Харлан Коубън
Клопка (17)

Глава 16

По пътя на връщане Попе мърмореше.

— Дупенцето беше в ръцете ми.

— Съжалявам.

После:

— Дупенцето ли?

— Обичам да употребявам модните термини за „маце“.

— Добре е да си във форма.

— Само да знаеш!

— Не се впускай в описания, моля.

— О, няма — отвърна Попе. — Работата е много важна, така ли?

— Аха. Съжалявам, че изпусна дупенцето.

— Има много риба в морето, нали знаеш как е? — сви рамене Попе.

— Знам.

Уенди побърза да влезе в дома си. Чарли и двама негови приятели — Кларк и Джеймс — бяха пред телевизора и сменяха канал след канал. Тримата се бяха разположили върху мебелите в кабинета както само момчета в пубертета можеха да се разположат — сякаш бяха махнали скелетите си, бяха ги окачили в най-близкия дрешник и се бяха сгърчили върху де що има свободна повърхност.

— Здрасти — обади се Чарли, като раздвижи само устните си. — Рано се връщаш.

— Да, не ставайте.

Той самодоволно се ухили. Кларк и Джеймс измърмориха:

— Здравейте, госпожо Тайнс.

Не помръднаха телата си, но поне извиха вратове да я погледнат. Чарли спря на канала на телевизионната станция, за която Уенди доскоро бе работила. Вървяха новините по Ен Ти Си. Мишел Фислър, скучната нова водеща (и много млада), която трябваше да уволнят вместо Уенди, разказваше в репортажа си за някакъв човек на име Артър Лимейн, който бил прострелян в двете колена, докато излизал от стадион „Саут Маунтън Арина“ в Уест Ориндж.

— Олеле! — възкликна Кларк.

— Сякаш едното му е било малко.

Артър Лимейн, говореше Мишел с онази псевдосериозна интонация, характерна за всички репортерки, която Уенди дълбоко се надяваше, че успява да избегне, бе прострелян в малките часове на нощта. Камерата блуждаеше над „Саут Маунтън Арина“, дори се спря на табелата, на която пишеше, че на това място играят „Дяволите на Ню Джърси“, като че ли това даваше някакво обяснение за събитията.

Камерата се върна и показа подходящото за случая мрачно лице на водещата Мишел Фислър.

— Мразя я — обади се Джеймс.

— Главата й е твърде голяма за тялото — додаде Кларк.

Фислър продължаваше с пихтиестия си глас: „Артър Лимейн не е запознал властите със станалото“. Голяма работа, помисли си Уенди. Ако някой те простреля в двете колена, най-добре е да не видиш и да не кажеш нищо по въпроса. Дори Джеймс увеси нос в опит да изобрази физиономията на Мафиота. Чарли отново защрака с дистанционното.

Джеймс се обърна и каза:

— Това маце, Мишел, не е от вашата класа, госпожо Т.

— Така е — добави Кларк. — Нещастницата ви диша праха.

Очевидно Чарли ги бе информирал за служебните й неприятности, но въпреки всичко тя им беше признателна.

— Благодаря ви, момчета.

— Говоря сериозно — рече Кларк. — Главата й прилича на плажна топка.

Чарли не каза нищо. Беше обяснил на майка си, че приятелите му я смятат за най-секси от телевизионните звезди. Беше го заявил без смущение, без ужас, така че Уенди не разбра това добре ли беше, или не.

Тя тръгна нагоре по стълбите към компютъра. Фарли не беше обикновено име. Шери Търнбол бе споменала нещо за политика, за набиране на средства. Тя си спомни името във връзка с един сексскандал.

Скоростта и точността на интернет не би трябвало да учудват никого вече, но тя се изненада за пореден път. Само две щракания и намери онова, което търсеше.

Преди шест месеца Фарли Паркс, който се беше кандидатирал за конгресмен от щата Пенсилвания, бе въвлечен в скандал с проститутка. Скандалът не намери широко отражение в пресата — в наши дни политическите сексскандали не са рядкост — но се наложи Фарли да се откаже от борбата. Уенди прегледа първите няколко резултата.

Очевидно някаква „изпълнителка на еротични танци“ (разбирай стриптийзьорка) на име Дезире (вероятно нейният псевдоним) била съобщила за случая в местния вестник. Оттам го бяха раздухали. Дезире поддържаше блог, в който бе описала срещите си с Фарли Паркс с ужасяващи подробности. Уенди я намираше за доста красноречива, тъй като описанията й я накараха да се изчерви от неудобство. Голяма кучка. Имаше и видеоматериали. Уенди затвори очи, но щракна на снимките. Слава богу, нямаше голотии. Дезире бе седнала, виждаше се силуетът й. Със задъхан глас, променен с помощта на техниката, тя заописва още подробности. След половин минута Уенди щракна и изключи клипа. Достатъчно. Разбра онова, което искаше. А то не беше никак хубаво.

Добре, забави топката! Репортерите са научени във всяка ситуация да търсят скрития смисъл, ала тук всичко бе твърде очебийно. Въпреки това тя трябваше да проучи нещата. Първата страница от списъка с резултатите, появили се в отговор на запитването за Фарли Паркс, бе заредена с подробности от скандала. Тя повика втората и намери биографията му. Аха, ето го тук — Фарли Паркс бе завършил „Принстън“ преди двайсет години. В същата година като Фил Търнбол и Дан Мърсър.

Съвпадение?

Само през последната година трима мъже от един и същи випуск на един и същи елитен университет бяха въвлечени в различни скандали — богатите и силните имаха навика да привличат подобни неприятности. Би могло да е тъкмо това. Съвпадение.

С изключение на факта, че тримата бяха по-близки помежду си, отколкото обикновени състуденти.

„Обитаващите жилището на Фил“. Така ги бе нарекла Шери Търнбол. Фил и Дан също бяха сред „обитаващите“. Терминът предполагаше повече от двама души. Ако бяха само Фил и Дан, би ги нарекла съквартиранти. Но обитаващи едно и също жилище? Изразът предполагаше поне трима, дори повече.

Как да разбере дали Фарли Паркс не е бил един от тях?

Уенди разполагаше само с телефонния номер на Търнбол. Вероятно още бяха в бара на Бленд. Кой друг можеше да знае за обитаващите студентското жилище?

Може би Джена Уилър, бившата жена на Дан?

Ставаше късно, но тя не се притесняваше да наруши съня на телефонните абонати, не беше време за това. Уенди набра номера на Уилър. На третото позвъняване се обади мъж, вероятно съпругът й Ноел.

— Ало?

— Обажда се Уенди Тайнс. Може ли да говоря с Джена?

— Не е вкъщи.

Щрак.

Тя се вторачи в слушалката. Хмм. Беше доста рязък. Уенди сви рамене и остави слушалката. Обърна се отново към компютъра и внезапно й хрумна нещо: „Фейсбук“. С глупавото усещане за някакво необяснимо напрежение миналата година Уенди си бе открила акаунт във „Фейсбук“, прие и потърси неколцина свои познати — и толкова. Не беше го използвала за друго. Може би се дължеше на възрастта й, въпреки че в социалните мрежи имаше доста зрели хора, ала на младини — сега пък да не прозвучи като престаряла вещица — да те „забие“ някой мъж бе… ъъъ… много по-различно от разбирането за това във „Фейсбук“ сега. Уважавани от нея интелигентни хора непрекъснато й изпращаха глуповати въпроси, разни съобщения, покани да се включи във войната на мафията или да играе за нещо онлайн и тя се чувстваше като Том Ханкс във филма „Голям“, където той непрекъснато вдига ръце и изрича: „Не разбирам“.

Ала сега тя си спомни, че нейният випуск в „Тъфтс“ имаше собствена страница, пълна със стари и нови фотографии и информация за състудентите й. Дали има същата страница за завършилите „Принстън“ преди двайсет години?

Влезе във „Фейсбук“ и започна да търси.

Успех!

Бяха се записали деветдесет и осем души от завършилите „Принстън“ студенти. На първата страница се виждаха малки снимки на осем от тях. Имаше дискусионни бордове и линкове. Уенди се чудеше как да се включи в групата, за да получи достъп до всички материали, но в този миг мобилният й телефон зазвъня. Погледна екранчето и видя краткото лого, което й сигнализираше, че има съобщение. Вероятно обаждането бе дошло по времето, когато беше в „Бленд“. Прегледа списъка на обажданията и видя, че последното е дошло от бившата й месторабота. Вероятно нещо свързано с документите по уволнението й.

Но не, обаждането бе станало преди по-малко от час. Х. Р. нямаше да се обади толкова късно.

Уенди натисна бутона да прослуша съобщението и с изненада чу гласа на Вик Гарет, мъжа, който я бе уволнил… нима беше едва вчера?

„Здравей, сладурче, Вик е. Обади ми се незабавно. Страшно е важно.“

Уенди усети адреналина в кръвта си. Вик не си падаше по преувеличенията. Тя набра номера в кабинета му. Ако си бе тръгнал, позвъняването щеше да се прехвърли на мобилния му телефон. Той вдигна още след първия сигнал.

— Чу ли? — попита Вик.

— Какво да чуя?

— Може отново да те назначат. В най-лошия случай на хонорар. Както и да е, искам да отидеш на място.

— На кое място?

— Полицаите открили мобилния на Хейли Макуейд.

— Какво общо има това с мен?

— Намерили са го в хотелската стая на Дан Мърсър. Очевидно твоят човек е виновен за случилото се с нея.

 

 

Ед Грейсън лежеше на леглото си.

Маги, негова съпруга от шестнайсет години насам, си бе прибрала багажа и си бе отишла още докато го разпитваха за „убийството“ на Дан Мърсър. Нищо. Бракът им бе издъхнал, беше мъртъв от доста време насам, ала те продължаваха да се надяват. Сега вече всяка надежда бе изчезнала. Маги не искаше да го признае дори пред себе си. Той добре я познаваше. Желанието й бе да забрави проблемите. Винаги постъпваше така. Прибира неприятностите в куфара, натиква го на най-горния рафт на някой дрешник в дълбините на съзнанието си, затваря вратата и си залепва усмивка на устните. Любимият израз, на който мама в Квебек я бе научила, беше: „Каквото време донесеш на пикника, на такова ще се радваш“. И двете много се забавляваха. И двете се усмихваха толкова широко, че понякога можеше да забравиш, че усмивките им са безсмислени.

Когато се появиха голите снимки на сина им Ед младши, реакцията на Маги го изуми. Тя не им обърна внимание. Никой не бива да знае, бе заявила Маги. Ед младши изглежда добре, бе продължила тя. Той е само на осем години. Никой не го е докосвал, а ако го е направил, по него не бяха останали следи. Педиатърът нищо не откри. Ед младши изглеждаше напълно нормално, нищо не го безпокоеше. Не мокреше чаршафите през нощта, нямаше кошмари, нито проявяваше свръхвъзбудимост.

— Няма нищо — убеждаваше го Маги. — Той е добре.

Ед Грейсън се гневеше.

— Нямаш желание да заклеймиш тази отрепка, така ли? Ще го оставиш да върши подобни неща и на други деца?

— Другите деца не ме интересуват. Интересувам се само от Ед младши.

— На това ли ще го научиш? Да не обръща внимание на безобразията?

— Така е най-добре. Няма защо целият свят да разбере какво му се е случило.

— Но той не е направил нищо лошо, Маги.

— Знам. Нима си мислиш, че не знам? Но хората ще го гледат с други очи. Ще бъде белязан. Ако си мълчим, никой няма да разбере…

Маги му отправи лека усмивка. За първи път той я прие така, сякаш го бе зашлевила по лицето.

Ед седна в леглото и си наля още уиски със сода. Щракна на спортната страница и се загледа в спортната програма. Затвори очи и си спомни за кръвта. Мислеше си за болката и ужаса, които бе причинил в името на справедливостта. Беше убеден в онова, което бе казал на репортерката, на Уенди Тайнс. Трябваше да се въздаде справедливост. Ако не от съда, тогава от мъже като него. Ала това не означаваше, че въздаващите справедливост не заплащаха своя лична цена.

Често слушате изказвания в смисъл че свободата не е свободна. Същото е и със справедливостта.

Той беше сам, ала в ушите му продължаваше да звучи ужасяващият въпрос, с който го бе посрещнала Маги:

— Какво си направил?

И вместо да подхване дълга защитна реч, той бе отговорил кратко и ясно:

— Свърши се.

Това би могло да се отнася с пълна сила и за тях двамата, за Ед и Маги Грейсън. Тяхната любов бе останала в миналото. Лесно беше да укоряват себе си за случилото се с Ед младши, но дали беше правилно? Наистина ли трагедията бе виновна за пропукванията в техните отношения, или тя просто бе хвърлила светлина върху пукнатините, които винаги са си били там? Може би ние живеем в мрак, заслепени от усмивката и фасадата на добротата. Може би трагедията просто ни отваря очите?

Ед чу звънеца на вратата. Късно. Звънът бе тутакси последван от нетърпеливо хлопане. Без да му мисли, Ед скочи и грабна пистолета си. Последва второ позвъняване, после още тропане по вратата.

— Господин Грейсън? Полиция, отворете.

Ед надникна през прозореца. Видя двама полицаи от управлението в Съсекс в кафяви униформи — нито един от тях не беше едрият чернокож шериф Уокър. Много бързо пристигнаха, помисли си Грейсън. Беше повече шокиран, отколкото изненадан. Остави пистолета настрана, слезе на долния етаж и отвори вратата.

Двете ченгета имаха вид на дванайсетгодишни момчета.

— Господин Грейсън?

— Аз съм пенсиониран федерален съдия Грейсън, синко.

— Господине, арестуваме ви за убийството на Даниел Дж. Мърсър. Моля, сложете ръце зад гърба си, докато ви чета правата.