Харлан Коубън
Клопка (23)

Глава 22

Уенди позвъни на Уокър от автомобила си. Позвъняването премина по три различни маршрута, преди Уокър да отговори.

— Къде си? — попита Уенди.

— В гората.

Мълчание.

— Нещо ново?

— Нищо.

— Ще ми отделиш ли пет минути?

— В момента съм на път за имението. Тук има един човек на име Франк Тремънт. Той отговаря за случая с Хейли Макуейд.

Името й се стори познато. Беше отразявала случаи, с които се бе занимавал той. Човекът бе професионалист, доста умен, прекалено циничен.

— Познавам го.

— Страхотно. Чакаме те.

Тя затвори телефона. Върна се с автомобила в Рингууд, паркира до другите репортери и се приближи до полицая, който охраняваше входа към местопрестъплението. Сам грабна камерата си и хукна след нея. Уенди поклати глава и го спря. Сам се обърка. Уенди каза името си на полицая и той й махна с ръка да влезе. Това не се хареса на останалите репортери. Втурнаха се след нея, като настояваха да влязат. Уенди не се обърна назад.

Стигна до палатката и друг полицай я уведоми:

— Шериф Уокър и детектив Тремънт казаха да почакате тук.

Тя кимна и седна на сгъваемия платнен стол, от онези, на които родителите седяха край игрището по време на училищните мачове. Наоколо бяха паркирани десетина полицейски автомобила — някои от тях обозначени, други не. Имаше и униформени ченгета, ченгета в цивилни дрехи, а неколцина офицери се бяха издокарали в модните винтяги на ФБР. Мнозина си бяха взели преносимите компютри. В далечината се чуваше неравното боботене на хеликоптер.

В края на гората, съвсем самичко, стоеше малко момиченце, в което Уенди разпозна Патриша Макуейд, по-малката сестра на Хейли. Уенди се поколеба дали времето е подходящо за това, ала колебанията й не продължиха дълго. Нима щеше да пропусне възможността? Тя се отправи към момичето, като пътем се убеждаваше, че не го прави заради сензационния материал, а с цел да научи какво се е случило в действителност с Хейли и Дан.

В главата й се оформяше нова теория. Патриша Макуейд сигурно разполагаше с информация, която щеше или да я докаже, или да я опровергае.

— Здрасти — поздрави тя малкото момиче.

То трепна. Обърна се към Уенди.

— Здрасти.

— Казвам се Уенди Тайнс.

— Знам — отвърна Патриша. — Живеете в града. Работите в телевизията.

— Така е.

— Направихте предаване за човека, който е взел телефона на Хейли. Мислите ли, че й е сторил нещо лошо?

Уенди се изненада от прямотата на момичето.

— Не знам.

— Помислете — смятате ли, че я е наранил?

Уенди се замисли.

— Мисля, че не я е наранил, не.

— Защо?

— Просто така ми хрумна. Нямам причини да мисля противното. Но, както вече казах, не знам.

— Доста логично — кимна с глава Патриша.

Уенди се зачуди по какъв начин да захване разговор с момичето. Дали да не започне с нещо незначително, като например: „Бяхте ли близки със сестра си?“. Всяко интервю можеше да започне така. Първият въпрос трябваше да бъде доста безобиден. Да оставиш събеседника си да се отпусне, да ти се довери, да следва твоя ритъм. Но пък нямаше и много време — Тремънт и Уокър можеше да се появят всеки миг — пътят като че ли не беше най-правилният. Момичето бе доста директно с нея. Дали и тя да не опита същия подход?

— Сестра ти споменавала ли е името на Дан Мърсър?

— И полицията ме попита същото.

— Е?

— Не. Хейли никога не го е споменавала.

— Хейли имаше ли си приятел?

— Полицията и това ме попита — отвърна Патриша. — Още първия ден, след като тя изчезна. Детектив Тремънт трябва да ме е питал стотици пъти оттогава насам. Сякаш крия нещо.

— А не криеш ли?

— Не.

— Е, имаше ли си приятел?

— Мисля, че да. Но не знам. Беше нещо като тайна. Хейли пазеше личните си неща в тайна.

Уенди усети как сърцето й заби по-бързо.

— Как така лични?

— Понякога се измъкваше и се срещаше с него.

— Откъде знаеш?

— Тя ми каза. За да я прикрия, ако родителите ни я потърсят.

— Колко пъти го е правила?

— Може би два или три пъти.

— А в нощта, когато изчезна, беше ли те накарала да я прикриеш?

— Не. Последният път, когато ме помоли за това, бе близо седмица, преди да изчезне.

Уенди се замисли върху думите й.

— Разказа ли всичко на полицията?

— Разбира се. Още на първия ден.

— Те откриха ли този неин приятел?

— Така ми се струва. Имам предвид, че така казаха.

— Ще ми разкриеш ли кой е той?

— Кърби Сенет. От нашето училище.

— А ти сигурна ли си, че е бил Кърби?

— В смисъл, дали той е бил нейният приятел?

— Да.

Патриша сви рамене.

— Предполагам.

— Не си много сигурна.

— Нали ви казах, тя не споделяше с мен. Просто ме използваше, за да я прикривам.

Хеликоптерът прелетя над главите им. Патриша заслони очите си с длан и погледна нагоре. Пое си дълбоко въздух и тежко преглътна.

— Все още ми изглежда нереално. Сякаш е заминала на екскурзия и някоя сутрин ще се върне у дома.

— Патриша?

Тя свали очи от небето.

— Мислиш ли, че Хейли е избягала?

— Не.

Просто така.

— Защо си толкова сигурна?

— Че защо й е да бяга? Да, от време на време ще се измъкне да пийне, такива неща. Но Хейли беше щастлива. Обичаше да ходи на училище, да играе лакрос. Харесваше приятелите си. И обичаше семейството си. Защо й е да бяга?

Уенди се замисли.

— Госпожо Тайнс? — каза Патриша.

— Да?

— За какво си мислите?

Уенди не желаеше да лъже момичето. Но и не искаше да й каже. Гледаше встрани и се колебаеше.

— Какво става тук?

И двете се сепнаха. Обърнаха се и видяха областния детектив Франк Тремънт и шериф Уокър. Детектив Тремънт имаше недоволен вид. Хвърли кос поглед към шериф Уокър. Уокър кимна и каза:

— Патриша, ще дойдеш ли с мен?

Уокър и Патриша се запътиха към полицейската шатра, като оставиха Тремънт насаме с Уенди. Тремънт свъси вежди.

— Надявам се, че не ми изиграхте някой номер, докато разговаряхте със семейството?

— Не.

— Е, до какво се добрахте?

— Дан Мърсър е харесвал млади момичета.

Тремънт я погледна с крайчеца на окото си.

— Леле, какво откритие!

— Нещо в цялата тази история с Дан Мърсър ми звучи фалшиво от самото начало — продължи тя. — Сега няма защо да се впускам в подробности, но никога не съм го възприемала като злодей или хищник. Разговарях с негов състудент от „Принстън“. Той не вярва, че Дан би могъл да отвлече когото и да е.

— Леле, и това е голямо откритие!

— Но в същото време потвърди, че Дан е харесвал по-млади момичета. Не отричам, че е отрепка. По-скоро е пълен боклук. Но онова, което искам да кажа, е, че той, изглежда, е получил съгласието на момичето, не е действал като отявлен насилник.

Тремънт не изглеждаше впечатлен от казаното.

— И така?

— И така, Патриша твърди, че Хейли си е имала таен приятел.

— Не е бил чак толкова таен. Местен хлапак на име Кърби Сенет.

— Сигурен ли сте?

— В какво да съм сигурен? — Тремънт направи пауза. — Почакайте, какво искате да кажете?

— Според Патриша Хейли неведнъж се е измъквала навън — последния път е излязла близо седмица, преди да изчезне. Твърди, че Хейли я е помолила да я прикрие.

— Така е.

— И вие, момчета, си мислите, че тя се е срещала с това хлапе Кърби?

— Да.

— Кърби потвърди ли го?

— Не напълно. Вижте, има доказателства, че са били заедно. Писали са си съобщения, изпращали са си имейли и прочее. Сякаш на Хейли й е харесвало да го пази в тайна — може би защото Кърби е бил още хлапе. Не е бил кой знае какво. Момчето се е позовало на Петата поправка и не е казало истината. Не е нещо необичайно, дори да е невинен. Богати родители, разглезено дете, знаете как става.

— И това е бил приятелят на Хейли?

— Така изглежда. Но Кърби ни каза, че с Хейли са скъсали близо седмица преди нейното изчезване. Това съвпада с времето, когато се е измъкнала последния път.

— И очевидно сте огледали Кърби?

— Разбира се, но хлапето е пълен идиот. Не ме разбирайте погрешно. Дълго време проучвахме Кърби. По времето, когато тя е изчезнала, той е бил в Кентъки. Алибито му е непоклатимо. Проверихме го цели шест пъти. Няма начин да е замесен в това, ако това имате предвид.

— Нямам това предвид — отвърна Уенди.

Тремънт хвана колана си за токата и си повдигна панталоните.

— В такъв случай няма ли да споделите с нас?

— Дан Мърсър се е срещал с млади момичета. Хейли Макуейд излиза от дома си — няма следи от насилие, нито от влизане с взлом, нищо. Искам да кажа, че вероятно тайнственият й приятел не е бил Кърби Сенет. Може да е бил Дан Мърсър.

Тремънт не бързаше да отговори. Предъвкваше нещо, което очевидно бе доста неприятно на вкус.

— Значи мислите — какво? Че Хейли е избягала с този извратеняк по собствена воля?

— Все още не ми се ще да отивам толкова далече.

— Добре — отвърна Тремънт със стоманена нотка в гласа. — Защото тя е порядъчно момиче. Наистина. Не искам родителите й да слушат подобни глупости. Не го заслужават.

— Нямам намерение да я очерня.

— Добре. Значи сме наясно.

— Но заради самия спор — уточни Уенди — нека кажем, че Хейли е забегнала с Мърсър. Това обяснява липсата на следи от насилие. А може би обяснява и защо мобилният й телефон се намираше в мотелската му стая.

— И какво е обяснението?

— Хейли бяга с Дан Мърсър. Но го убиват. Тя бързо излиза от мотелската стая, без дори да погледне назад. Помислете. Ако Дан Мърсър я бе отвлякъл и убил, защо ще задържа телефона й?

— Като трофей?

Уенди се намръщи.

— Наистина ли го мислите?

Тремънт не отговори.

— Намерихте тази гора в „Гугъл Ърт“, нали?

— Да.

— Представете си, че сте Хейли. Бихте ли търсили в телефона си мястото, където похитителят ви е мислел да ви държи или да ви погребе?

— Но — Тремънт завърши мисълта й, — бихте могли да потърсите място, където да се срещнете с приятеля си, с когото да избягате.

Уенди кимна с глава.

Тремънт въздъхна.

— Тя е порядъчно хлапе.

— Ние не й издаваме морална присъда.

— Така ли?

Уенди го пропусна покрай ушите си.

— Да речем, че сте права — каза Тремънт. — Къде може да е Хейли сега?

— Не знам.

— И защо ще си оставя мобилния в мотела?

— Може би й се е наложило да бърза. Може да не е могла да се върне в стаята. Може би се е страхувала, защото са убили Дан и тя е трябвало да се крие.

— Затова се е наложило да бърза — повтори Тремънт и поклати глава. — Така че тя какво е направила? Оставила е мобилния си телефон под леглото му, така ли?

Уенди се замисли. Нямаше отговор на въпроса.

— Нека разгледаме нещата в тяхната последователност — предложи Тремънт. — Най-напред ще изпратя хора в мотела — и във всички хотели, където Дан е пребивавал — и ще разбера дали някой си го спомня — него и момичето.

— Добре — съгласи се Уенди.

А после:

— Има още нещо.

— Какво е то?

— Когато видях Дан, преди да го застрелят, по лицето му имаше следи от як побой.

Тремънт разбра накъде биеше тя.

— И мислите, че Хейли Макуейд, ако е била с него, може да е станала свидетел на побоя? — Той кимна с глава. — Може би това е била причината да избяга.

Но когато Уенди го чу да изказва предположението си на глас, стори й се неприемливо. Звучеше неубедително. Опита се да го премисли още веднъж. Имаше и друго — например къде се вмъкваха тук скандалите, в които беше замесена и стая 109 в „Стърнс“? Тъкмо се канеше да запознае Тремънт и с този аспект на нещата, ала в момента той й се струваше твърде отдалечен от главното. Трябваше да го обмисли. Това означаваше да се върне при Фил и Шери Търнбол, може би дори да се обади на Фарли Паркс и Стивън Мишано, да се помъчи да открие Келвин Тилфър.

— Може би ще трябва да проучите кой е нападнал Дан Мърсър? — предложи тя.

Лицето на Тремънт се озари от нещо подобно на усмивка.

— Хестър Кримстийн има интересна теория за станалото.

— Хестър Кримстийн? Телевизионният съдия?

— Точно така. Тя е адвокат на Ед Грейсън. Според хипотезата й Дан Мърсър е бил насинен от нейния клиент.

— Защо мисли така?

— Виждате ли, открихме петна от кръвта на Дан Мърсър в автомобила на Грейсън. Заявихме, че като имаме предвид и вашите показания, очевидно Грейсън е убил Мърсър.

— Така.

— Но Кримстийн — много е добра! — тя казва така: добре, вашият свидетел (т.е. вие) твърди, че Мърсър е бил бит. Така че, заявява тя, възможно е Грейсън и Мърсър да са се сбили ден или два преди убийството. Възможно е кръвта да е попаднала в автомобила тъкмо по този начин.

— А вие приемате ли твърдението й?

Тремънт сви рамене.

— Всъщност не, но не е там работата.

— Доста добра защита — забеляза Уенди.

— Аха. Кримстийн и Грейсън са измислили блестящ начин да отхвърлят доказателствата. Разполагаме с ДНК анализ на кръвта, но една схватка между двамата би могла да бъде достоверно обяснение. Да, по ръцете на Грейсън има остатъци от барут, но пък собственикът на стрелбището потвърди, че е бил там час след като сте го видели да стреля срещу Мърсър. Той твърди, че Грейсън е един от най-точните стрелци, които някога е срещал, така че си го спомня много добре. Вие сте го видели да убива Дан Мърсър, но нямаме труп, нямаме оръжие, а убиецът е бил с маска.

Нещо се въртеше в главата на Уенди. Смътно си спомняше нещо, още не й се появяваше съвсем ясно, не можеше да го види.

Тремънт каза:

— Знаете какво ще поискам, нали?

— Така мисля.

— Семейство Макуейд преминават през ада. Не ми се ще да ги натоварвам още повече. Не давайте гласност на предположенията си засега.

Уенди мълчеше.

— И бездруго нямаме нищо определено освен някои неизяснени хипотези — продължи той. — Обещавам, че каквото и да научим, най-напред ще го споделим с вас. Но заради успеха на следствието, заради родителите на Хейли още нищо не казвайте. Споразумяхме ли се?

Онова нещо продължаваше да чопли в главата й.

Тремънт чакаше.

— Споразумяхме се — отвърна тя.

 

 

Когато излезе извън полицейските ограждения, Уенди, учудена, откри, че Ед Грейсън я чакаше, облегнат на колата й. Мъчеше се да се държи нормално, ала не успяваше. Въртеше цигарата между пръстите си. Пъхна я в устата си и дръпна дълбоко, сякаш се намираше под водата, а цигарата бе тръбичка, през която си поемаше въздух.

— Пак ли си ми прикрепил проследяващо устройство на автомобила? — попита тя.

— Нямам представа за какво говориш.

— Да бе! Само проверяваш дали гумата ми е спукана, нали така?

Грейсън отново дръпна от цигарата си. Лицето му сякаш от дни не бе виждало самобръсначка, но такива бяха лицата и на повечето мъже, събрали се тук в този ранен час. Очите му бяха кървясали. Изглеждаше много по-зле от човека, който предишния ден самонадеяно й развиваше теории за бдителността. Тя си спомни за посещението му в дома й.

— Наистина ли си мислеше, че ще ти помогна да го убиеш? — попита Уенди.

— Истината ли искаш?

— Да, би било добре.

— Може и да си се съгласила с моята теория. Дори може да си се поразколебала по въпроса за Ариана Насброу. Но не, никога не съм си и помислял, че ще ми помогнеш.

— Просто си опитвал почвата, така ли?

Той замълча.

— Или посещението ти е било повод, за да поставиш проследяващо устройство на колата ми?

Ед Грейсън поклати глава.

— Моля? — попита тя.

— Не разполагаш с никакви улики, нали, Уенди?

Тя се приближи до вратата откъм страната на шофьора.

— Защо си дошъл, Ед?

Той отправи поглед към гората.

— Исках да помогна в търсенето.

— Но няма да те пуснат ли?

— Ти какво мислиш?

— Говориш като провинил се.

Той отново дръпна от цигарата.

— Направи ми услуга, Уенди. Пропусни анализаторската част.

— Какво искаш от мен?

— Мнението ти.

— За кое?

Той стисна цигарата с връхчетата на пръстите си, сякаш в нея се съдържаше отговорът.

— Мислиш ли, че Дан я е убил?

Тя се замисли как да му отговори.

— Какво направи с трупа му?

— Най-напред ми отговори. Наистина ли Дан е убил Хейли Макуейд?

— Не знам. Може да я е затворил някъде и точно в този миг тя да умира от глад заради онова, което направи ти.

— Добър отговор. — Той се почеса по бузата. — Но полицаите вече ми вмениха тази вина.

— Не се ли получи?

— Не.

— Ще ми кажеш ли какво направи с трупа му?

— Боже мой — изрече монотонно той. — Аз… нямам… никаква… представа… за… какво… говориш…

Тя попадна в задънена улица, а имаше да посети много места. Онова малко нещо, което се въртеше в главата й, имаше общо с групата на съквартирантите от „Принстън“. Дан и Хейли са избягали заедно — добре, може би. Ами скандалите, които включваха старите му съквартиранти? Можеше и нищо да не означаваха. Но най-вероятно не бе така. Тук нещо важно й убягваше.

— И какво искаш от мен? — попита тя.

— Опитвам се да разбера дали Дан наистина е отвлякъл момичето.

— Защо?

— За да помогна на следствието, разбира се.

— За да спиш спокойно през нощта ли?

— Може би.

— И кой точно отговор ще успокои съня ти? — попита тя.

— Не те разбирам.

— Ако Дан е убил Хейли, съвестта ти няма да страда толкова, задето ти уби него, нали така? Както вече каза, той би могъл пак да го направи. Ти го спря, макар и малко късно. А ако не я е убил, значи все още си убеден, че той би могъл да нарани някого другиго? Тъй или иначе единственият начин да го спреш, е бил да го убиеш. А това означава, че само ако се окаже, че Хейли е жива, а ти застрашаваш живота й със своите действия, ще загубиш съня си.

Ед Грейсън поклати глава.

— Забрави за това.

Той понечи да си тръгне.

— Пропускам ли нещо? — попита тя.

— Както вече казах — и без да забавя крачка, Грейсън хвърли цигарата, — не разполагаш с никакви доказателства.