Харлан Коубън
Клопка (10)

Глава 9

— Клиентът ви иска ли да даде показания?

Хестър Кримстийн, която седеше в стаята за разпити в полицейското управление на област Съсекс заедно с Ед Грейсън, един огромен шериф на име Мики Уокър и младо ченге, което се казваше Том Стантън, отговори:

— Не ме разбирайте погрешно, но това е смешно.

— Радвам се, че се забавлявате.

— Забавно ми е. Наистина. Този арест е смехотворен.

— Вашият клиент не е под арест — отвърна Уокър. — Просто си бъбрехме.

— Водехте най-обикновен разговор, така ли? Колко хубаво! И въпреки това издадохте заповед за обиск на дома и колата му, така ли е?

— Така е.

Хестър кимна с глава.

— Добре, супер. Ето, преди да сме започнали — и тя му подаде лист хартия и писалка през масата.

— Какво е това? — попита Уокър.

— Бих искала да запишете имената си, званията, адресите на полицейските участъци, където работите, домашните си адреси, телефонните си номера, както и всичко онова, което би ми било от полза, за да ви се доставят призовките, с които ще ви призовем в съдебната зала, за да отговаряте за неправомерния арест.

— Вече ви казах. Никой не е арестуван.

— А пък аз ви го заявих съвсем ясно: и все пак сте издали заповед за обиск.

— Мисля, че клиентът ви иска да даде показания.

— Така ли?

— Разполагаме със свидетел, който е видял клиента ви да екзекутира човек — каза Уокър.

Ед Грейсън отвори уста, ала Хестър Кримстийн постави ръка върху неговата и го накара да замълчи.

— Не казвай нищо.

— Надежден свидетел.

— И вашият надежден свидетел е видял моя клиент да екзекутира — каква впечатляваща дума! — не да убива или да застрелва, а да екзекутира човек?

— Точно така.

Хестър се усмихна мило.

— В такъв случай, имате ли нещо против да направим още една стъпка, шерифе?

— Още една стъпка?

— Да. Първо, кой е този човек? Кой е жертвата на тази екзекуция?

— Дан Мърсър.

— Педофилът?

— Няма значение кой или какъв е бил. При това обвиненията срещу него бяха свалени.

— Е, последното е истина. Вашето управление провали делото. Но няма значение. Стъпка по стъпка. Първата: твърдите, че Дан Мърсър е бил екзекутиран.

— Правилно.

— Втора стъпка: къде е трупът?

Мълчание.

— Имаш проблеми с ушите ли, великане? Трупът. Искам собствена медицинска експертиза.

— Не хитрувай, Хестър. Знаеш, че още не е открит.

— Не е открит ли? — Хестър се престори на шокирана. — Е, тогава може би ще ми кажете какви доказателства имате за смъртта на Дан Мърсър? Почакайте, няма значение. Малко като че ли избързвам. Нямате труп, права ли съм?

— Още нямаме.

— Добре, чудесно. Следващата стъпка. Вие твърдите, че Дан Мърсър е бил екзекутиран, въпреки че не разполагате с трупа му?

— Да.

— Предполагам, че е използвано някакво оръжие? Може ли да го изследваме, моля?

Отново мълчание.

Хестър вдигна ръка към ухото си.

— Ало?

— Още не сме го намерили — отвърна Уокър.

— И оръжието ли липсва?

— Липсва.

— Няма труп, няма оръжие. — Хестър разпери ръце встрани и се ухили. — Сега разбрахте ли какво имам предвид, като ви казвам, че това е смехотворно?

— Надявахме се, че клиентът ви ще даде показания.

— На каква тема? Слънчевата енергия и нейната роля в двайсет и първи век? Чакайте, има още. Споменахме за трупа и за оръжието. Не пропускаме ли нещо? Ами да! Свидетеля.

Мълчание.

— Вашият свидетел е видял как моят клиент екзекутира Дан Мърсър, така ли е?

— Така.

— Видял ли го е в лице?

Друга пауза.

Хестър отново постави ръка на ухото си.

— Хайде, великане. Кажи.

— Носел е маска.

— Извинете?

— Носел е маска.

— И маската е скривала лицето му?

— Така каза, да.

— Но все пак е идентифицирал клиента ми — как?

— По часовника му.

— По часовника ли?

Уокър се прокашля.

— Както и по ръста и конструкцията на тялото му.

— Метър и осемдесет. О, и този тъй рядко срещан „Таймекс“. Знаете ли защо престанах да се усмихвам, шериф Уокър?

— Сигурен съм, че ще ни кажете.

— Престанах да се усмихвам, защото така е много по-лесно. Знаете ли колко получавам на час? За тези пари заслужавам нещо повече. Това е просто обидно. Все едно да уцелиш неподвижна мишена. Не искам да знам с какво не разполагате. Държа да чуя с какво разполагате.

Тя чакаше. Досега Уокър й бе казал само онова, което те вече знаеха. Това бе единствената причина, поради която Кримстийн бе още тук. Искаше да разбере какво имаха налице.

— Надяваме се, че клиентът ви ще направи изявление — повтори Уокър.

— Няма, ако разполагате само с това.

— Не е така.

Пауза.

— Искате барабаните да бият, за да ни го съобщите ли? — попита Хестър.

— Имаме и веществени доказателства, които свързват клиента ви и с Дан Мърсър, и със сцената на местопрестъплението.

— Боже мой! Ами казвайте де!

— Разбирате, че това са предварителни тестове. През идните няколко седмици ще разполагаме с повече подробности. Но все пак имаме пълна представа какво ще покажат веществените доказателства. Затова държим клиента ви тук. За да ни помогне да си обясним докъде е замесен в това. Да започнем да действаме.

— Похвално.

— В караваната открихме кръв. Открихме капки кръв и в автомобила на господин Грейсън. Пълният ДНК анализ ще отнеме време, но предварителните тестове показват съвпадение. Което ще рече, че кръвта от мястото, където според нашия свидетел е бил застрелян господин Мърсър, е същата, която открихме в автомобила на вашия клиент. Изследвахме кръвната група. Нулева, отрицателна, групата на господин Мърсър. В нея имаше и влакна от килима. Ще пропусна подробностите, но ще заявя, че същите влакна бяха открити и в караваната, наета от господин Мърсър, както и в колата на вашия клиент. Същите влакна са забелязани по подметките на маратонките на клиента ви. Накрая направихме тест за наличие на барутни остатъци. Открихме такива следи по ръцете на вашия клиент. Стрелял е с огнестрелно оръжие.

Хестър седеше и го гледаше втренчено. Уокър отвърна на погледа й.

— Госпожо Кримстийн?

— Чакам да свършите. Защото не може да разполагате единствено с това.

Уокър не каза нищо.

Хестър се обърна към Ед Грейсън:

— Хайде. Тръгваме си.

— И няма да отговорите? — попита Уокър.

— На какво да отговорим? Клиентът ми е пенсиониран федерален съдия. Господин Грейсън е женен мъж, един от стълбовете, на които се крепи обществото, няма криминално досие… и въпреки всичко вие ни губите времето с глупости. В най-добрия случай — казвам в най-най-добрия случай, ако резултатите са такива, каквито очаквате и вие, а аз не направя на пух и прах всичките ви тъй наречени веществени доказателства с помощта на моите експерти, ако не ви обвиня в замърсяване на доказателствата и в некомпетентност — ако всичко това протече идеално за вас, в което силно се съмнявам, вие бихте могли, казвам бихте могли да докажете връзка между моя клиент и Дан Мърсър. Точка, край. Но това е смехотворно. Без труп, без оръжието на убийството, без свидетел, който със сигурност да идентифицира клиента ми като извършител. Дори не разполагате с доказателство, че е извършено престъпление, какво остава за някаква връзка между него и клиента ми.

Уокър се облегна назад и столът изскърца под тежестта му.

— И така, можете ли да обясните наличието на влакна и кръв в автомобила на вашия клиент?

— Няма нужда да го правя, нали?

— Помислих си, че може би ще проявите желание да ни помогнете. Да изчистите името на клиента си веднъж и завинаги.

— Ще ви кажа какво ще направя.

Хестър написа набързо някакъв телефонен номер и му го подаде.

— Какво е това?

— Телефонен номер.

— Виждам. Чий?

— На клуба по стрелба.

Уокър я погледна. И последната розовина се стопи от лицето му.

— Обадете им се — насърчи го Хестър. — Точно днес следобед клиентът ми беше там, само час преди да го приберете. Стреляше по мишени. — Хестър направи движение с кутрето си. — Сбогом на пробата за барутни остатъци по пръстите.

Ченето на Уокър увисна. Погледна към Стантън, помъчи се да възвърне самообладанието си.

— Колко удобно!

— Едва ли. Господин Грейсън е пенсиониран федерален съдия, забравихте ли? Често ходи да стреля. Свършихме ли с това?

— Никакво изявление?

— Не яжте червен сняг. Това е нашето изявление. Хайде, Ед.

Хестър и Ед Грейсън станаха.

— Ще продължим да търсим, госпожо Кримстийн. Трябва да бъдете сигурни. Имаме време. Ще проследим господин Грейсън стъпка по стъпка. Ще открием и трупа, и оръжието на престъплението. Аз разбирам защо го е направил. Но никой не може да изпълнява ролята на екзекутор. Така че ще има дело. Няма грешка.

— Може ли да говоря откровено, шериф Уокър?

— Разбира се.

Хестър хвърли поглед към камерата над главата му.

— Изключете камерата.

Уокър погледна назад, кимна с глава и червената светлина изгасна.

Хестър опря пестници в масата и се наведе напред. Нямаше нужда да се навежда кой знае колко. Дори седнал, Уокър бе висок почти колкото нея.

— Дори да откриете трупа, оръжието и каквото и да е онова, другото, което търсите, дори да покажете на живо как клиентът ми застрелва изнасилвача на деца на стадиона пред осемдесетхилядна публика, знайте, че ще го освободя за има-няма десет минути.

Тя се обърна. Ед Грейсън вече беше отворил вратата.

— Приятен ден — пожела им Хестър.

 

 

В десет вечерта Чарли изпрати съобщение на Уенди:

ПОПС ИСКА ДА ЗНАЕ КЪДЕ Е НАЙ-БЛИЗКИЯТ БАР С ГОЛИ ТАНЦЬОРКИ.

Тя се усмихна. По този начин той я информираше, че се чувства отлично. Чарли бе доста приятен за общуване.

Отговори:

НЕ ЗНАМ. ПЪК И НИКОЙ НЕ ГИ НАРИЧА ТАКА. СЕГА ТЕ СА КЛУБОВЕ ЗА ГОСПОДА.

Чарли:

ПОПС КАЗА, ЧЕ НЕНАВИЖДА ТЕЗИ ПОЛИТИЧЕСКИ КОРЕКТНИ ПОМИИ.

Усмихна се и домашният телефон звънна. Шериф Уокър връщаше обаждането й.

— Открих нещо в автомобила си — каза тя.

— Какво?

— Устройство за проследяване. Мисля, че го е поставил Ед Грейсън.

— Аз съм наблизо — отвърна той. — Знам, че е късно, но ще имате ли нещо против, ако погледна колата ви още сега?

— Не, удобно е.

— Дайте ми пет минути.

Тя го посрещна отвън при колата си. Уокър се наведе, докато Уенди му припомняше за посещението на Ед Грейсън, като този път добави на пръв поглед незначителната подробност, че е проверил задната й гума. Той забеляза устройството и кимна с глава. Отне му една-две секунди, за да се изправи.

— Ще изпратя хора да направят снимки и да го отстранят.

— Чух, че сте арестували Ед Грейсън.

— Кой ви осведоми?

— Бившата съпруга на Мърсър, Джена Уилър.

— Сгрешила е. Задържахме го за разпит. Не сме го арестували.

— Още ли е при вас?

— Не, освободихме го и той си тръгна.

— И сега?

Уокър се прокашля.

— Сега продължаваме разследването.

— Леле, колко официално звучи!

— Вие сте журналистка.

— Вече не съм, но както и да е. Нека разговаряме неофициално.

— Неофициално нямаме казус. Нямаме труп. Нямаме оръжието на престъплението. Имаме един свидетел — това сте вие — който не е видял лицето на стрелеца, така че не може да го идентифицира със сигурност.

— Пълни глупости!

— Как така?

— Ако Дан Мърсър бе знаменитост, а не заподозрян в педофилия…

— Да, и ако аз сваля шейсет кила и стана бял и красив, някой ще ме сбърка с Хю Джакман^[1]. Но истината е, че докато не открием оръжието, нямаме казус.

— Предавате ли се?

— Не. Но шефовете ми не се интересуват от случая. Както днес ми напомниха и шефът, и адвокатът на противната страна, всъщност обвиняваме пенсиониран федерален съдия, чийто син е бил сексуално насилен от жертвата.

— А това не е благоприятно за нечия политическа кариера.

— Погледнато откъм циничната страна, така е — забеляза Уокър.

— А каква е другата страна?

— Страната на реалния свят. Финансите ни са ограничени. Мой колега, стар полицай на име Франк Тремънт, продължава да търси отвлеченото момиче Хейли Макуейд, но след толкова дълго време… е, всичко опира до пари, нали? Така че ще трябва да прехвърлим средствата от онзи случай към казуса, в който търсим справедливост за незаслужаващата справедливост отрепка, и второ — към казуса, който е невъзможно да спечелим, тъй като никой съдебен заседател няма да отсъди в полза на обвинението.

— Пак ще попитам: предавате ли се?

— Не съвсем. Смятам да проследя стъпките му една по една, да разбера къде е живял Мърсър.

— Не е ли живял в караваната?

— Не. Разговарях с адвоката му и с бившата му жена. Мърсър доста се е местил — мисля, че не му е било удобно да се установи никъде. Както и да е, тази сутрин той е освободил и караваната. Там той няма нещо, няма дори чифт бельо за смяна.

Уенди направи физиономия.

— И какво очаквате да научите, когато откриете къде е живял?

— Да бъда проклет, ако знам.

— Нещо друго?

— Ще се опитам да проследя устройството на колата ви, но не вярвам това да ни отведе донякъде. Дори да сме големи късметлии и да докажем, че е принадлежало на Ед Грейсън, това само ще докаже, че те е следил. Ще имаме още много работа.

— Трябва да откриете трупа — каза тя.

— Да, това е от първостепенно значение. Ще трябва да проследя в обратна последователност пътя на автомобила на Грейсън и ми си струва, че тогава бих получил някаква, макар и бегла представа. Знаем, че два часа след като е излязъл от караваната, Грейсън е спрял на едно стрелбище.

— Шегувате се.

— И моята реакция беше същата. Но всъщност това е много хитър ход. Има свидетели, които са го видели да стреля с пистолет по мишена; така се обезсмисля пробата, която взехме за остатъци от барут по пръстите му. Проверихме оръжието, което е носил със себе си на стрелбището, и никак не се изненадахме, когато гилзите не съвпаднаха с онези, които намерихме при караваната.

— Леле! Грейсън е съобразил да отиде на стрелбището, за да компрометира резултатите от пробата ви?

— Той е пенсиониран федерален съдия. Знае какво прави. Помислете си. Носел е маска — скиорски очила, отървал се е от трупа, изхвърлил е оръжието, замърсил е пробата за остатъци от барут по ръцете и е наел Хестър Кримстийн. Разбирате ли какво имам насреща си?

— Разбирам.

— Знаем, че Грейсън е изхвърлил трупа някъде по пътя, но оттогава са изминали часове, а по пътя има много пустеещи места.

— И не разполагате с достатъчно хора, за да ги претърсят?

— Както казах, не става въпрос за изчезнало момиче. Говорим за трупа на педофил. И ако Грейсън си е направил добре сметката — а досега всичко говори в полза на това — той може да е изкопал гроба още преди да убие Мърсър. Възможно е никога да не го открием.

Уенди извърна поглед и поклати глава.

— Какво?

— Била съм му подръка. Грейсън се опита да ме привлече на своя страна. Когато не успя, просто ме е проследил и така е стигнал право при Мърсър.

— Вие не сте виновна.

— Това няма никакво значение. Не обичам да ме използват.

Уокър мълчеше.

— Много глупав завършек — забеляза Уенди.

— Някои биха казали, че е доста чист.

— Как така?

— Педофилът е избегнал съдебната ни система, но не и справедливостта. Звучи почти като библейска истина.

Уенди поклати глава.

— Някъде нещо не е наред.

— В коя част?

Тя запази отговора за себе си. Но той гласеше: във всичко. Сякаш бившата жена на Мърсър бе права. Сякаш нещо важно в цялата история бе понамирисвало от самото начало. Сякаш още тогава тя е трябвало да послуша женската си интуиция, усета си или каквото го наричат там.

Внезапно се почувства така, сякаш е помогнала на някого да убие невинен човек.

— Намерете го — промълви Уенди. — Какъвто и да е Мърсър, дължите му го.

— Ще се опитам. Но разберете, този казус никога няма да е приоритетен.