Харлан Коубън
Клопка (18)

Глава 17

Уенди приключи телефонния разговор със стария си (и настоящ?) шеф Вик Гарет и като в мъгла окачи слушалката на мястото й.

Бяха намерили мобилния телефон на Хейли Макуейд под леглото на Дан Мърсър.

Помъчи се да го осъзнае и да укроти емоциите си. Първата й мисъл бе и най-естествената: сърцето й се сви, като си помисли за семейство Макуейд. До този миг тя хранеше надежда, че все пак нещата ще се оправят. Но сега се вцепени. Това бе положението. Шокиращо. Нима вече нямаше надежда? За нея това бе някакъв вид реабилитация — значи през цялото време тя е била права за Дан. Бе въздадена справедливост, или нещо подобно. В старанието си да постъпи правилно тя не е била пионка в нечий заговор срещу невинен човек.

Но ето го и него — на екрана, точно пред нея, бе страницата във „Фейсбук“ с випуска на Дан от „Принстън“. Тя затвори очи и се облегна назад. Представи си лицето на Дан в деня на тяхното запознанство, на първото интервю в приюта, ентусиазма му от факта, че е спасил толкова изоставени деца, очите на тези деца, вперени в него, в които имаше такова страхопочитание, начина, по който той я привличаше. Спомни си и вчерашния ден в проклетия паркинг за каравани, ужасните синини по същото това лице, мрака в очите му, припомни си желанието да протегне ръка към него въпреки онова, което й бе известно.

Нима трябваше да пренебрегне интуицията си?

Можеше, разбира се, да се възрази, че злото се явява под най-различни форми. Десетки пъти бе чувала за примера с известния сериен убиец Тед Бънди. Истината обаче беше, че тя никога не бе смятала Бънди за красавец. Може би беше предубедена, защото знаеше какъв е, но как можеше да отмине празнотата в погледа му? Бе сигурна, че в негово лице щеше да види един мазен, лигав злодей, без какъвто и да е чар. Злото неизменно се усещаше. Наистина. Така поне й се струваше.

Тъй или иначе тя не беше видяла, нито бе почувствала нещо зло у Дан. Напротив, дори в деня на смъртта си той излъчваше доброта и топлина. Сега вече разполагаше и с нещо повече от интуиция. Тук беше Фил Търнбол. И Фарли Паркс. Ставаше и още нещо — нещо тъмно и коварно.

Тя отвори очи и се приведе напред. Добре, „Фейсбук“! Вписа данните си, намери страницата с имената на съответния випуск от „Принстън“, но как можеше да влезе? Трябваше да има начин.

Ще попитам специалиста по „Фейсбук“, който живее тук, реши тя.

— Чарли!

От долния етаж:

— Какво?

— Ще се качиш ли при мен?

— Не те чувам.

— Качи се при мен!

— Моля?

После:

— За какво?

— Моля те да се качиш.

— Не можеш ли просто да извикаш какво ти е нужно?

Тя грабна мобилния си телефон и му изпрати текст в смисъл че й трябва бърза помощ с компютъра и че ако той не побърза, тя ще закрие всичките му акаунти в интернет, макар че нямаше представа как би могла да го стори. Само след миг дочу пъшкане и шум от трополене на крака нагоре по стълбите. Чарли надникна през вратата.

— Какво?

Тя посочи към екрана.

— Искам да се включа в тяхната група.

Чарли погледна страницата с присвити очи.

— Ти не си учила в „Принстън“.

— Признателна съм ти за задълбочения анализ. Нямах представа.

Чарли се усмихна.

— Обичам сарказма ти.

— Каквато майката, такъв и синът.

Господи, колко обичаше това хлапе! Обзе я онова чувство, тъй познато на родителите, което ги обезоръжава и ги кара да прегърнат детето си и никога да не го пуснат.

— Моля? — попита Чарли.

Тя отмина въпроса му без отговор.

— Как мога да се включа в групата, ако не съм учила в „Принстън“?

Чарли направи физиономия.

— Шегуваш се, нали?

— На шегаджийка ли ти приличам?

— Трудно е да се каже при твоя сарказъм и всичко останало.

— Нито се шегувам, нито съм саркастична. Как да вляза?

Чарли въздъхна, наведе се и посочи в дясната страна на страницата.

— Виждаш ли този линк — „Включи се в групата“?

— Да.

— Щракни върху него.

Той се изправи.

— После?

— Това е всичко — отвърна синът й. — Вътре си.

Сега пък Уенди направи физиономия.

— Но както ти тъй мъдро забеляза, аз не съм учила в „Принстън“.

— Няма значение. Това е отворена група. Затворените групи уведомяват с „Молба за включване“. Тази е отворена за всеки. Само щракваш и си вътре.

Уенди се колебаеше.

Чарли отново въздъхна.

— Хайде, направи го — окуражи я той.

— Добре, почакай.

Уенди щракна и като по чудо — готово! — тя стана член на един абсолвентски курс от „Принстън“, макар и само в неговия интернет вариант. Чарли й хвърли поглед в стил „Нали ти казах“, поклати глава и затрополи по обратния път надолу. Тя отново си помисли колко много го обича. Спомни си за Марша и Тед Макуейд: сигурно вече са разбрали от полицията за мобилния телефон на Хейли, който вероятно дъщеря им толкова силно е желала и настоявала да получи и който е бил открит под леглото на непознат мъж.

Не й бе от полза.

Страницата бе пред очите й, така че — на работа! Най-напред Уенди проучи всички деветдесет и осем имена. Сред тях не видя името на Дан, нито на Фил, нито това на Фарли. Имаше логика. Вероятно нито един от тримата не желаеше да привлича вниманието. Ако изобщо са били включени в групата, те отдавна са излезли от „Фейсбук“. Останалите имена не й бяха познати.

Добре, ами сега?

Провери дискусионните форуми. Имаше един за болен съвипускник, търсеше помощ. Друг съобщаваше за регионална среща на състуденти. В тях нямаше нищо интересно. Още един за наближаващо събрание. Щракна на тази страница и попадна на линк, който бе доста обещаващ:

Фотографии от спалните — само първокурсници!

На петата поред снимка тя откри и тримата. Надписът гласеше: „Стърнс Хаус“ и фотографията показваше стотина студенти, позиращи на фона на тухлена сграда. Първо забеляза Дан. Познаваше го като доста по-възрастен, къдриците на косата му бяха по-къси, но иначе не се беше променил кой знае колко. Беше красавец, нямаше спор по този въпрос.

Най-долу на страницата бяха изписани имената им. Фарли Паркс, като всеки политик, бе на първата редица в средата. Фил Търнбол бе отдясно. Докато Дан се бе облякъл в джинси и тениска, Фарли и Фил се бяха издокарали като за снимка за корицата на снобското месечно списание за подгответа. Цвят каки, ризи с колосани яки, нахлузени на бос крак мокасини — липсваше им само по един потник, увит около врата.

Така, вече знаеше и имената на спалните им.

Можеше да направи справка в „Гугъл“ почти за всяко момче от снимката — имената им бяха най-долу — ала това щеше да й отнеме време, а можеше и да не й донесе необходимите резултати. Хората не вписваха имената на съквартирантите си първокурсници в мрежата.

Но да се върнем обратно. Уенди отново превъртя страницата на „Фейсбук“. Десет минути по-късно тя можеше да се поздрави с успех:

„Фейсбук“ на първокурсниците!

Уенди щракна върху този линк, зареди PDF файла и го отвори с помощта на Abode Acrobat. „Фейсбук“ на първокурсниците — Уенди се усмихна при спомена за това. Тя, разбира се, имаше същия в „Тъфтс“. Ученическа снимка от гимназията и града, от който идваш в университета — достатъчно за целта, която преследваше тази вечер — в коя стая си разпределен през първата година. Уенди щракна клавиша с буквата М, прескочи две страници и намери името Дан Мърсър. Ето я цялата картинка:

Даниел Дж. Мърсър

Ридъл, щата Орегон

Гимназията в Ридъл

Стая 109 в „Стърнс“

Дан се хилеше от фотографията, целият живот бе пред него. Грешка. Вероятно е бил на осемнайсет, когато си е направил тази снимка. Усмивката му говореше, че е готов да се изправи пред света и, да, ще завърши „Принстън“, ще се ожени, ще се разведе… и какво?

Ще стане педофил и ще умре?

Дали е станал такъв впоследствие? Дали вече не е бил педофил, още на осемнайсет години? Дали не е бил вече насилил някого? Дали е имал такива наклонности още в колежа? Наистина ли бе отвлякъл непълнолетно момиче?

Защо Уенди не можеше да приеме факта?

Няма значение. Съсредоточи се. Натисна клавиша и научи номера на стаята в „Стърнс“. Стая 109. Щракна, за да направи двойна проверка. Така беше, Фарли Паркс от Брин Мор, Пасадина, училището в Лорънсвил, бе настанен също в стая 109. Филип Търнбол от Бостън, Масачузетс, академия „Филипс Андоувър“, изобщо не се бе променил — да, също в стая 109.

Уенди натисна клавиша „търсене“ и написа „Стърнс, стая 109“.

Пет резултата.

Филип Търнбол, Даниел Мърсър, Фарли Паркс и още двама: Келвин Тилфър, афроамериканец с предпазлива усмивка, и Стивън Мишано, който носеше една от добре познатите ни розови огърлици с голямо мънисто в средата.

Последните две имена не й говореха нищо. Отвори нов браузър и написа името на Келвин Тилфър.

Нищо. Почти. Един резултат от списъка на випуска от „Принстън“ и толкоз. Нямаше линкове. Нямаше „Фейсбук“. Нямаше „Туитър“. Нямаше „Май Спейс“.

Уенди се питаше какво ли означава това. Повечето хора, дори най-свитите, все имаха по нещо за себе си в интернет. Келвин Тилфър, особено като се имаха предвид съквартирантите му, сякаш беше призрак.

Какво ли означаваше това?

Може би нищо. Беше рано да прави хипотези. Най-напред трябваше да намери още информация.

Уенди написа името на Стивън Мишано. Когато видя резултатите, тя разбра всичко още преди да щракне върху някой от тях.

— По дяволите! — изруга на глас.

Отзад се чу:

— Какво има?

Беше Чарли.

— Нищо, какво е станало?

— Имаш ли нещо против да отидем у Кларк?

— Добре.

— Страхотно.

Чарли излезе. Уенди отново се обърна към компютъра. Щракна върху първия резултат и отвори нов текст отпреди около четири месеца с названието: „Уест Есекс Трибюн“:

Местният жител Стивън Мишано, хирург-ортопед в Медицинския център „Св. Барнабъс“ в Ливингстън, щата Ню Джърси, бе арестуван снощи по обвинение в незаконно притежание на наркотици. Полицаите, работещи по случая, са открили, по тяхно описание, „голямо количество незаконно придобити болкоуспокояващи“, скрити в багажника на автомобила на лекаря. Д-р Мишано бе освободен под гаранция, предстои изслушване. Говорител на Медицинския център „Св. Барнабъс“ заяви, че д-р Мишано ще остане под гаранция до изясняването на случая.

Толкова. Уенди потърси продължение на информацията в „Уест Съсекс Трибюн“. Нищо. Върна се в мрежата и откри резултати в някои блогове, дори в „Туитър“. Първият бе от бивш пациент, който разказваше как д-р Мишано придобивал упойващи средства. Другият бе от един „наркопласьор“, помогнал да „заковат“ д-р Мишано. Имаше и друг блог — от пациент, който твърдеше, че Мишано бил „неподходящ“ и „определено изглеждаше надрусан с нещо“.

Уенди започна да си записва, проверяваше блоговете, съобщенията в „Туитър“, разнообразната информация, линковете в „Май Спейс“ и „Фейсбук“.

Това бе истинска лудост.

Петима първокурсници, съквартиранти от „Принстън“. Добре, да изключим за миг Кевин Тилфър от сметката. Останалите четирима: един финансов консултант, един политик, един социален работник, а сега и един лекар. През последната година и четиримата бяха въвлечени в скандали. Ако и това не е съвпадение!