Харлан Коубън
Клопка (1)

Пролог

Знаех, че с отварянето на червената врата животът ми ще бъде съсипан.

Да, звучи мелодраматично и изпълнено със суеверие, а аз не си падам нито по едното, нито по другото, освен това в самата врата нямаше нищо страховито. Всъщност тя бе съвършено безлична — дървена, разчертана на четири правоъгълника — от онези, които може да видите в три четвърти от къщите в предградията: с избеляла боя и чукче на височина на гърдите, което никой не използваше, както и с медна топка на бравата.

Но щом се приближих до нея под оскъдното улично осветление, тъмният отвор зина като паст, готова да ме погълне целия, и аз усетих неумолимата сила на съдбата. Всяка крачка ми струваше огромни усилия, сякаш вървях не по разнебитена пътека, а по още мокър цимент. Проявявах класическите симптоми на човек, над когото е надвиснала смъртна опасност. Студени тръпки по гръбнака? Имаше ги. Настръхнала коса? Това също. Мравучкане в основата на врата? Ами, да. Изтръпнал скалп? Отгатнахте.

Къщата беше тъмна, вътре не светеше нито една лампа. Чина ме предупреди. Жилището изглеждаше съвсем обикновено, дори твърде безлично на вид. Без да знам защо, това ме притесняваше. Къщата стоеше изолирана в края на задънена улица, скрита в мрака, сякаш се боеше от неканени гости.

Това не ми харесваше.

Нищо наоколо не ми харесваше, но се случи ето какво. Когато Чина ми се обади, тъкмо привършвах тренировката с градския баскетболен тим от четвъртокласници. Децата от отбора, израснали също като мен при приемни родители (наричахме себе си „безроди“, съкратено от „без родители“ — черен хумор), имаха шест точки преднина и им оставаха още две минути до края. На игрището, както и в реалния живот „безродите“ не се проявяват добре, когато са под напрежение.

Чина позвъни, когато събирах моите баскетболистчета за обсъждане на отминалата тренировка, което обикновено включваше някои критични за живота на подопечните ми оценки, като например: „Постарахте се“, „Следващия път ще им дадем да разберат“, или „Не забравяйте за тренировката идния четвъртък“. Напътствията неизменно приключваха с „Дай лапа!“ и после всички изревавахме в хор: „Защитавай се!“. Мисля, че скандирахме тези думи, тъй като самите ние не го правехме.

— Дан?

— Кой е?

— Чина. Моля те, ела.

Гласът й трепереше и аз разпуснах набързо отбора, скочих в автомобила и ето ме сега тук. Нямах време дори да си взема душ. Миризмата на потта от спортната зала се смесваше с миризмата на потта от страха. Забавих крачка.

Какво ми имаше?

Като начало можех поне да се изкъпя. Не се чувствах добре потен. Никога не съм се чувствал добре, когато съм потен. Ала Чина бе настоятелна. Не, беше ми се примолила. Преди останалите да се приберат. И сега се намирах тук, сивата ми тениска бе мокра от пот, залепнала за гърдите ми, а аз се приближавах към вратата.

Като повечето млади хора, с които работех, Чина бе сериозно обезпокоена и може би нейното безпокойство бе задействало червената лампичка в съзнанието ми. Гласът й по телефона не ми се понрави, както и обстановката наоколо. Поех си дълбоко въздух и хвърлих поглед назад. В далечината се забелязваха признаци на живот — осветени прозорци, премигващи синкави светлини на включени телевизори или монитори, тук-там някой отворен гараж, ала на тази задънена улица не се усещаше нищо, нито шум, нито полъх от някакво движение — само мрак и тишина.

Мобилният ми телефон завибрира и аз за малко да подскоча от изненада. Помислих, че е Чина, но не беше тя — беше Джена, бившата ми съпруга. Натиснах бутона и отговорих:

— Здрасти.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита тя.

— В момента съм малко зает.

— Трябва ми детегледачка за утре вечер. Може да доведеш и Шели, ако искаш.

— С Шели имаме проблеми — отвърнах.

— Пак ли? Но тя е страхотна.

— Аз имам проблеми със страхотните жени.

— На мен ли го казваш?

Джена, красивата ми бивша съпруга, се бе омъжила отново преди цели осем години. Сегашният й съпруг е уважаван хирург на име Ноел Уилър. Ноел е доброволец в младежкия център, в който работя. Харесвам го, той също ме харесва. Има дъщеря от предишен брак, а двамата с Джена си имат шестгодишно момиченце, което се казва Кери. Аз съм кръстник на Кери и двете му деца ме наричат чичо Дан. Сегиз-тогиз изпълнявам ролята на семейна детегледачка.

Знам, че всичко това звучи дяволски цивилизовано и доста нелогично, каквото, предполагам, е и в действителност. В моя случай би могло да се каже, че е просто въпрос на необходимост. Нямам си никого — нито родители, нито деца — тоест съществото, което е най-близко до представата ми за семейство, е бившата ми жена. Хлапетата, с които работя, които покровителствам и на които се старая да помагам и закрилям, са моят живот, въпреки че в крайна сметка никога не съм сигурен дали върша нещо добро, или не.

Джена се обади:

— Земята вика Дан.

— Ще дойда — отвърнах аз.

— В шест и половина. Незаменим си.

Джена ми изпрати въздушна целувка по телефона и затвори. Погледнах мобилния си за миг и си спомних сватбения си ден. Беше грешка, че се ожених. Винаги греша, като се сближавам с хората, ала не мога да не го правя. Някой настройва душата ми така, че започвам да философствам по въпроса колко по-добре е да съм обичал, отколкото изобщо да не позная любовта. Струва ми се, че това не се отнася до мен. Да повтаряме грешките си, дори когато сме придобили опит, е неразделна част от човешката същност. И ето ме сега тук, бедното сираче, което със зъби и нокти се бе борило да стане най-добрият в класа в елитното училище от Бръшляновата лига^[1], ала което никога не бе положило ни най-малко усилие да разбере кой е всъщност. Колкото и да е банално, аз исках да имам някого в живота си. Уви, това не ми е съдба. Аз съм един самотник, комуто е отредено да живее сам.

— Ние сме отпадъците на еволюцията, Дан…

На това ме научи любимият ми приемен „баща“. Беше университетски преподавател с вкус към философски спорове.

„Помисли си само, Дан. Най-силните и най-интелигентните от цялото човечество — и какво направиха? Сражаваха се. Войните престанаха едва през изминалото столетие. Преди това сме изпращали най-добрите от нас да се бият на фронта. Тогава кой си е оставал вкъщи за нуждите на възпроизводството, докато каймакът на човечеството е загивал по далечните бойни полета? Сакатите, болните, слабите, недъгавите, страхливците — с една дума, най-неподходящите. Ето какъв второстепенен генетичен продукт сме ние, Дан — хилядолетия наред са късали цветята, за да останат плевелите. Така че ние всички сме боклуци — най-мизерните остатъци от погрешното размножаване в течение на векове.“

Отказах се от чукчето и леко похлопах по вратата с кокалчетата на пръстите си. Тя изскърца и се отвори. Не бях осъзнал, че е открехната.

Това също не ми хареса. Доста неща не ми се нравеха на това място.

Като дете гледах много филми на ужасите, което бе доста странно, тъй като никак не ги харесвах — направо ги ненавиждах. Мразех разни неща да се хвърлят върху мен. Със сигурност не обичах от екрана да се леят кървища. Но все пак ги гледах и се забавлявах на предсказуемото идиотско поведение на героините; тъкмо в този момент в главата ми бе пълно с подобни простотии: въпросната малоумна героиня ще почука на вратата, тя ще се открехне и ти ще изпищиш: „Хайде, маце, разкарай си готиния задник оттам!“, но тя няма да те послуша, а ти няма да можеш да разбереш защо, така че две минути по-късно убиецът ще й издълбае скалпа и ще загребе от мозъка й.

Трябва тутакси да изчезна.

Всъщност точно това и ще направя. Но в същия миг си спомних обаждането на Чина, думите, които ми каза, треперещия й глас. Въздъхнах, наведох се към отвора на вратата и надникнах в преддверието.

Мрак.

Дотук с плаща и кинжала.

— Чина?

Гласът ми проехтя в тишината. Последвалото мълчание не ме изненада. Очаквах го. Никакъв отговор. Бутнах вратата да я отворя по-широко, нерешително пристъпих напред…

— Дан? Отзад съм. Влизай.

Гласът й бе глух, далечен. Това също не ми хареса, но вече нямаше какво друго да направя. Отстъплението в този миг щеше да ми струва много в бъдеще. Колебанието ми се изпари. Знаех какво трябва да направя.

Отворих вратата, прекрачих прага и затворих след себе си.

Друг в моето положение щеше да си носи пистолет или някакво оръжие. Бях се сетил за това. Ала не ми подхождаше. Не разполагах с време за излишни вайкания. В къщата нямаше никой друг. Чина ме бе предупредила. А ако все пак имаше някой — е, щях да му мисля, когато му дойде времето.

— Чина?

— Отиди в кабинета, идвам след минутка.

Гласът й достигаше до мен… някъде отдалече. В края на коридора зърнах светлина и се отправих към нея. Дочух шум. Спрях и наострих уши. Стори ми се, че долових шуртене на вода. Може би душът бе пуснат?

— Чина?

— Преобличам се. Излизам след минутка.

Влязох в оскъдно осветения кабинет. Видях електрическия ключ и се поколебах дали да не включа осветлението, но реших да не го пипам. Очите ми се приспособиха към мрачината доста бързо. Стените бяха покрити с безвкусни дървени пана, направени сякаш от винил, а не от естествено дърво. Имаше и два портрета на тъжни клоуни с огромни цветя на реверите си — картина, която бихте могли да си набавите от гаражна разпродажба на някой мърляв мотел. На барчето беше оставена гигантска бутилка водка без етикет — беше отворена.

Стори ми се, че долових нечий шепот.

— Чина? — извиках аз.

Нямаше отговор. Останах на място и се ослушах. Нищо.

Тръгнах към задната част на къщата, откъдето бях дочул шума от течаща вода.

— Вече излизам — чух да казва гласът.

Спрях, мраз пролази в жилите ми. Защото вече бях близо до гласа. Чувах го по-ясно. И тъкмо в това открих нещо, което ми се стори доста странно: той изобщо не звучеше като гласа на Чина.

Почувствах три неща. Първо, паника. Това не беше Чина. Трябваше да изляза от къщата. Второ, любопитство. Ако това не бе Чина, кой, по дяволите, беше и какво ставаше? Трето, отново паника. Ако по телефона се бе обадила Чина, то тогава какво й се бе случило?

Не можех да избягам точно сега.

Направих крачка напред и всичко стана в този миг. Ослепи ме светлина на прожектор. Отстъпих назад и прикрих очите си с длан.

— Дан Мърсър?

Премигнах. Женски глас. Обработен. Дълбок. Прозвуча ми странно познато.

— Кой е там?

Внезапно в стаята се появиха още хора. Мъж с камера. Друг, който държеше нещо като микрофон. И жената с познатия глас — възхитителна дама с кестеняви коси и строг костюм.

— Уенди Тайнс, „Айуитнес Нюз“. Защо си тук, Дан?

Отворих уста, но от нея не излезе нито звук. Разпознах жената от телевизионното предаване…

— Защо разговаряше по телефона със секси глас с дванайсетгодишно момиче, Дан? Записали сме те.

… онази, която улавя педофили с камерата си и ги показва по телевизията.

— Дошъл си да правиш секс с дванайсетгодишно момиче ли?

Истината за ставащото тутакси ми стана ясно, кръвта ми се смрази. В стаята нахлуха още хора. Може би продуценти. Още един оператор. Две ченгета. Камерите се приближиха към мен. Прожекторите светнаха. На челото ми се появиха капки пот. Започнах да заеквам, да отричам.

Но дотук.

Два дни по-късно ме показват по телевизията. Пред очите на целия свят.

И животът на Дан Мърсър, точно както предчувствах, докато се приближавах към тази врата, бе съсипан.

 

 

Когато Марша Макуейд за първи път зърна празното легло на дъщеря си, тя не се паникьоса. Паниката дойде по-късно.

В една съботна сутрин тя се събуди в шест часа в ужасно състояние. На леглото до нея спеше Тед, мъжът, за когото бе омъжена от двайсет години. Лежеше по корем, преметнал ръка през кръста й. Тед обичаше да спи, без да съблича ризата си и без гащи. Нищо не слагаше. От кръста надолу бе както майка го е родила. „Давам възможност на малкия Тед да скита където си поиска“ — казваше със самодоволна усмивка той. А Марша отвръщаше, като имитираше напевното гласче на малката им дъщеричка: „Т-м-иииий“ — което ще рече „твърде много информация“.

Марша се измъкна от прегръдката му и се отправи към кухнята. Направи си кафе с новата машина. Тед обичаше да купува всякакви джунджурии, като например момчешки играчки, но тази поне ставаше за нещо. Вземаш пакетчето, съдържащо кафе за една чаша, поставяш го в машината и готово — заповядай! Няма дисплей, няма чувствителни зони, изискващи някакво докосване, няма безжични съединения. Марша направо я обожаваше.

Наскоро бяха направили ремонт в дома си — пристроиха още една стая с отделна баня, разшириха кухнята с остъклена част. През прозорците нахлуваше утринното слънце и разширението се бе превърнало в любимо място за Марша. Тя взе кафето и вестника и се настани на меката постелка, като подви крака под себе си.

Кътче от рая.

Четеше и отпиваше от чашата. След минути трябваше да прегледа плана си за деня. Раян, който бе третокласник, имаше баскетболна тренировка в осем сутринта. Тед му бе треньор. Вече втори сезон отборът му все губеше.

— Защо никога не побеждавате? — го бе попитала Марша.

— Подбирам хлапетата по два основни критерия.

— Които са?

— Добър баща и възбуждаща майка.

Игриво го бе плеснала и може би щеше да е малко по-притеснена, ако не бе виждала майките около игрището — знаеше, че той се шегува. Всъщност Тед беше страхотен треньор, не като стратег, а като отношение към момчетата. Всички го обичаха, уважаваха липсата на амбиция у него и дори най-тромавите играчи, онези, които се обезкуражаваха и обикновено излизаха от отбора в средата на сезона, посещаваха тренировките всяка седмица. Тед дори взе песента на Бон Джоуви и я обърна наопаки: „Даваш хубаво име на загубата“. Хлапетата се смееха и се забавляваха при всеки кош, а когато става дума за третокласници, така и трябва.

Четиринайсетгодишната дъщеря на Марша се казваше Патриша и репетираше за пиесата на първокурсниците в училището — съкратен вариант на мюзикъла „Клетниците“. Изпълняваше няколко малки роли, ала това не облекчаваше работата й. Най-голямото й дете, дъщеря й Хейли, която учеше в горния клас на гимназиста, ходеше на свободните тренировки на отбора по лакрос^[2] за момичета, провеждани без треньор. Свободните тренировки не бяха официални, а начин да се упражняваш по наръчниците, издавани от гимназиите. Казано накратко, никакви треньори, нищо официално, просто едно обикновено събиране, игра за загряване, ръководена от капитана на отбора.

Като по-голямата част от живеещите в предградията, Марша също имаше двояко отношение към спортните занимания на децата си. Въпреки че относително дълготрайната им неприложимост й бе добре известна, тя се оставяше да бъде убедена в полезността им.

Половин час спокойствие в началото на деня. Тъкмо от това имаше нужда.

Изпи първата си чаша кафе, направи си втора в машината, взе подлистника за мода. В къщата беше тихо. Тя се качи горе и се зае със сметките. Раян спеше по хълбок, с лице, обърнато към вратата, сякаш непрекъснато да напомня на майка си за приликата с баща му.

До стаята на Раян бе тази на Патриша. И тя още спеше.

— Миличка?

Патриша се размърда, може би бе вдигнала и малко шум. Стаята й, също като бърлогата на Раян, изглеждаше така, сякаш някой нарочно бе заложил динамит в чекмеджетата, беше ги отворил, от взрива дрехите бяха изпопадали мъртви на пода, други бяха ранени, докато са летели надолу и бяха увиснали по шкафа като паднали на барикадата във Френската революция.

— Патриша? След един час имаш репетиция.

— Ставам — изпъшка тя с глас, от който се разбираше, че тази няма да я бъде.

Марша се запъти към следващата врата, стаята на Хейли, и хвърли бърз поглед.

Леглото беше празно.

Беше оправено, ала това не я учуди. За разлика от стаите на другите й деца, тази беше прибрана, чиста, отблъскващо подредена. Като стая модел в мебелен магазин. Нямаше дрехи по пода, чекмеджетата бяха плътно затворени. Наградите — а награди имаше колкото щеш — бяха подредени в стройна редица върху четирите рафта. Тед бе поставил четвъртия съвсем наскоро, след като отборът на Хейли спечели ваканционния турнир във Франклин Лейкс. Хейли съобразително бе разпределила призовете по четирите етажерки, тъй като не искаше последният да остане самичък на рафта. Марша не можеше да каже със сигурност причината за това й желание. Отчасти се дължеше на факта, че Хейли не искаше другите да си мислят, че с нетърпение очаква следващите награди, но най-вероятно бе постъпила така поради дълбокото си отвращение към безредието. Бе поставила призовете на еднакво разстояние и с увеличаването на броя им ги придвижваше един към друг — отначало помежду им имаше осем сантиметра разстояние, после пет, накрая станаха два. Хейли държеше на симетрията. Тя беше пример за добро дете, ала в нея имаше нещо странно — момиче с амбиции, което с готовност пишеше домашните си, държеше останалите да мислят само хубави неща за нея, компетентна до абсурдност — в нея имаше нещо „дълбоко скрито“, подобно на ОСД^[3], което притесняваше Марша.

Марша се питаше по кое ли време се бе прибрала Хейли. Бяха отменили вечерния й час, всъщност никога не й го бяха налагали. Нямаше нужда, тъй като тя бе отговорна, беше най-голямото дете в семейството и никога не се възползваше от ситуацията. Предишната вечер Марша се бе уморила и си бе легнала в десет. Тед беше в обичайното си разгонено настроение и я бе последвал в леглото.

Марша искаше да остане насаме със себе си, да не обръща внимание на нищо друго, когато нещо, което и тя не можеше да определи какво точно, я накара да се заеме с купчината пране. Отправи се към банята на Хейли. По-малките деца, Раян и Патриша, твърдо вярваха, че „кош за пране“ е евфемизъм за „под“ или „което и да е друго място, само не и «коша за пране»“, ала Хейли, каквато си беше послушна, добросъвестна и подредена, всяка вечер оставяше дрехите, които бе носила през деня, в коша за пране. И тъкмо тогава Марша усети камъка в гърдите си.

В коша нямаше дрехи.

Камъкът нарасна още повече, когато тя видя четката й за зъби, надникна в мивката и в душкабината.

Бяха сухи.

Камъкът притисна гърдите й, тя извика на Тед, като се стараеше да прикрие паниката в гласа си. Камъкът обаче нарасна още повече, когато се качиха в автомобила, отидоха на свободната тренировка и разбраха, че Хейли не се беше появила на игрището. Продължи да расте и когато Марша се обади на приятелките й, а Тед им изпрати бързи имейли — никой не знаеше къде може да е Хейли. Нарасна още повече, когато се обадиха в местния полицейски участък, а там, въпреки възраженията на Марша и Тед, бяха убедени, че Хейли е избягала от дома си — взеха я за дете, което иска да изпусне малко пара. Нарасна още, когато четирийсет и осем часа по-късно пристигнаха служители на ФБР. Продължи да расте, когато седмица след това от Хейли все още нямаше и следа.

Сякаш бе потънала в земята.

Измина цял месец. Нищо. После втори. Никаква вест от нея. И най-после, когато течеше третият месец, новината дойде и огромният камък в гърдите й, който не й позволяваше да диша и я държеше будна по нощите, внезапно престана да расте.