена Уилър, а предишния ден бе позвънил на репортерката Уенди Тайнс. Флеър не бе попитал клиента си къде е отседнал — колкото по-малко знае, толкова по-добре. Джена не знаеше къде е. Уенди, да, дотогава тя не е била в контакт с него.

Но следите му лесно можеха да се открият. Дан Мърсър се е криел, така е, но според адвоката му и бившата му жена той е бягал не от служителите на закона, а от „свръхзагрижени“ граждани и квазибдителни очи. Никой не желаеше да има злодей за съсед. И той се местеше от хотел на хотел, като обикновено плащаше в брой от парите, които бе изтеглил от близкия банкомат. Поради висящото си дело Мърсър не можеше да напусне щата.

Шейсет дни по-рано той се бе регистрирал в „Мотел 6“ в Уайлдууд. Оттогава бе останал за три дни в „Корт Менър Ин“ във Форт Лий, после във „Феър Мотел“ в Рамзи и за последно Мърсър бе отседнал в „Луксозните петзвездни апартаменти на Фреди“ в центъра на Нюарк, стая 204.

Прозорецът му гледаше към приют с прякор „Пристана“ (като „Последният пристан“), където Дан Мърсър бе работил някога. Интересно място, където да завършиш живота си. Управителят не бе виждал Мърсър през последните два дни, но пък, както обясни той, клиентите отсядали там не за да бъдат забелязвани.

— Да видим какво можем да открием — предложи Уокър.

Стантън кимна с глава.

— Съгласен.

Уокър продължи:

— Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?

— Нямам.

— Никой не пожела да работи с мен по случая. Всички си мислят: колко хубаво, че се отървахме от тази отрепка.

Стантън кимна с глава.

— Аз сам пожелах да работя с вас.

— Така е.

— Искате да знаете защо?

— Да.

Стантън затвори горното чекмедже и отвори следващото по ред.

— Може би съм още млад и неопитен. Но законът изчисти името му. Точка, край. На когото не му харесва, да промени закона. Ние, служителите на закона, трябва да сме обективни. Ако ограничението на скоростта е 80 км в час и ти си кажеш, а, не, няма да го глобя, докато не стигне до 90, тогава промени закона на 90. И обратно. Спазвайки наредбите, съдията освободи Дан Мърсър. Ако не ви харесва, променете закона. Не насилвайте правилата. Променете ги по законен път.

Уокър се усмихна.

— Нов си още.

Стантън сви рамене и продължи да тършува из дрехите.

— Предполагам, че има и още нещо.

— И аз така си мислех. Продължавай, слушам те.

— Имам по-голям брат, казва се Пийт. Страхотно момче, голям спортист. Беше в екипа на „Бъфало Билс“ цели две години. Непробиваема защита.

— Така.

— И в началото на третия си сезон Пийт отива на лагер. Това е моята година, мисли си той. Движеше се и тренираше като безумен и имаше реални шансове да се класира. Двайсет и шест годишен е и играе за „Бъфало“. Една нощ излиза и се среща с едно момиче в „Бениган“. Нали знаеш, веригата ресторанти.

— Знам ги.

— Така. Пийт си поръчва крилца, а мижавото маце в ресторанта му се умилква и пита дали може да си вземе едно. Той й разрешава, разбира се. Тя започва да театралничи, докато яде. Нали се сещаш какво имам предвид? Използва прекомерно много езика си, при това носи от онези еластични блузи с разголени рамене, които те молят да ги гледаш жадно. Съвършена кокетка. Двамата започват да флиртуват. Тя сяда на масата му. Едното води до другото, Пийт я завежда у дома си и й дава онова, което тя очаква.

Стантън прави жест с ръка, за да онагледи какво е очаквала, в случай че не е станало ясно.

— Оказва се, че момичето е петнайсетгодишно. Второкурсничка в гимназията, но нима изглежда на толкова? Нали знаете как се обличат гимназистките в наши дни? Нагласила се е така, сякаш сервира напитки в някой бар, и току-що ги е сервирала, ако разбираш какво имам предвид.

Стантън погледна към Уокър и зачака. Уокър вметна, за да поддържа разговора:

— Знам какво имаш предвид.

— И така, бащата на момичето разбира. Побеснява, започва да крещи, че Пийт е съблазнил малкото му момиченце, макар че тя е съблазнителката. Така че Пийт е обвинен в изнасилване. Системата е безмилостна. Системата, която обичам. Разбирам. Такъв е законът. Сега Пийт е дамгосан като сексуален насилник, педофил и всичко останало. Ето това е смешното. Брат ми е съвестен гражданин с тежест, добро момче е, а нито един отбор не иска да има нещо общо с него. Може би този Дан Мърсър, ами, може да е било нещо като клопка, нали? Може би не е толкова сигурно, че е педофил. Невинен е до доказване на противното.

Уокър извърна глава, защото не искаше да признае, че вероятно Стантън е прав. През живота си поддържаш контакти с толкова много хора, без всъщност да го желаеш. Иска ти се да подредиш хората в строго определени категории — или в графата чудовища, или в графата ангели, ала никога не се получава така. Всичко е много по-сложно и от това ти се гади. Къде-къде по-лесно е да работиш с крайности.

Том Стантън се наведе да погледне под леглото и Уокър се опита да се съсредоточи. Може би в момента бе по-добре да приема нещата в черно-белия им спектър и да стои настрана от относителността на моралните оценки. Изчезнал бе един човек, може би е мъртъв. Намери го. Това е всичко. Няма значение кой е той, нито какво е сторил. Просто го намери.

Уокър отиде да огледа банята. Паста и четка за зъби, самобръсначка, крем за бръснене, дезодорант. Прекрасни неща.

От другата стая Стантън извика:

— Бинго!

— Какво има?

— Под леглото. Открих мобилния му телефон.

На Уокър му се щеше да изкрещи: „Браво!“, ала не го направи.

Тъй като знаеше номера му, Уокър използва клетъчната триангулация и вече знаеше, че последното обаждане от телефона на Мърсър бе направено някъде на шосе №15 малко преди убийството, на около пет километра от караваната и поне на един час с кола от тази стая.

Защо тогава мобилният е в стаята?

Нямаше много време за мислене. Той чу тихия глас на Стантън почти като шепот:

— О, не…

Тонът му го накара да потръпне.

— Какво?

— Боже мой…

Уокър побърза да се върна в стаята.

— Какво има? Какво е станало?

Стантън държеше телефона в ръка. Беше пребледнял. Взираше се в образа на екранчето. Уокър виждаше телефона в светлорозовия калъф.

Това беше айфон. Той имаше същия модел.

— Какво?

Екранът на айфона потъмня. Стантън не каза нищо. Вдигна го нагоре и натисна бутона. Екранът светна. Уокър направи крачка напред и погледна.

Сърцето му се сви.

На осветения екран на айфона видя семейна снимка. Направена по време на ваканцията. Четирима души — три деца и един възрастен — радостно се смееха. В центъра на снимката се виждаше Мики Маус. Вдясно от него, усмихната най-широко от всички, бе изчезналото момиче Хейли Макуейд.