Харлан Коубън
Клопка (29)

Глава 28

Фил бе седнал в сравнително тих ъгъл в задната част на спортния бар — относително, разбира се, тъй като спортните барове не са направени за уединение, разговори или размисъл. В бара нямаше хора с червени носове и отпуснати рамене, нито победени мъже, които да давят мъката си в алкохол. Никой не се взираше в празната си чаша, когато наоколо му имаше безброй широкоекранни телевизори, предаващи избрани моменти от спортни състезания — тъкмо те привличаха вниманието им.

Барът се казваше „Обичай зебрата“. Той ухаеше повече на скара и салса, отколкото на бира. Тук беше шумно. Отбор софтболисти празнуваха победата си. Играеха „Янките“. Няколко млади жени, облечени с фланелки с името на Джетър^[1] на гърдите, викаха в тяхна полза малко по-въодушевено, отколкото бе нужно.

Уенди се вмъкна в сепарето. Фил носеше зелена риза за голф, чиито две горни копчета бяха разкопчани. Навън се показваше валмо от сивите косми на гърдите му. Той се бе закичил с лека усмивка и бе опулил очи.

— Имахме отбор по софтбол — каза. — Преди години. Когато започнах. След всяка игра ходехме на бар. И Шери идваше с нас. Носеше бяла секси фланелка, нали ги знаеш — от онези, впитите, с тъмните три четвърти ръкави?

Уенди кимна с глава. Той говореше леко завалено.

— Господи, колко беше красива!

Тя го чакаше да се изкаже. Повечето репортери правеха така. Тайната на доброто интервю се криеше в способността на журналиста да оставя мълчанието между репликите незапълнено. Изминаха няколко секунди. После още няколко. Ясно, стига толкова мълчание. Понякога и репортерът имаше нужда да каже нещо.

— Шери е още красива — каза Уенди.

— О, да.

Лицето му бе застинало в полуусмивка. В бутилката нямаше повече бира. Очите му лъщяха, лицето му се бе зачервило от пиене.

— Но вече не ме гледа така. Не ме разбирай погрешно. Тя ме подкрепя. Обича ме. Говори и върши все правилни неща. Но аз го виждам в очите й. Вече не съм същият мъж за нея.

Уенди не знаеше какво да каже, нещо, което да не прозвучи снизходително, но „Сигурна съм, че това не е истина“ или „Съжалявам“ не бяха подходящи в случая. И тя реши отново да замълчи.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита той.

— Да.

— Аз пия „Корона Лайтс“.

— Звучи ми добре — отвърна тя. — Но аз искам просто „Корона“.

— Какво ще кажеш за малко начоси^[2]?

— Ти яде ли?

— Не.

Тя кимна с глава и си каза, че за него ще е добре да сложи нещо в стомаха си.

— Да, добра идея.

Фил махна с ръка на сервитьорката. Тя бе облечена в реферска риза с дълбоко изрязано деколте, т.е. защитаваше името на бара — „Обичай зебрата“. На табелката й пишеше, че се казва Ариел. На врата й висеше свирка и като завършек на картинката очите й бяха изрисувани с черен грим. Уенди никога не бе виждала рефери с черен грим на очите, само играчи, ала обърканата метафора в екипа бе най-малкото, което я безпокоеше.

Направиха поръчката.

— Знаеш ли? — попита Фил и се загледа след отдалечаващата се сервитьорка.

Тя отново зачака.

— Работил съм в подобен бар. Е, не съвсем като този. Беше от веригата ресторанти с бар в центъра на залата. Знаеш ги. Неизменно имат някаква зелена украса по стените — отражение на по-невинните години.

Уенди кимна с глава. Знаеше ги.

— Тъкмо там се запознах с Шери. Бях барман. Тя беше от онези искрящи като шампанско келнерки, които ти се представят на мига и тутакси те питат дали искаш аперитив с мезе.

— Мислех, че си от богаташчетата.

Фил тихо се изкикоти, обърна вече изпразнената бутилка „Корона Лайтс“, за да изцеди и последната капка от дъното. Тя очакваше той да стисне шишето, за да пусне още.

— Предполагам, че родителите ми са били на мнение, че трябва да се трудим. А ти къде се изгуби тази вечер?

— В гимназията на сина ми.

— Защо?

— Организират празненство по случай завършването — отговори тя.

— Приет ли е вече в някой колеж?

— Да.

— Къде?

Тя се размърда на мястото си.

— Защо искаше да ме видиш, Фил?

— Навлязох в личната ти територия? Извинявай.

— Просто искам да си дойдем на думата. Късно е.

— Бях се замислил. Гледам днешните деца, чиито мечти не са по-различни от нашите навремето. Учи се усърдно. Получавай добри оценки. Подготви се за изпитите в университета. Спортувай, ако можеш. В колежите това много се цени. Гледай да имаш достатъчно извънкласни занимания. Изпълни всички условия, за да те приемат в най-престижното висше учебно заведение. Сякаш първите седемнайсет години не са нищо друго освен подготовка за Бръшляновата лига.

Вярно е, помисли си Уенди. През гимназиалните години животът ти се превръща в истински парад, сведен единствено до писмата, които получаваш от колежите — дали те приемат, или те отхвърлят.

— Виж съквартирантите ми — продължаваше Фил, като сега провлачваше думите още по-силно. — „Принстън“. Върхът на сладоледа. Келвин бе чернокожо момче. Дан беше сирак. Стийв бе от беден по-беден. Фарли бе едно от осемте деца в семейството — голяма католическа фамилия от работническата класа. Всички бяхме приети и всички бяхме несигурни и нещастни. Най-щастливото момче от колежа пое по пътя за щата Монклер и пропусна втората година. Той все още е барман. И е най-доволното копеле, което познавам.

Младата стройна сервитьорка донесе бирите.

— Начосите пристигат след минутка.

— Няма проблеми, скъпа — отвърна Фил с усмивка.

Усмивката му беше хубава. Преди няколко години тя сигурно щеше да отвърне на усмивката му, но не и днес. Фил задържа погледа си върху нея малко по-дълго от необходимото, но Уенди видя, че момичето изобщо не го забеляза. Щом тя се изгуби от полезрението им, Фил вдигна пълната бутилка към Уенди. Тя взе своята, чукна се с него и реши да престане с тази игра.

— Фил, изразът „белязаното лице“ означава ли нещо за теб?

Той се помъчи да запази спокойствие. Свъси вежди, за да спечели малко време, дори каза:

— Ъ?

— Белязаното лице.

— Какво за него?

— Какво означава за теб?

— Нищо.

— Лъжеш.

— Белязания ли? — Физиономията му се изкриви. — Не беше ли филм? С Ал Пачино, нали? — Той заговори с отвратителен акцент и тя се подразни. — „Кажи здрасти на малкия ми приятел.“

Засмя се, като се опита да прикрие раздразнението си.

— Какво ще кажеш да половуваме?

— Откъде си чула тези неща, Уенди?

— От Келвин.

Мълчание.

— Днес го видях.

Отговорът на Фил я изненада:

— Да, знам.

— Откъде?

Той се наведе напред. Зад тях се разнесоха щастливи викове. Някой изкрещя: „Давай! Давай!“. Двама от отбора на „Янките“ тичаха презглава по игрището, сподиряни от виковете на запалянковците.

— Не разбирам каква е целта ти — каза Фил.

— Какво имаш предвид?

— Горкото момиче е мъртво. Дан е мъртъв.

— Е, и?

— Всичко свърши. Край, нали така?

Тя замълча.

— Какво искаш още?

— Фил, злоупотребил ли си с тези пари?

— Има ли някакво значение?

— Злоупотребил ли си, или не?

— Това ли се опитваш да направиш — да докажеш невинността ми?

— Отчасти.

— Не искам да ми помагаш, ясно? Заради мен. Заради себе си. Заради останалите. Моля те, откажи се.

Той извърна поглед. Ръцете му намериха бутилката, бързо я вдигнаха до устата му и той отпи голяма напоителна глътка. Уенди го погледна. За миг може би видя онова, което Шери бе видяла в него. Беше се свил в нещо като черупка. Нещо вътре в него — светлинка, проблясък, както искате го наречете — бе започнало да гасне. Спомни си думите на Попе за мъжете, изгубили работата си — колко силно им повлиява това. Бе гледала пиеса, в която се проследяваше и следната линия: мъж, който е изгубил работата си, не може да ходи с вдигната глава, не може да погледне децата си в очите.

Гласът му се превърна в настоятелен шепот:

— Моля те. Искам да оставиш нещата такива, каквито са.

— Не желаеш ли да научиш истината?

Той започна да къса етикета от бирената бутилка.

Оценяващо огледа направеното, сякаш бе художник, който работи с мрамор.

— Мислиш си, че са ни наранили — изрече тихо той. — Не са. Онова, което ни сториха, прилича на лека плесница. Ако оставим нещата така, всичко ще отмине. Ако се натягаме — ако ти се натягаш — ще стане много, много по-лошо.

Най-после етикетът се отлепи и политна към пода. Фил го гледаше как пада.

— Фил?

Той вдигна поглед към нея.

— Не разбирам за какво говориш.

— Моля те, послушай ме, ясно? Добре ме чуй. Ще стане по-лошо.

— Кой ще го направи по-лошо?

— Няма значение.

— Има, дявол да го вземе!

Младичката сервитьорка се зададе с начосите — бяха толкова много, че тя сякаш носеше дете в ръцете си. Остави ги на масата и попита:

— Желаете ли още нещо?

Те не желаеха. Тя се извъртя и ги остави. Уенди се наведе над масата.

— Кой върши тези неща, Фил?

— Не е точно така.

— Не е така ли? Те може да са убили дете!

Той поклати глава.

— Дан го направи.

— Сигурен ли си?

— Напълно — вдигна очи към нея той. — Трябва да ми вярваш по този въпрос. Ще се радвам да оставиш нещата така.

Тя не отговори.

— Уенди?

— Кажи ми какво има — настоя тя. — Няма да продумам пред никого. Обещавам. Ще си остане между нас двамата.

— Остави.

— Поне ми кажи кой стои зад всичко това.

Той поклати глава.

— Не знам.

Отговорът му я накара да се стегне цялата.

— Как може да не знаеш?

Той хвърли две двайсетдоларови банкноти на масата и се накани да става.

— Къде отиваш?

— У дома.

— Не можеш да шофираш.

— Добре съм.

— Не, Фил, не си добре.

— И какво? — изкрещя той и я стресна. — Сега пък се заинтересува от моето състояние ли?

Той изхлипа. Във всеки нормален бар това щеше да привлече любопитни погледи, но тук, при наличието на шумните телевизори, в които бяха съсредоточени всички погледи, той не направи впечатление на никого.

— Какво, по дяволите, става? — попита тя.

— Откажи се. Чуваш ли ме? Казвам ти го не само заради нас, а и заради теб.

— Заради мен ли?

— Сама поставяш опасности по пътя си. И пред сина си.

Тя го сграбчи за ръката и я стисна.

— Фил?

Той се помъчи да стане, но бирата си бе казала думата.

— Ти току-що заплаши детето ми.

— Търсеше си го — отвърна той. — Защото застрашаваш моите деца.

— Как?

Той поклати глава.

— Просто остави нещата каквито са, разбра ли? Всички правим така. Престани да се опитваш да се домогнеш до Фарли и Стийв — и бездруго те няма да разговарят с теб. Остави Келвин на мира. Нищо няма да научиш от него. Край. Дан е мъртъв. А ако продължиш да настояваш, ще умрат и други.