Харлан Коубън
Клопка (16)

Глава 15

Цел номер едно за Франк Тремънт и шериф Мики Уокър: да открият връзката между насилника Дан Мърсър и изчезналото момиче Хейли Макуейд.

Телефонът на Хейли им бе дал твърде малко — нямаше нови съобщения, имейли или обаждания — въпреки че Том Стантън, младото ченге в управлението на Съсекс, което имаше техническо образование, го бе изследвал до най-малката подробност. И все пак с помощта на тъжния Тед и стоманената Марша той не след дълго намери връзка между Хейли и Дан Мърсър. Хейли Макуейд е била в горните класове на касълтънската гимназия. Нейна съученичка беше Аманда Уилър, доведената дъщеря на Джена Уилър, бившата съпруга на Дан. Дан Мърсър бе поддържал приятелски отношения с бившата си съпруга и, изглежда, бе прекарвал голяма част от времето си в дома й.

Връзка.

Джена и Ноел Уилър седяха на канапето срещу него в своя класически, построен на три нива дом. Клепачите на Джена се бяха подули от плач. Тя беше дребна жена със стегнато тяло — като на човек, непрекъснато полагал физически усилия в живота, и вероятно би била страхотна, ако лицето й не бе така подпухнало в момента. Съпругът й Ноел, както бе разбрал Тремънт, беше началник на отделението по сърдечносъдова хирургия в Медицинския център. Той имаше тъмна коса, буйна и малко дълга за лекар, която повече би прилягала на концертиращ пианист.

Още едно плюшено канапе, помисли си Франк, още един красив дом в предградията. Като този на семейство Макуейд. И двата дивана бяха елегантни, може би доста скъпи. Този тук бе със сини цветя на светложълт фон. Пролетна дамаска. Франк си ги представи: Ноел и Джена Уилър (или Тед и Марша Макуейд) влизат в някой мебелен магазин на магистралата, най-вероятно разположен на шосе №4, опитват няколко канапета и обсъждат кое ще пасва най-добре в прекрасния им дом, като обръщат внимание и на десена, и на модела, и на удобството, и на стабилността, представят си как ще хармонира с тапетите, персийския килим и сувенирите, донесени от пътуването им в Европа. Поръчали са го, а после са го местили из стаята, докато намерят най-подходящото място за него, тръшнали са се отгоре, повикали са децата — и те да го пробват — а може би някоя нощ крадешком са влезли в стаята и са се излегнали на новото канапе…

Шериф Мики Уокър от полицейското управление в Съсекс се мержелееше зад него като при слънчево затъмнение. Сега, когато двата случая се покриваха отчасти, сътрудничеството им щеше да е пълно — местната юрисдикция нямаше думата, щом ставаше въпрос за изчезнало момиче. Споразумяха се разпитът да бъде проведен от Франк.

Тремънт се изкашля в шепата си.

— Благодаря, че се съгласихте да разговаряте с нас.

— Открихте ли нещо ново за Дан?

— Исках да попитам и двама ви за отношенията ви с Дан Мърсър.

Джена се смути. Ноел Уилър не помръдна. Само леко се наведе напред, опрял ръце на бедрата и сплел пръсти между коленете си.

— Какво по-точно? — попита Джена.

— Бяхте ли близки?

— Да.

Франк хвърли поглед към Ноел.

— Всички ли? Имам предвид, че той е бившият съпруг на жена ви.

Отново отговори Джена:

— Всички. Дан е… беше… кръстник на дъщеря ни Кери.

— Колко е голяма Кери?

— Какво общо има това?

Франк направи така, че гласът му да прозвучи малко по-твърдо.

— Моля, отговорете на въпроса, госпожо Уилър.

— На шест години.

— Оставяли ли сте я насаме с Дан Мърсър?

— Ако намеквате…

— Просто задавам въпрос — прекъсна я Франк. — Оставяли ли сте шестгодишната си дъщеря насаме с Дан Мърсър?

— Да — с гордо вдигната глава отговори Джена. — Тя много го обичаше. Наричаше го чичо Дан.

— Имате и друго дете, нали така?

Отговори Ноел:

— Имам дъщеря от предишния си брак, така е. Казва се Аманда.

— В момента вкъщи ли е?

Франк беше вече проверил и знаеше отговора.

— Да, на горния етаж е.

Джена погледна към мълчащия Уокър.

— Не разбирам какво общо може да има това с Ед Грейсън и убийството на Дан.

Уокър, който стоеше със скръстени на гърдите ръце, отвърна на погледа й.

Франк рече:

— Дан често ли посещаваше дома ви?

— Има ли някакво значение?

— Госпожо Уилър, криете ли нещо?

Джена отвори уста.

— Моля?

— Защо затруднявате работата ми?

— Нищо не затруднявам. Просто искам да знам…

— Защо? Какво значение има онова, което ви питам?

Ноел Уилър успокояващо докосна жена си по коляното.

— Идваше често. Веднъж или два пъти седмично преди… — и той замълча — преди предаването по телевизията.

— А оттогава насам?

— Рядко. Може би един или два пъти.

Франк се приближи към Ноел.

— Защо намаляха посещенията му? Вие повярвахте ли на обвиненията?

Ноел Уилър не бързаше да отговори. Джена се вторачи в него и тялото й се стегна. Най-после Ноел каза:

— Не повярвах на обвиненията, не.

— Но?

Ноел Уилър мълчеше. Не поглеждаше към жена си.

— Но по-добре да се предпазите, отколкото после да съжалявате, така ли?

Джена се обади:

— Дан усещаше, че не е много добре да се навърта наоколо. Съседите щяха да клюкарстват.

Ноел бе забил поглед в килима.

— Но — продължи тя — аз все още бих желала да знам какво общо има това със случилото се.

— Искаме да поговорим с дъщеря ви Аманда — каза Франк.

Думите му приковаха тяхното внимание. Първа скочи Джена, ала нещо я накара да се спре. Погледна към Ноел. Тремънт се попита защо ли. Синдром на мащехата, каза си той. Та нали истинският родител в случая бе Ноел Уилър?

Ноел рече:

— Детектив… Тремънт, така ли беше?

Франк кимна с глава, без да си направи труда да го коригира — беше следовател, а не детектив, ала често дори самият той се объркваше.

— Сами пожелахме да ви сътрудничим — продължи Ноел. — Ще отговоря на всеки въпрос, който имате към мен. Но вие въвличате и дъщеря ми. Имате ли деца, детективе?

С периферното си зрение Франк Тремънт видя как Мики Уокър смутено пристъпи от крак на крак. Уокър знаеше за дъщеря му, но не от Тремънт. Тремънт не бе говорил нищо за Кейси.

— Не, нямам.

— Ако искате да говорите с Аманда, трябва да знам какво точно имате предвид.

— Прав сте. — Тремънт се позабави, остави мълчанието да ги поизмъчи малко. Когато прецени, че е мълчал достатъчно, попита: — Познавате ли Хейли Макуейд?

— Разбира се — отговори Джена.

— Мислим, че Дан Мърсър й е сторил нещо.

Мълчание.

Джена промълви:

— Когато казвате „сторил й е нещо“…

— Отвлечена, насилена, похитена, убита — изрече грубо Франк. — Това достатъчно ли ви е, госпожо Уилър?

— Искам само да знам…

— Не ми пука какво искате да знаете. Не давам и пет пари за Дан Мърсър, нито за репутацията му, нито дори за неговия убиец. Интересувам се само от него, и то дотолкова, доколкото може да се свърже с Хейли Макуейд.

— Дан не би наранил никого.

Франк усети как кръвта зашумя в главата му.

— О, защо не го казахте по-рано? Можех да се опра на думите ви и да се прибера вкъщи, нали така? „Забравете купищата улики, доказващи, че тъкмо той е отвлякъл дъщеря ви, госпожо и господин Макуейд, защото бившата му съпруга твърди, че той не би наранил никого“.

— Не виждам причина да бъдете толкова язвителен — обади се Ноел с онзи тон, който вероятно използваше за пациентите си.

— Всъщност, д-р Уилър, имам доста причини да бъда язвителен. Както преди малко подчертахте, вие сте баща, нали?

— Разбира се.

— Е, представете си, че вашата Аманда е изчезнала от три месеца, а семейство Макуейд ми говорят, както сега го правите вие. Как щяхте да реагирате?

Джена отвърна:

— Ние просто се опитваме да разберем…

Но съпругът й отново постави ръка на коляното й, за да я успокои. Ноел поклати глава към нея и извика:

— Аманда!

Отгоре се чу недоволен пубертетски глас и Джена Уилър се отпусна на мястото си.

— Идвам!

Зачакаха. Джена гледаше към Ноел. Ноел гледаше в килима.

— Въпросът е към двама ви — каза Франк Тремънт. — Според вас Дан познавал ли е, виждал ли е Хейли Макуейд?

Джена отвърна:

— Не.

— Д-р Уилър?

Дъщеря му се появи и той поклати главата си с буйната си коса. Аманда беше висока, слаба; торсът й бе издължен, сякаш някоя гигантска ръка бе сплескала глината от двете й страни. Определението, което тутакси се налагаше за нея, бе „непохватна“. Тя бе застанала пред тях, увесила големите си ръце пред тялото си, сякаш беше гола, а хората я гледаха и тя искаше да се прикрие. Погледът й се рееше къде ли не, но не се спираше върху никого от присъстващите.

Баща й стана и прекоси стаята. Прегърна я закрилнически през раменете и я поведе към дивана. Настани я между Джена и себе си. Джена също прегърна доведената си дъщеря. Франк ги почака да й прошепнат успокоителните думички.

— Аманда, аз съм следовател Тремънт. Това е шериф Уокър. Искаме да ти зададем няколко въпроса. Не си направила нищо лошо, така че се отпусни. Трябва само да ни отговориш честно и колкото е възможно по-ясно, става ли?

Аманда бързо кимна с глава. Очите й блуждаеха като две подплашени птички, които търсят безопасно място, на което да кацнат. Родителите й се приближиха към нея, наведоха се напред, сякаш искаха да поемат удара вместо дъщеря си.

— Познаваш ли Хейли Макуейд? — попита Франк.

Момичето сякаш се сви пред очите им.

— Да.

— Откъде?

— От училище.

— Можеш ли да кажеш, че бяхте приятелки?

Аманда вдигна рамене, както обикновено правеха децата на нейната възраст.

— Работехме в една група в лабораторията по химия.

— Тази година ли?

— Да.

— Как стана така, че ви сложиха да работите заедно?

Аманда сякаш се обърка от въпроса.

— Вие сами ли го предложихте?

— Не. Госпожа Уолш нареди.

— Ясно. Разбирахте ли се двете?

— Да, разбирахме се. Хейли е много приятна.

— Идвала ли е в дома ви?

Аманда се поколеба, после отвърна:

— Да.

— Колко пъти?

— Само веднъж.

Франк Тремънт се облегна назад и й даде малко време.

— Ще ми кажеш ли кога беше това?

Момичето погледна към баща си. Той кимна с глава.

— Спокойно.

Аманда се обърна отново към Тремънт.

— В Деня на благодарността.

Франк наблюдаваше Джена Уилър. Тя се опита да запази спокойствие, но той забеляза, че й бяха нужни доста усилия за това.

— Защо беше дошла у вас?

Отново вдигане на рамене.

— Просто така — отвърна Аманда.

— Точно в Деня на благодарността? Не е била със семейството си?

Джена Уилър обясни:

— Беше след това. Момичетата вечеряха със семействата си и после се събраха тук. На другия ден нямаха училище.

Този път гласът на Джена звучеше така, сякаш идваше някъде отдалече. Глух и безжизнен. Франк не отлепяше очи от Аманда.

— По кое време беше това?

Аманда се замисли.

— Не знам. Дойде към десет часа.

— Колко момичета бяхте?

— Четири. Бри и Джоуди също дойдоха. Мотахме се из мазето.

— След официалната вечеря?

— Да.

Франк чакаше. Тъй като всички мълчаха, той зададе логичния въпрос:

— И чичо Дан ли беше дошъл за Деня на благодарността?

Аманда не отговори. Джена седеше и не помръдваше.

— Той беше ли тук? — повтори въпроса си Тремънт.

Ноел Уилър се наведе напред и покри с длани лицето си.

— Да — отвърна той. — Дан беше тук в Деня на благодарността.