Харлан Коубън
Клопка (32)

Глава 31

Уенди позвъни на Вик, но Мейвис не я свърза. Чудесно! Тъй да бъде. „Принстън“ бе на около час и половина с кола оттук. По пътя тя с гняв премисляше станалото и какво би могло да означава то. Лесно беше да се присмее на нелепата и с нищо необоснована клюка, ала тя бе сигурна, че каквото и да се случи отсега насетне, тези сплетни неизменно ще хвърлят сянка върху нейното професионално развитие. И преди е имало намеци — нещо обичайно, когато привлекателна жена се издигне в професията си — ала сега внезапно бяха повярвали на клеветите, и то само защото някакъв идиот ги бе вкарал в блог. Добре дошли в ерата на компютрите!

Ясно, стига толкова.

Щом се приближи до целта на пътуването си, Уенди отново се замисли за казуса: за продължилите контакти с „Принстън“, за това как четирима мъже — Фил Търнбол, Дан Мърсър, Стийв Мишано и Фарли Паркс — са били поставени на колене през последната година.

Единият въпрос беше „Защо?“.

Но по-важният бе „Кой?“.

Уенди си каза, че би могла да започне от Фил Търнбол, защото тук тя имаше някои съмнения. Мушна слушалката на автомобилния телефон в ухото си и набра личния номер на Уин.

Тя отново чу гласа му — твърде надменен за единствената дума, която произнесе:

— Казвай.

— Да те помоля ли за още една услуга?

— Може ли да те помоля за още една услуга? Да, Уенди, може.

— Нямаш представа каква нужда имах от граматичната ти корекция точно в този момент.

— Пак заповядай.

— Помниш ли, че те бях попитала за Фил Търнбол, мъжа, злоупотребил с двата милиона долара?

— Спомням си, да.

— Да речем, че Фил е бил набеден и всъщност не е взел парите.

— Добре, така да е.

— Как би могло да стане това?

— Нямам представа. Защо се интересуваш?

— Почти съм сигурна, че той не е откраднал тези пари.

— Ясно. Кажи ми, моля те, какво те прави „почти сигурна“ в това?

— Той ми каза, че е невинен.

— О, да, това обяснява всичко.

— Има и още нещо.

— Слушам те.

— Добре де, защо, след като е откраднал два милиона долара, нито са го вкарали в затвора, нито са го накарали да върне парите? В момента не искам да влизам в подробности, но има и други хора — всъщност съквартирантите му от колежа — които наскоро също са били въвлечени в скандали. Може да съм била подведена.

Уин не каза нищо.

— Уин?

— Да, чух те. Обичам тази дума — „подведен“, а ти? Тя означава или поне предполага, че се придава женствено фин нюанс на глагола „да преметна някого“.

— Да, страхотно.

Дори въздишката му издаваше надменност.

— Как искаш да ти помогна?

— Би ли могъл да проучиш нещата? Искам да разбера кой е набедил Фил Търнбол?

— Ще бъде направено.

Щрак.

Резкостта му този път не я изненада, въпреки че предпочиташе той да й остави малко време: прибързаният край, в който бе истински специалист, криеше рискове, но уви, Уин бързо прекъсна линията. Тя подържа телефона в ръка, сякаш очакваше веднага да й се обади. Но този път не стана така.

Лорънс Черстън живееше в каменна къща с бели капаци на прозорците. Мястото около флагщока бе засадено с рози. На него бе овесен черен вимпел, върху който се виждаше голямо оранжево П. О, господи! Черстън я посрещна на вратата и се ръкува и с двете ръце. Лицето му бе месесто, румено и навяваше спомени за дебели котараци в опушени кухни. Носеше син блейзър с логото на „Принстън“ на ревера и същата вратовръзка, с която бе на снимката. Панталоните му в цвят каки бяха току-що изгладени, мокасините му бяха лъснати и, разбира се, той ги бе обул на бос крак. Изглеждаше така, сякаш сутринта бе тръгнал за университетския параклис и по пътя изведнъж бе остарял с двайсет години. Уенди влезе в къщата и първото, което видя, бе дрешник с още десетина цветни сака, панталони в цвят каки и нищо друго.

— Добре дошли в моя скромен дом — поздрави я той.

Предложи й нещо за пиене. Тя отказа. Той бе сервирал сандвичи пръстчета. Уенди си взе един от вежливост. Беше ужасен на вкус и тя се зачуди какво ли има в него. Черстън зачекна темата за студентите от курса.

— Имам двама носители на наградата „Пулицър“ — обяви той и като се наведе напред, добави: — Едната е жена.

— Жена. — Уенди си залепи усмивка на устните и премига. — Леле!

— Имаме и световноизвестен фотограф, неколцина генерални директори, разбира се, о, да, и един с номинация за академичната награда. Е, щеше да получи „Оскар“ за най-добри звукови ефекти, но не успя. Няма значение. Няколко от моите съвипускници работят за правителството. Имаме и футболист в „Кливланд Браунс“.

Уенди кимаше като малоумна и се питаше докога ще може да задържи усмивката на лицето си. Черстън разгръщаше тетрадки, фотоалбуми, абсолвентската програма и дори й показа снимките на първокурсниците. Сега говореше за себе си, за ангажимента, който е поел към любимата си алма-матер, сякаш това можеше да я изненада по някакъв начин.

Трябваше да дочака края.

Уенди взе един фотоалбум и го запрелиства с надеждата да попадне на някого от познатата й принстънска петорка. Нямаше този късмет. Черстън не спираше да бърбори. Време беше нещо да се случи. Тя взе албума с фотографиите на първокурсниците и започна да отмята странилите, като търсеше имената, започващи с буквата М.

— О, вижте — прекъсна монотонната му реч тя и посочи фотографията на Стивън Мишано. — Това не е ли д-р Мишано?

— Ами да, той е.

— Лекуваше майка ми.

Черстън се смути.

— Хубаво.

— Може би и аз ще трябва да се посъветвам с него.

— Може би — отвърна Черстън. — Но нямам настоящия му адрес.

Уенди се върна на снимките на първокурсниците и изфабрикува още едно престорено възклицание.

— Виж ти, виж ти. Доктор Мишано е бил в една стая с Фарли Паркс. Той не се ли бе кандидатирал за Конгреса?

Лорънс Черстън й се усмихна.

— Господин Черстън?

— Наричайте ме Лорънс.

— Добре. Фарли Паркс не е ли същият Фарли Паркс, който се бе кандидатирал за Конгреса?

— Може ли да те наричам Уенди?

— Да, може. — Отглас от неотдавнашния урок на Уин.

— Благодаря. Уенди, хайде да спрем с тази игра.

— Каква игра?

Той поклати глава, сякаш любимият му студент го бе разочаровал.

— Не само ти си проучила нещата. Наистина ли си помисли, че няма да вляза в „Гугъл“ и да проверя коя е телевизионната репортерка, която иска да вземе интервю от мен? Ей така, от любопитство?

Тя мълчеше.

— И тъй, вече ми е известно, че си се регистрирала в страницата на завършилите „Принстън“. При това знам, че тъкмо ти си отразявала събитията около Дан Мърсър. Дори някои мислят, че сама си ги създала.

Той я погледна.

— Сандвичите са страхотни — вметна тя.

— Жена ми ги направи и са отвратителни. Тъй или иначе, предполагам, че целта на тази хитрина е да събереш неофициална информация за него.

— Щом си го знаел, защо се съгласи да се срещнем?

— Защо не? — парира удара й той. — Ти работиш върху материал за випускник на „Принстън“. Исках да се уверя, че информацията ти отговаря на истината, за да се избегнат каквито и да било инсинуации.

— Е, в такъв случай благодаря, че ме прие.

— Пак заповядай. С какво мога да ти бъда полезен?

— Познаваше ли Дан Мърсър?

Тя си взе от сандвичите и отхапа съвсем малко парченце.

— Да, познавах го, но бегло.

— С какво впечатление си от него?

— Питаш ме дали е имал вид на педофил или на убиец, така ли?

— За начало би било добре.

— Не, Уенди. Не приличаше на такъв. Но си признавам, че съм доста наивен. Във всекиго търся само най-доброто.

— Какво ще ми кажеш за него?

— Дан беше сериозен студент — умен, трудолюбив. Беше бедно момче. Аз съм от семейство на колежани — всъщност съм трето поколение възпитаник на „Принстън“. Този факт ни поставя в различни обществени кръгове. Обичам това училище. Едва ли мога да го прикрия. Но Дан изпитваше страхопочитание към него.

Уенди кимна с глава, сякаш неговото признание й бе разкрило нещо много важно. Не беше така.

— Кои бяха най-близките му приятели?

— Вече спомена двама от тях, така че, предполагам, сама знаеш отговора.

— Съквартирантите му ли?

— Да.

— Познаваш ли всичките?

— Бегло. През първата година двамата с Фил Търнбол пеехме в хора. Интересно. Както вероятно знаеш, първокурсниците се разпределят по стаите от администрацията. Получават се, разбира се, големи недоразумения. Моят първи съквартирант бе пълен идиот, който по цял ден пушеше опиум. Смених квартирата си само след месец. Но тези петимата останаха заедно през всичките години.

— Докато бяха тук, случило ли се е нещо интересно, за което искаш да ми разкажеш?

— Като например?

— Странно ли се държаха? Страняха ли от останалите? Имаха ли врагове? Участвали ли са в нещо необичайно?

Лорънс Черстън остави сандвича си.

— Защо ти е да знаеш подобни неща?

— Това е част от моя материал.

— Не виждам как. Разбирам защо ме разпитваш за Дан Мърсър, но ако целиш да свържеш по някакъв начин и съквартирантите му с демоните, които са преследвали Дан…

— Нямам такава цел.

— Каква е целта ти тогава?

Тя нямаше желание да му разказва всичко. За да спечели време, Уенди взе програмата от последната им година в „Принстън“ и започна да я прелиства. Усещаше, че той я наблюдава. След малко тя намери една снимка, на която бяха Дан, Келвин и Фарли. Дан беше по средата. И тримата широко се усмихваха. Завършваха. Бяха успели.

Лорънс Черстън продължаваше да я гледа. Какво направих, питаше се тя.

— Всички те, говоря за съквартирантите, напоследък преживяха много.

Той мълчеше.

— Фарли Паркс трябваше да се откаже от надпреварата за Конгреса — каза тя.

— Знам.

— Стийв Мишано бе арестуван за притежание на наркотици. Фил Търнбол изгуби работата си. За Дан знаеш.

— Знам.

— Не го ли намираш за странно?

— Не особено. — Той разхлаби вратовръзката си, сякаш внезапно бе започнала да го души. — От този ъгъл ли подготвяш материала си? Съквартиранти от „Принстън“, попаднали в беда?

Тя нямаше желание да отговаря на въпросите му и подхвана:

— Дан Мърсър често е идвал тук. Имам предвид в „Принстън“.

— Знам. Виждал съм го в града.

— А знаеш ли причината?

— Не.

— Ходел е в дома на декана.

— Нямах представа.

И тъкмо в този миг, хвърляйки поглед към програмата, към списъка на студентите, Уенди забеляза нещо странно. Тя по навик търсеше и петте имена, а тази фотография й бе направила странно впечатление. Имената бяха подредени по азбучен ред. Последното име под буквата Т бе Франсиз Тотъндъм.

— А къде е името на Фил Търнбол? — попита тя.

— Моля?

— Името на Фил Търнбол не е в списъка.

— Фил не завърши с нашия випуск.

Уенди усети странно пулсиране във вените си.

— Пропуснал е семестър ли?

— Ъъъ… не. Бе принуден да напусне колежа доста по-рано.

— Почакай. Нима твърдиш, че Фил Търнбол не е завършил?

— Доколкото знам, да, тъкмо това твърдя.

Устата й пресъхна.

— Защо?

— Не съм сигурен. Носеха се разни слухове, разбира се. Но не се даде голяма гласност на случая.

Тя мълчеше и не помръдваше.

— Би ли ми разказал за това?

— Не съм сигурен, че идеята е добра.

— Може да е от голямо значение.

— Как? Случи се преди много години и според мен администрацията малко преигра.

— Няма да го огласявам. Няма да назова източника на информацията.

— Ами, не знам.

Не беше време за размяна на любезности. Тя бе предложила моркова. Време беше да покаже и тоягата.

— Виж, вече споменах, че няма да издам източника си, но ако не ми кажеш, няма да оставя това така. Ще се разровя. Ще изровя всеки скелет, на който попадна, за да открия истината. И тогава всички източници ще станат ясни.

— Мразя да ме заплашват.

— А аз мразя да пречат на работата ми.

Той въздъхна.

— Както казах, не беше кой знае какво. Пък и не съм сигурен във фактите.

— Но?

— Но, е, звучи по-лошо, отколкото бе в действителност, но според клюката Фил е бил заловен в сграда, в която не е трябвало да бъде. С една дума, влизане с взлом в чуждо жилище.

— Крадял ли е?

— За бога, не — отвърна той, като че ли това бе най-нелепото нещо, което е чувал. — Забавлявал се е.

— Значи вие, момчета, влизате с взлом някъде заради едното забавление?

— Имам приятел, който учеше в Хампширския колеж. Знаеш ли го? Както и да е, той получи петдесет точки за кражбата на автобуса на кампуса. Някои от професорите настояваха да бъде изключен, но, също като при Фил, това бе част от някаква игра. За наказание го отстраниха от лекции за две седмици. Признавам, че и аз съм участвал в подобни игри. Момчетата от моя отбор оцветиха със спрей автомобила на един професор. Трийсет точки. Мой приятел открадна писалката от катедрата на гостуващия ни поет, лауреат на някаква награда. Играта се разпространяваше из цялото студентско градче. Всъщност спалните се състезаваха помежду си.

— В какво се състезаваха? — попита тя.

Лорънс Черстън се усмихна.

— В лова, разбира се — отвърна той. — Лов на лешояди.