Харлан Коубън
Клопка (14)

Глава 13

Когато Уенди се прибра, завари Попе в кухнята да прави бъркани яйца.

— Къде е Чарли?

— Още спи.

— Един следобед е.

Попе погледна часовника.

— Аха. Гладна ли си?

— Не. Къде ходихте снощи, момчета?

Попе, който боравеше с тигана като професионален готвач, повдигна едната си вежда.

— Обещал си да пазиш тайна ли?

— Нещо такова — отвърна Попе. — Е, къде беше ти?

— Сутринта прекарах известно време в Клуба на бащите.

— Ще ми разкажеш ли по-подробно?

Тя му разказа.

— Тъжно — каза той.

— И малко егоистично.

Попе сви рамене.

— Когато мъжът не е вече способен да изхранва семейството си, все едно са му отрязали топките. Не се чувства пълноценен. А това е тъжно. Да загубиш работата си е разтърсващо както за работниците, така и за юпитата. Може би дори е по-трагично за юпитата. Обществото ги е научило да се разграничават ясно по вида работа, която вършат.

— А те вече не работят, нали?

— Така е.

— Може би отговорът не е в това да си намерят друга работа — предположи Уенди. — Може би трябва да се открият нови начини, по които хората да се разграничават.

Попе кимна с глава.

— Много дълбокомислено!

— И лицемерно?

— Добре казано — забеляза Попе, докато поръсваше яйцата в тигана с настъргано сирене. — Но ако не може да си лицемерна с мен, с кого тогава?

Уенди се усмихна.

— С никого, Попе.

Той изключи котлона на печката.

— Сигурна ли си, че не искаш от „Закуската на Попе“? Това е моят шедьовър. При това направих две порции.

— Да, добре.

Двамата седнаха да се нахранят. Тя продължи да му разказва за Фил Търнбол и Клуба на бащите, като мимоходом му спомена за усещането си, че Фил премълчава нещо. Към края на разговора се появи Чарли в развлечени боксерки, огромна бяла тениска и ужасно разчорлена коса. Уенди се замисли колко много е заприличал на мъж, когато Чарли започна да се чеше и да се пляска по непокритите места на тялото си.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Целият съм изпохапан от буболечки — обясни Чарли.

Уенди извъртя очи и тръгна нагоре по стълбите към другия компютър. Потърси в „Гугъл“ името на Фил Търнбол. Резултатите бяха недостатъчни. Политически дарения. Имаше и групова снимка с Фил и жена му Шери, хубавичко русо миньонче, направена на благотворителна дегустация на вина преди две години. Пишеше, че Фил Търнбол работи във фирма за ценни книжа, която се казва „Бари Брадърс Тръст“. С надеждата, че не са променили паролата, Уенди щракна върху базата данни, използвана от телевизията, в която работеше. Да, като че ли всичко бе достъпно в наши дни, но не съвсем. Все още се налагаше да си платиш, за да получиш стоката.

Затърси в новините на името на Търнбол. Нищо. Но пък отново се появи фирмата „Бари Брадърс“ с няколко недотам ласкави статии. В едната се споменаваше, че фирмата се мести от дългогодишния си офис на „Парк авеню“ на Четирийсет и шеста улица. Уенди разпозна адреса — „Лок-Хорн Билдинг“. Усмихна се и взе мобилния си телефон. Да, бяха изминали две години, но номерът беше все още тук. След като се увери, че вратата е затворена, Уенди натисна бутона „изпрати“ и звънна. Отсреща отговориха още след първия сигнал.

— Казвай!

Тонът бе високомерен, надут и горделив и ако трябваше да се опише само с една дума, то тази дума беше „маниерен“.

— Здравей, Уин. Уенди Тайнс е.

— Така пише и на екрана.

Мълчание.

Тя сякаш го виждаше пред себе си: неестествено красиво лице, руса коса, тесни длани, пронизващи сини очи, лишени от израз.

— Направи ми услуга — каза тя. — Имам нужда от информация.

Мълчание.

Уин — умалително от Уиндзър Хорн Локууд III — нямаше да улесни общуването им.

— Чувал ли си за „Бари Брадърс Тръст“? — попита тя.

— Чувал съм. Такава информация ли ти е нужна?

— Умно копеле си, да знаеш, Уин.

— Обичай ме с всичките ми недостатъци.

— Навремето беше така — отвърна тя.

— Олеле!

Мълчание.

— Фирмата „Бари Брадърс Тръст“ е уволнила служител на име Фил Търнбол. Любопитно ми е защо. Можеш ли да разбереш?

— Ще ти звънна.

Щрак.

Уин. В обществото често го описваха като „международен плейбой“ и според Уенди определението му прилягаше. Кръвта му бе от синя по-синя, около него ухаеше на стари, ама много стари пари, акостирали в Новия свят на борда на „Мейфлауър“ и тутакси втурнали се да организират следобеден чай. Бяха се запознали преди две години на официален прием. Уин бе свежа струя в напрегнатото й всекидневие. Искаше да правят секс. Без обвързване, без ангажименти. Само за една нощ. Отначало тя се бе объркала, но после си каза: защо пък не, по дяволите? Никога не бе правила любов за една нощ, а ето че пред нея стоеше този нелепо красив, очарователен мъж с идеалното предложение за кратка забежка. Веднъж се живее, нали така? Тя бе необвързана съвременна жена, а както Попе се бе изразил неотдавна, хората имат нужда от секс. Така че тя се остави той да я отведе в жилището му в „Дакота Билдинг“ на Сентръл Парк Уест. Уин се оказа внимателен, мил, любезен и много забавен и когато на сутринта тя се прибра, си изплака очите — рева цели два часа.

Телефонът иззвъня. Уенди погледна часовника на ръката си и поклати глава. Уин — беше му отнело по-малко от минута.

— Ало?

— Фил Търнбол е бил уволнен за присвояване на два милиона долара. Желая ти приятен ден.

Щрак.

Уин.

Тя си спомни нещо. Бленд, така ли беше? Името на онова място. Веднъж бе ходила там на концерт. Намираше се в Риджууд. Тя влезе в уебсайта и щракна върху календара. Аха, тази вечер имаше „Микрофонът е ваш“. Дори се уточняваше, че ще бъде със „специалното участие на новата рап сензация Тен-А-Флай“.

На вратата се почука. Тя извика:

— Влез!

Попе мушна глава в отвора на вратата.

— Добре ли си? — попита.

— Добре съм. Обичаш ли рап?

Попе смръщи вежди.

— Какъв рап?

— Рап музика.

— По-скоро бих слушал писъците на котка, когато я душат.

— Ела с мен довечера. Време е да открием нови хоризонти.

 

 

Тед Макуейд гледаше сина си на игрището за лакрос в двора на касълтънската гимназия. Денят бе отстъпил и слънцето залязваше, ала на игрището, покрито наскоро с изкуствена трева, бе светло като на стадион. Тед бе дошъл да гледа как деветгодишният му син се проявява в играта на лакрос, тъй като нямаше какво друго да прави, освен по цял ден да се върти из къщи и да плаче. Неговите бивши приятели — „бивши“ бе малко грубо казано, но Тед не бе в настроение да проявява великодушие — вежливо му кимнаха, но не го погледнаха в очите, сякаш да ти изчезне детето е болест, която се бояха да не прихванат.

Раян беше в отбора на третокласниците в Касълтън. Уменията им със стика, нека се изразим по-внимателно, се простираха някъде между „в зачатък“ и „хич ги няма“. През по-голямата част от времето топката беше на земята, защото нито едно от момчетата не успяваше да я задържи дълго, и играта бе заприличала на хокей, който играеха по правилата за ръгби. Момчетата носеха шлемове, твърде големи за главите им, и напомняха на марсианеца Казу от филма „Семейство Флинтстоун“, при това никой не можеше да ги разпознае кой кой е. По време на играта Тед викаше за Раян, радваше се на напредъка му, но когато накрая момчето свали шлема си, Тед видя, че това не беше Раян, а някакво друго дете.

Застанал на разстояние от останалите родители, Тед си мислеше за изминалия ден и почти се усмихваше. Ала внезапно действителността отново му напомни за себе си и го сграбчи за гърлото. Винаги ставаше така. Тъкмо започнеше да се чувства като всички хора, и нещо го дърпаше назад — цената за временното успокоение беше жестока.

Спомни си за Хейли на същото това игрище — в деня на откриването му — и за часовете, които дъщеря му бе прекарала тук, за да тренира удара с лявата ръка. В най-отдалечения ъгъл на игрището беше оставено място, където Хейли идваше специално, за да работи върху левия си удар, защото трябваше да подобри левия си удар, скаутите наблюдаваха левия й удар, нейната слабост бе проклетият й ляв удар и университетът във Вирджиния нямаше никога да я приеме, ако не оправи левия си удар. Така че тя по цели дни работеше върху своя ляв удар — не само на игрището, а и вкъщи. Започна да използва ляв удар и за други неща: миеше си зъбите с лявата ръка, пишеше с лявата ръка и какво ли още не. Всички родители в града окуражаваха децата си да се представят добре, денонощно ги натискаха за по-добри оценки в училище, за повече успехи в спорта с надеждата да ги вкарат в престижните институти за висше образование. Но при Хейли не беше така. Никой не я притискаше. Тя самичка се амбицираше. Дали не беше твърде амбициозна? Може би. Но накрая университетът във Вирджиния така и не я взе. Левият й удар бе станал от добър по-добър, тя бе отлична кандидатура за гимназиалния отбор или може би за по-долното ниво на първа дивизия, но не и за университета във Вирджиния. Хейли бе сломена, неутешима. Защо? На кого му пука? Какво значение има това в края на краищата?

Тя толкова много му липсваше, по дяволите!

Повече нямаше да ходи на състезанията й по лакрос. Липсваше му времето, в което двамата гледаха телевизия, липсваше му начинът, по който го караше да пуска нейната музика, видеозаписите на YouTube, които й се струваха изключително забавни и които искаше да му покаже. Липсваха му милите жестове в отношенията им като например как тя извърташе очи, щом го срещнеше по време на любимата му „нощна“ разходка в кухнята. Или как продължително целуваше Марша, напълно преднамерено, за да накара Хейли да се намръщи и да извика: „Хе-е-е-ей! Я стига, децата ви гледат!“.

По силата на негласно споразумение двамата с Марша не се бяха докосвали един друг вече три месеца. Раната бе още прясна. Липсата на физическа близост помежду им не пораждаше напрежение, въпреки че той бе почувствал огромна празнота в душата си. Просто не беше толкова важно, че да мисли за това, още по-малко в този момент.

Неизвестността. Тя ти тежи. Искаш отговор, какъвто и да е той, и това те кара да се обвиняваш още повече, да се чувстваш още по-зле. Усещането за вина го разяждаше отвътре, глождеше душата му всеки божи ден. Тед не си падаше по конфликтите. От тях получаваше сърцебиене. Спорът със съседите миналата година за мястото, през което трябва да мине оградата между двата двора, му бе отнел съня в продължение на няколко седмици. Лежеше буден в леглото, като продължаваше да премисля и да спори наум.

Грешката беше негова.

Правило номер едно за мъжа: дъщеря ти е в безопасност в твоя дом. Ти се грижиш за семейството си. Колкото и да бе ужасно, фактът си остава факт: Тед не си бе свършил работата. Дали някой не бе влязъл с взлом в къщата и не бе отвлякъл неговата Хейли? Е, това е удар срещу самия него, нали така? Бащата трябва да закриля. Това е първото му задължение. А ако Хейли бе напуснала дома си по собствено желание, ако през онази нощ се бе промъкнала тайничко навън и бе избягала от вкъщи? Това също се пишеше на неговия гръб. Значи не е бил бащата, с когото дъщеря му би могла да сподели какво не е наред и какво се случва в живота й.

Тези мисли нямаха край. Искаше му се да върне времето назад, да промени нещо, каквото и да е. Хейли винаги се бе отличавала със силен дух, беше независимо и разумно дете. Беше се възхищавал на нейната находчивост, която определено бе наследила от майка си. Дали това сега не бе проявление на тази нейна находчивост? За да може той да осъзнае факта, че, ами да, Хейли няма нужда от толкова родителски грижи, колкото Патриша и Раян?

Ненужни размишления, които нямаха край.

Тед не беше от хората, които често страдат от депресия, съвсем не, но понякога имаше мрачни и неприветливи дни, в които си спомняше къде баща му държи пистолета си. Сега си представи цялата сцена — как се уверява, че вътре няма никой, как влиза в къщата, в която бе прекарал детството си и където все още живееха неговите родители, взема пистолета от кутията за обувки от горния рафт в дрешника, слиза в мазето, където за първи път се целунаха с Ейми Стийн в седми клас, влиза в пералното помещение, защото подът там бе циментов, не бе покрит с мокет и можеше лесно да бъде почистен. Щеше да седне на пода, да опре гръб в старата пералня, да пъхне пистолета в устата си и всичко щеше да свърши.

Никога нямаше да го направи. Нямаше да стори това на семейството си, нямаше да му причини още болка и страдания. Един баща не постъпва така. Той поема вината на плещите си. Но в минутите, в които искаше да е честен пред себе си, той се питаше какво ли означава всичко това, защо ставаше така, че колчем си помисляше за подобно освобождение, то неизменно му се струваше тъй дяволски примамливо?

Раян бе влязъл в играта. Тед се опита да се съсредоточи, да се вгледа в лицето на сина си през защитната решетка, в изкривената му от напрежение уста, мъчеше се да открие поне малко радост в този щастлив за всички момчета миг. Все още не бе разбрал правилата на лакрос за момчета — момчешката игра изглеждаше съвършено различна от играта за момичета — но схващаше, че синът му играе в нападение. От тази позиция шансът да отбележи гол бе най-голям.

Тед събра длани пред устата си като рупор.

— Давай, Раян!

Гласът му прозвуча глухо. И други родители викаха окуражаващо, но гласът на Тед звучеше неубедително и не на място. Той се сви целият. Опита се да пляска с ръце, ала и от това се почувства неудобно, сякаш дланите не бяха негови. Обърна се само за миг и тъкмо тогава го видя.

Франк Тремънт крачеше тежко към него, сякаш газеше дълбок сняг. До него вървеше огромен чернокож мъж, ченге от главата до петите. За миг бе окрилен от надежда. Дълбоко в себе си усети остра болка. Но само за миг.

Франк вървеше с наведена глава. Когато се приближи, Тед забеляза, че езикът на тялото му сочеше тъкмо обратното на очакванията му. Тед усети слабост в коленете. Едното дори се подкоси, ала той се задържа на краката си. Тръгна да пресича страничните очертания на игрището, за да се срещне по-бързо с него.

Щом се доближиха на достатъчно разстояние един от друг, Франк попита:

— Къде е Марша?

— Отиде да види майка си.

— Трябва да я намерим — каза Франк. — Веднага.