Харлан Коубън
Клопка (20)

Глава 19

Франк Тремънт и Мики Уокър тръгнаха след Стантън по коридора.

— Хестър Кримстийн е безнравствена акула, която би засрамила дори уличница — забеляза Уокър. — Знаеш ли, че всичките тези приказки за компетентността и тям подобни имаха за цел да ни изхвърли от играта?

— Аха.

— Погълнат си целият от случая. Направи повече от който и да е друг.

— Така е.

— Същото може да се каже и за ФБР, за криминалните психолози, както и за цялото управление. Едва ли някой можеше да предвиди случилото се.

— Мики?

— Да.

— Нуждая се от нежност — заяви Франк. — Ще отида да потърся някой по-женствен от теб, ясно?

— Добре де, ясно.

Стантън ги отведе в една ъглова стая в мазето, където се навъртаха полицаи от техническия екип. Бяха включили телефона на Хейли Макуейд в един от компютрите. Стантън посочи към екрана.

— Нарочно прекарахме телефона й през компютъра, за да го огледаш на по-голям екран.

— Хубаво — отвърна Франк Тремънт. — Е, какво открихте?

— Намерих нещо в една апликация.

— Къде?

— В апликация към телефона.

Тремънт се хвана за колана и повдигна панталоните си.

— Представи си, че съм древно изкопаемо, което не може да включи дори собственото си видео.

Стантън натисна едно копче. Екранът почерня и на него се появиха три колонки стриктно подредени иконки.

— Това са апликациите за мобилния телефон. Ето тук, където пише „айкол“, се записват уговорените й срещи, като например за игра на лакрос или пък училищните задачи, „тетрис“ е името на играта, както и „моточейзър“, „сафари“ е нейният браузър, „айтюнс“ — тук може да сваля песни. Хейли е обичала музиката. Има и още една програма или музикална апликация, наречена „Шазам“. Тя…

— Мисля, че това е главното — каза Уокър.

— Да, съжалявам.

Франк се вторачи в телефона на Хейли. Запита се коя ли песен е слушала за последно. Бърз рок ли е харесвала, или сърцераздирателни балади? Като типичен дърт гадняр Франк винаги се бе подигравал на подобни джунджурии, на хлапаците, които набират и изпращат текстове и се шляят със слушалки в ушите, но знаеше, че в известен смисъл това бе животът. Вътре щеше да намери имената на приятелите й, училищната й програма щеше да бъде в календара, любимите й парчета — в специален списък, той щеше да види и снимките, които са я карали да се усмихва, като онази с Мики Маус.

В телефона й щеше да бъде и обвинението на Хестър Кримстийн. Наистина Дан Мърсър не бе извършил някакво насилие или изнасилване преди, изглежда, си бе падал по млади момичета, а фактът, че бившата му съпруга живее в същия град, едва ли означава нещо. Ала думите на Кримстийн относно липсата му на компетентност още звучаха в ушите му и Франк се опасяваше, че в тях дочува ехото на истината.

Трябваше да забележи педофила.

— Както и да е — каза Стантън, — нямам намерение да навлизам в подробности, но ми се струва малко странно. Хейли е свалила много песни, както прави всеки на нейната възраст, но не и по времето, когато е изчезнала. След изчезването си тя не е влизала и в мрежата. Искам да кажа, че ни е известно всяко място, на което е била, защото сървърът ни го посочва. Така че видяното в браузъра няма да ви изненада кой знае колко. Направила е няколко справки в университета във Вирджиния — предполагам, че е понесла тежко факта, че не са я приели, прав ли съм?

— Прав си.

— Търсила е сведения и за някакво момиче на име Лин Яловски от Уест Ориндж, състезателка по лакрос, приета в университета във Вирджиния, затова мисля, че й е била конкурентка.

— Това го знаем — отвърна Франк.

— Да, от сървъра. Сигурно знаете и за съобщенията, за текстовете и други такива, макар че, трябва да отбележа, че Хейли се е занимавала много по-малко с тези неща, отколкото приятелите й. Но вижте, тук има една специална апликация с „Гугъл Ърт“. Вероятно знаеш какво означава това.

— Не ми се присмивай — рече Франк.

— Виж тук. Представлява вградена система за глобално позициониране.

Стантън взе мобилния телефон и чукна върху една снимка със земното кълбо на нея. Огромният глобус се завъртя, сателитната камера увеличи образа на частта, на която се бе фиксирала, планетата започна да се увеличава — първо Съединените щати, после Източното крайбрежие, след това се придвижи още по-надолу към Ню Джърси, докато се спря на стотина метра над сградата, в която се намираха в момента. На екрана пишеше: „Улица «Уест Маркет» 50, Нюарк, щата Ню Джърси“.

Франк зина с уста от почуда.

— Това нещо навсякъде ли може да отиде?

— Бих искал да е така — отвърна Стантън. — Но не. Трябва да се превключи. А Хейли не го е направила. Но пък можеш да провериш всеки адрес, всяко място, което си поискаш, и да видиш сателитната му снимка на картата. Тъй или иначе в момента специалистите работят по въпроса, но мисля, че „Гугъл Ърт“ има самостоятелен вход, така че не можем да видим посетените от нея места чрез сървъра. Нито кога точно ги е посетила.

— Хейли е търсила разни места, така ли?

— Само две, откакто си е качила апликацията.

— Кои?

— Собствения си дом. Мисля, че когато за първи път го е качила, тя е включила каквото трябва и телефонът й е показал къде се е намирала. Така че това не влиза в сметката.

— А другото?

Стантън щракна и огромното кълбо отново се завъртя. Те наблюдаваха как увеличава картината на Ню Джърси. Спря в гориста местност, в центъра на която се издигаше постройка.

— Рингууд Стейт Парк — обяви Стантън. — На около шейсет километра оттук. В сърцето на планината Рамаро. Сградата е „Скайланд Манър“. Намира се по средата на парцел от най-малко двайсет хиляди декара гора.

Последва мълчание. Франк усещаше как сърцето му се блъска в гърдите. Погледна към Уокър. Не си размениха нито дума. Защото знаеха. Щом нещо подобно кацне на рамото ти, ти просто знаеш. Паркът бе доста голям. Франк си припомни как преди няколко години някои от участниците в играта „Сървайвър“ се бяха изпокрили в околните гори и живяха там повече от месец. Бе напълно възможно да си построиш малко обиталище, сгушено под дървета и храсти, и да държиш някого насила в него.

Може пък да погребеш някого, така че никога да не го открият.

Първи Тремънт погледна часовника си. Полунощ. Още дълго време щеше да цари мрак. Обзе го паника. Бързо позвъни на Джена Уилър. Ако не отговореше, той щеше да отиде с колата си до самия й праг, за да получи отговор на въпроса си.

— Ало?

— Дан обичаше да ходи из планината, нали?

— Да.

— Имаше ли любими места?

— Знам, че харесваше пътеката в Уочънг.

— А Рингууд Стейг Парк?

Мълчание.

— Джена?

Тя не отговори веднага.

— Да — потвърди с глас, който идваше някъде отдалече. — Преди години, когато бяхме още женени, непрекъснато се изкачвахме по Къпсо Брук Луп дотам.

— Облечи се. Ще изпратя кола да те вземе.

Франк Тремънт остави слушалката и се обърна към Уокър и Стантън:

— Хеликоптери, кучета, булдозери, прожектори, лопати, спасителни отряди, рейнджъри, всеки до последния човек, местни доброволци. Да тръгваме.

Уокър и Стантън кимнаха с глава.

Франк Тремънт отново вдигна телефона си. Пое си дълбоко дъх и с горчивина, останала в душата му от думите на Хестър Кримстийн, набра номера на Тед и Марша Макуейд.

 

 

В пет часа сутринта Уенди се събуди от рязък телефонен звън. Беше заспала само преди два часа. През цялото време се бе ровила в компютъра и бе започнала да обобщава нещата. За Келвин Тилфър нямаше нищо. Дали той не беше изключението, което потвърждаваше правилото? Все още не знаеше. Но колкото повече неща откриваше за останалите четирима, колкото по-дълбоко се ровеше в живота им, толкова по странни се оказваха скандалите, в които бяха замесени групата съквартиранти от „Принстън“.

Уенди протегна ръка към телефона, без да отваря очи, и измърмори:

— Ало?

Вик пропусна любезностите.

— Знаеш ли къде се намира Рингууд Стейт Парк?

— Не.

— В Рингууд.

— Трябвало е да станеш екстрасенс, Вик.

— Идвай веднага.

— Защо?

— Защото тъкмо там ченгетата търсят трупа на момичето.

Тя седна в леглото.

— Хейли Макуейд?

— Аха. Предполагат, че Мърсър я е завлякъл в гората.

— Какво ги е насочило натам?

— Нямам представа. Изпращам операторски екип да те посрещне.

— Вик?

— Какво?

Уенди разреса косата си с пръсти, като се опита да укроти препускащите мисли в главата й.

— Не съм сигурна, че ще имам куража да отида там.

— Ала-бала-портокала. Тръгвай веднага.

Той затвори телефона. Уенди стана от леглото, взе душ и се облече. Куфарчето с гримовете за пред екран бе винаги готово, но тя се почувства доста зле, като се сети къде отива. Добре дошли в света на телевизионните новини. Да го кажем с поетичния израз на Вик: „Ала-бала-портокала“.

Тя мина през стаята на Чарли. Пълна скръб — ризата и шортите от предишния ден се въргаляха захвърлени на пода. Когато изгубиш съпруга си, научаваш се да не си губиш времето за такива неща. Тя погледна през тях към спящия си син и си помисли за Марша Макуейд. И Марша се бе събудила като нея една сутрин, и тя бе погледнала в стаята на децата си и бе открила, че леглото на дъщеря й е празно. Сега, три месеца по-късно, Марша Макуейд чакаше съобщение, докато блюстителите на закона претърсваха парка и диреха изчезналото й дете.

Ето това хора като Ариана Насброу никога нямаше да разберат. Крехкостта, несигурността на живота. Бурята, която само ужасът можеше да развихри. Как и най-малката небрежност можеше да те захвърли в дълбините на отчаянието. И как последиците можеха да се окажат непоправими.

Все пак Уенди мълчешком изрече молитвата на всички родители: „Дано нищо лошо не му се случи. Опази живота на детето ми“.

После седна зад волана и се отправи към националния парк, където полицията издирваше момичето, което една сутрин майка му не бе открила в леглото.