Харлан Коубън
Клопка (19)

Глава 18

Само с едно телефонно позвъняване Ед Грейсън събуди от сън Хестър Кримстийн. Съобщи й, че са го арестували.

Хестър каза:

— Това ми звучи толкова тъпо, че и портиера да изпратя, ще може да те освободи.

— Но? — попита Ед.

— Но не ми харесва времето, по което са те арестували.

— И на мен — съгласи се Ед.

— Имам предвид, че само преди няколко часа нанесох още един удар на Уокър. В такъв случай какъв е смисълът да те прибере, всъщност да те арестува? — Тя замълча. — Освен ако вече съм загубила способността си да разсъждавам логично?

— Не мисля, че това е причината.

— Нито пък аз. Следователно открили са нещо ново.

— Кръвните проби?

— Това не би било достатъчно. — Хестър се подвоуми. — Ед, сигурен ли си, че не са открили нещо… ъъъ… по-инкриминиращо?

— Няма начин.

— Уверен ли си?

— Напълно.

— Добре, знаеш какво да правиш. Не говори. Ще накарам шофьора ми да ме изведе. Но за не повече за час.

— Има още нещо, което ме безпокои — каза той.

— Какво?

— Този път не съм в полицейския участък в Съсекс. Намирам се в Нюарк. Област Есекс, различна юрисдикция.

— Имаш ли някаква представа защо?

— Никаква.

— Добре, бъди спокоен. Ще си метна нещо и идвам. Този път ще играя с най-силните си карти. Никаква милост за тези негодници.

Четирийсет и пет минути по-късно Хестър седеше с клиента си в тясната стая за разпити, покрита с лъскав ламинат и със здраво закрепена за пода маса. Те чакаха. Чакаха много дълго. Хестър започна да се гневи.

Най-после вратата се отвори. Влезе шериф Уокър в униформа. Придружаваше го мъж на около шейсет години с бирено коремче, облечен в сив костюм, който сякаш е бил нарочно намачкан.

— Извинете, че ви накарахме да чакате — каза Уокър.

Той се облегна на стената. Мъжът зае стола до масата точно срещу Грейсън. Хестър продължаваше да крачи из стаята.

— Тръгваме си — заяви тя.

Уокър заклати пръст във въздуха.

— Довиждане, адвокате, ще ни липсвате. Но клиентът ви остава при нас. Арестуван е. Чака го съдебен процес. Късно е. Вероятно първата ви работа утре сутринта ще бъде да определите гаранцията му, но не се притеснявайте, ще го настаним удобно за през нощта.

Хестър не се съгласи с нищо от казаното от шерифа.

— Извинете ме, шерифе, но нали сте на изборна длъжност?

— Така е.

— Представете си какво ще стане, когато впрегна всички сили да ви компрометирам. Колко ли ще ви е трудно? Как така ще арестувате човек, чийто син е станал жертва на гнусно…

Сега проговори и другият мъж.

— Може ли да прекратите заплахите за малко?

Хестър го погледна.

— Постъпете както искате, госпожице Кримстийн, ясно? Не ми пука! Имаме въпроси. Или ще ни отговорите, или клиентът ви ще потъне в съдебни процедури. Разбрахте ли ме?

Хестър Кримстийн присви очи и го загледа.

— А вие сте?

— Казвам се Франк Тремънт. Следовател от полицейското управление в Есекс. Убеден съм, че ако за момент престанете да се правите на велика, може би ще разберете защо сте тук.

Хестър зае нападателна поза, но само след миг се отдръпна.

— Добре, младежо, с какво разполагате?

Уокър разбра въпроса й. Тръсна на масата някаква папка.

— Кръвната проба.

— Според която?

— Както знаете, открихме кръв в автомобила на клиента ви.

— Така твърдите вие.

— Кръвта в автомобила му напълно съвпада с кръвта на жертвата Дан Мърсър.

Хестър се престори, че се прозява.

Уокър попита:

— Може би ще ни обясните защо е така?

Хестър сви рамене.

— Вероятно са се возили заедно? Вероятно от носа на Дан Мърсър е потекла кръв?

Уокър скръсти ръце на гърдите си.

— Това ли успяхте да измислите?

— О, не, шериф Уокър. Мога да измисля нещо много по-добро, ако искате. — Хестър се плесна по челото и заговори с преправен глас като на малко момиче: — Да ви предложа ли хипотетично обяснение?

— По-скоро имам нужда от факти.

— Съжалявам, хубавецо, това е всичко, което мога да направя.

— Добре, започвайте.

— Е, тогава ето ви една хипотеза: имате свидетел на предполагаемото убийство на Дан Мърсър, права ли съм?

— Така е.

— А сега да предположим, но само да предположим, че съм прочела показанията на вашия свидетел — телевизионната репортерка Уенди Тайнс.

— Не би могло да е вярно — отвърна Уокър. — Показанията, както и самоличността на свидетелите се пазят в тайна.

— Чуйте се само! Хипотетични показания, направени от хипотетична репортерка. Може ли да продължа?

Франк Тремънт каза:

— Продължете.

— Супер! Според нейните хипотетични показания, когато тя се е срещнала с Дан Мърсър в онази каравана, преди стрелбата, по лицето му е имало ясни белези, че наскоро здравата са го напердашили.

Никой не проронваше и дума.

— Обичам да получавам потвърждение на думите си — заяви Хестър. — Нека поне единият от вас да кимне с глава.

— Престори се, че си видяла как и двамата кимаме — предложи Франк.

— Добре, съгласих се. Сега нека кажем — отново хипотетично, че няколко дни преди това Дан Мърсър се е срещнал с бащата на някоя от жертвите му. Да кажем, че двамата са се скарали. Да кажем, че по време на свадата са били пролети няколко капки кръв. Да кажем, че тъкмо тази кръв е изцапала купето на автомобила.

Тя замълча, разпери ръце и повдигна вежди.

Уокър погледна към Тремънт.

Франк Тремънт рече:

— Тъй, тъй.

— Тъй, тъй, какво?

Той се помъчи да се усмихне.

— Ако е започнала хипотетична кавга, тя със сигурност ще осигури на клиента ви добър мотив, нали така?

— Извинете, как ви беше името?

— Франк Тремънт, следовател от полицейското управление в Есекс.

— Новак ли си, Франк?

Сега бе негов ред да разпери ръце.

— На новак ли ви приличам?

— Не, Франк, приличаш на човек, който сто години е вземал все погрешни решения, но когато преди малко говореше за мотивацията, все едно чувах някой неопитен „заек“ в професията да поучава малоумния си помощник. На първо място — обърни внимание — обикновено изгубилият битката е онзи, който търси възмездие, нали така?

— В повечето случаи.

— Е — Хестър махна към клиента си, сякаш бе водеща на забавно шоу, — погледнете този здравеняк, мъжкаря, когото наричам свой клиент. Да виждате по него синини или драскотини? Не. Така че, ако е имало физическа разправа, моят човек е имал превес, какво ще кажете?

— Това нищо не доказва.

— Повярвай ми, Франк, не би искал да влезеш в спор за доказателствена стойност на фактите с мен. Така или иначе, дали си спечелил, или си загубил битката, няма никакво значение в случая. Говорите за мотив, сякаш това е нещо ново, което ще ви помогне. Тъй като едва навлизаш в казуса, Франк, нека ти помогна — Дан Мърсър е направил голи снимки на осемгодишния син на клиента ми. Това вече е мотив. Виждаш ли? Когато някой мъж насили сексуално детето ти, това е мотив за отмъщение. Запиши си го някъде. Опитните следователи трябва да знаят тези неща.

Франк недоволно изсумтя.

— Въпросът не е в това.

— За жалост, Франк, точно в това е. Твърдиш, че кръвната проба е кой знае колко важно доказателство. Толкова си впечатлен, че ни домъкваш тук посред нощ. Казвам ти още веднъж: твоето тъй наречено доказателство — ще пропусна онази част, в която обяснявам как ще направя на парченца всички улики от местопрестъплението, защото Уокър ще пусне записа от първата ни среща на четири очи — та тъй нареченото ти доказателство е едно голямо нищо и лесно би могло да се отхвърли.

Хестър хвърли поглед към Уокър.

— Не бих искала да отправям открити заплахи, но наистина ли имате намерение да използвате тази спорна кръвна проба, за да арестувате клиента ми за убийство?

— Не го арестувахме за убийство — уточни Тремънт.

Думите му накараха Хестър да млъкне за миг.

— Така ли?

— Така. Не е за убийство. А за съучастничество.

Хестър се обърна към Ед Грейсън. Той сви рамене. Тя отново погледна към Тремънт.

— Да се направим, че на това място ахвам и се хващам право за твърдението ви за съучастничество.

— Претърсихме мотелската стая на Дан Мърсър — каза Франк Тремънт. — Ето какво намерихме.

Той подхвърли на масата пред тях снимка с размери осем на десет. Хестър я разгледа — розов на цвят мобилен телефон. Подаде я на Ед Грейсън, като държеше ръката си на рамото му, сякаш го предупреждаваше да не реагира твърде бурно. Тя не казваше нищо. Грейсън също мълчеше. Хестър знаеше основните правила. Имаше моменти, в които трябваше да напада, и такива, в които трябваше да запази мълчание. Това й бе станало навик — каква изненада! — и знаеше, че когато напада, трябва да говори непрекъснато. Ала в момента те очакваха някаква реакция. Каквато и да е. Но Хестър нямаше да се поддаде. Щеше да изчака.

Измина цяла минута, преди Франк Тремънт да изрече:

— Този телефон бе намерен под леглото на Мърсър в хотелската му стая в Нюарк, недалече от мястото, където сме сега.

Хестър и Грейсън мълчаха.

— Той принадлежи на едно изчезнало момиче на име Хейли Макуейд.

Ед Грейсън, пенсиониран федерален съдия, който знаеше какво означава това, изпъшка. Хестър обърна поглед към него. Лицето му беше пребледняло, и последната капчица кръв се бе отцедила от него. Хестър отново го улови за ръката и я стисна в опит да го накара да се съвземе. Трябваше да спечели малко време.

— Сигурно не мислите, че е възможно клиентът ми…

— Знаеш ли какво си мисля, Хестър? — прекъсна я Франк Тремънт. Бе възвърнал самочувствието си, гласът му звучеше заплашително. — Мисля, че клиентът ти е убил Дан Мърсър, защото властите са били на път да оправдаят Мърсър за стореното със сина на клиента ти. Точно това мисля. Мисля, че клиентът ти е взел закона в собствените си ръце и аз го разбирам донякъде. Ако някой направи същото с моето дете, и аз бих постъпил по същия начин. Бога ми, ще го направя. После ще наема най-добрия адвокат, защото истината е следната: жертвата в случая е толкова несимпатична — такава гадна отрепка — че дори да го прострелят в центъра на претъпкан стадион по време на мач, никой не ще го съжали.

Той се вторачи в Хестър. Хестър бе скръстила ръце пред гърдите си и чакаше.

— Но тъкмо там е проблемът, когато вземеш закона в свои ръце. Не знаеш докъде ще стигнеш. Така че — о, говорим хипотетично, нали? — твоят клиент е убил единствения човек, който можеше да ни каже какво се е случило със седемнайсетгодишното момиче.

— Господи! — промълви Грейсън и зарови лице в дланите си.

Хестър каза:

— Искам да остана насаме с клиента си.

— Защо?

— Просто се ометете оттук, по дяволите!

После, като премисли, тя се наведе към Грейсън и му прошепна:

— Знаеш ли нещо за това?

Грейсън се отдръпна и я погледна ужасен.

— Разбира се, че не.

— Добре — кимна Хестър.

— Виж сега, ние не смятаме, че клиентът ти е наранил Хейли Макуейд — продължи Франк. — Но сме почти убедени, че Дан Мърсър го е направил. Така че нужно е да знаем всичко, което трябва, за да открием Хейли. Всичко. Включително и местонахождението на трупа на Мърсър. Трябва много да бързаме. Доколкото ни е известно, Дан я е държал на скришно място. Може да я е завързал, да я е сплашил, да я е наранил, кой знае? Ще копаем в тази посока. Ще разпитваме съседи, колеги, приятели, ще питаме дори бившата му съпруга за местата, където е обичал да ходи. Но времето лети, а момичето може да е самичко и да умира от глад, да е заключено някъде или още по-лошо.

— И — обади се Хестър — вие мислите, че трупът му ще ви подскаже къде се намира?

— Да, би могло. По трупа може да има някакви следи, може да намерим нещо в джобовете му. Клиентът ти трябва да ни каже къде е Дан Мърсър.

Хестър поклати глава.

— Нима очакваш да накарам клиента си сам да се обвини?

— Очаквам клиентът ти да постъпи по най-правилния начин.

— Сигурна съм, че всичко е скалъпено.

Франк Тремънт се изправи.

— Моля?

— Имала съм работа с доста ченгета и познавам номерата им. Хайде, признай си, за да спасим момичето.

Той се наведе напред.

— Погледни ме хубаво. Наистина ли вярваш, че си измислям?

— Може и така да е.

— Но не е — заяви Уокър.

— И трябва да повярвам на честната ви дума?

И Уокър, и Тремънт стояха и я гледаха. И тримата знаеха — всичко беше истина. Дори Де Ниро не можеше да го изиграе по-добре.

— И все пак — каза Хестър, — няма да позволя на клиента си сам да се инкриминира.

Тремънт стана, лицето му пламна.

— И ти ли мислиш така, Ед?

— Говори на мен, не на клиента ми.

Франк не й обърна внимание.

— Ти си служител на закона. — Той се наведе и погледна Ед Грейсън право в лицето. — Като си убил Дан Мърсър, би могъл да бъдеш обвинен и в убийството на Хейли Макуейд.

— По-полека — обади се Хестър.

— Как ще живееш със себе си, Ед? С гузната си съвест? Ако си мислиш, че ще си губя времето с юридически маневри…

— Почакай — намеси се Хестър с удивително спокоен глас. — Основаваш връзката единствено върху този телефон?

— Моля?

— Само с този факт ли разполагаш? С телефона в хотелската стая?

— Нима това не е достатъчно?

— Не питам за това, Франк. Искам да знам какво още имаш на разположение?

— Защо се интересуваш?

— Просто ми отговори.

Франк Тремънт отправи поглед към Уокър. Уокър кимна с глава.

— Бившата му съпруга — каза Франк. — Мърсър често е посещавал дома й. Очевидно същото е правила и Хейли Макуейд.

— И мислиш, че тъкмо там Мърсър се е срещнал с момичето?

— Така мислим.

Хестър кимна. После додаде:

— Пуснете клиента ми да си ходи, моля.

— Шегуваш се, нали?

— Пуснете го веднага.

— Клиентът ти е унищожил единствената ни улика!

— Грешка — отсече Хестър и гласът й проехтя в стаята. — Ако думите ви са истина, то тогава Ед Грейсън ви е предоставил единствената улика.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Как открихте телефона, смотаняци?

Не последва отговор.

— Претърсихте стаята на Дан Мърсър, нали така? А защо? Защото мислехте, че клиентът ми го е убил. Ако не беше така, нищо нямаше да откриете. Три месеца разследване — и нищо. До ден-днешен. Когато моят клиент ви предостави единствената улика.

Мълчание. Но Хестър не беше свършила.

— И докато сме още на въпроса, Франк, аз знам кой си ти. Следовател Франк Тремънт от полицейското управление в Есекс, който преди няколко години оплеска важно дело за убийство. Провалът е бил покрит от началника ти Лорън Мюс заради мързела ти и липсата на компетентност, нали така? И ето че сега се появяваш пред мен с последния си случай и какво става? За да изкупиш вината си и да спасиш мизерната си кариера дори не си си направил труда да огледаш добре известния педофил, чийто път се е пресякъл с жертвата по доста очебиен начин. Как, по дяволите, си го пропуснал, Франк?

Сега бе ред на Франк Тремънт да пребледнее.

— И сега ти, едно мързеливо ченге, имаш наглостта да обвиняваш клиента ми в съучастничество? Би трябвало да му благодариш. Профука месеци по този случай и не откри абсолютно нищо. Сега си по-близо от всякога до решението му поради престъплението, в което обвиняваш клиента ми.

Франк Тремънт се сви пред очите им.

Хестър кимна на Грейсън. Двамата понечиха да станат от местата си.

— Къде си мислите, че отивате? — попита Уокър.

— Тръгваме си.

Уокър подкани с поглед Тремънт да възрази. Тремънт бе все още замаян. Уокър пое инициативата в свои си ръце.

— Така си мислите. Клиентът ти е арестуван.

— Искам добре да ме чуете — каза Хестър. Сега тонът й бе по-мек, примирителен. — Губите си времето.

— Защо мислиш така?

Тя го погледна право в очите.

— Ако знаехме нещо, което би могло да помогне на това момиче, щяхме да ви го съобщим.

Мълчание.

Уокър се помъчи да се изперчи, но вече нямаше смисъл.

— Защо не ни оставиш ние да решим какво би ни помогнало?

— Да — отвърна Хестър, която от известно време насам стоеше права; тя хвърли поглед към Тремънт, после отново се взря в Уокър. — И двамата доста се потрудихте, за да ми вдъхнете доверие. Сега трябва да се съсредоточите в задачата си — да намерите горкото момиче, а не да преследвате единствения човек, направил нещо полезно в случая.

Някой почука на вратата. Млад полицай надникна в стаята. Всички обърнаха поглед към него. Уокър попита:

— Какво има, Стантън?

— Открих нещо в телефона й. Мисля, че ще искате да го видите.