Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Курц (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hardcase, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Дан Симънс

Заглавие: Куфарът

Преводач: Росица Панайотова

Година на превод: 2002

Език, от който е преведено: Английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Художник: „Megachrom“; Петър Христов

ISBN: 954-585-386-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1044

История

  1. — Добавяне

9.

Валеше доста силно. Курц слезе от колата и се отправи към ниската тухлена къща на няколко пресечки от Делауер Парк. Малкълм и Кътър го наблюдаваха от жълтия мерцедес на Малкълм, паркиран с вдигнат гюрук на половин пресечка от мястото, където Курц току-що беше оставил буика. Малкълм беше забелязал как Курц предпазливо беше минал няколко пъти покрай мястото — оглеждаше внимателно дали някой не го следи. Но Малкълм и Кътър бяха пристигнали преди това и се бяха снишили в колата, когато Курц мина покрай тях. Проливният дъжд ги скриваше още по-добре, но въпреки това Малкълм беше угасил и двигателя. Знаеше, че димът от ауспуха на спряла кола е най-сигурното доказателство, че някой те следи.

Кътър изпъшка откъм дясната седалка.

— Още малко, братле — каза Малкълм. — Още малко.

 

 

Курц не познаваше много счетоводители — беше имал един или двама клиенти счетоводители по бракоразводни дела и беше виждал неколцина по-приключенски настроени техни колеги, излежаващи присъди в Атика за каквито там престъпления вършеха счетоводителите. Госпожа Ричардсън обаче определено не му приличаше на жена на счетоводител. Повече приличаше на скъпо момиче на повикване като тези, които си изкарваха прехраната из лъскавите хотелски комплекси покрай Ниагарския водопад. Курц беше виждал Бюел Ричардсън на снимка и беше чул описанието му и от Скаг Малкия. Счетоводителят беше нисък, плешив, над петдесетгодишен, с очила като дъна на буркани и физиономия на арогантен язовец. Жена му наближаваше тридесетте, много руса, много добре сложена и — поне така му се стори на Курц — много свежа за почти сигурна вдовица.

— Седнете, ако обичате, господин Курц. Само не местете стола, моля ви. Разположението на мебелите е част от атмосферата на къщата.

— Разбира се — отвърна Курц, без ни най-малка представа за какво му говори. Бюел Ричардсън беше достатъчно богат, за да притежава къща, построена от Франк Лойд Райт до Делауеър Парк. „Не къщата на Франк Лойд Райт до Делауеър Парк — беше казала Арлен, след като му беше уговорила среща по телефона. — Не къщата на Дюи Д. Мартин. Другата.“

„Добре“ — беше отвърнал Курц. Беше сигурен, че няма да различи къщата на Дюи Д. Мартин от която и да било друга, но все пак беше намерил адреса лесно. Къщата все пак беше красива за хора, които си падаха по всичките тези тухли и надвиснали стрехи, но столовете с правите облегалки покрай камината си бяха живо мъчение. Нямаше представа дали са по проект на Франк Лойд Райт и изобщо не го интересуваше, но формата им определено беше в конфликт с всякакви изисквания за удобство. Облегалката беше твърда и права като дъска за гладене, а седалката не би побрала дори задника на джудже. Курц си помисли, че ако електрическият стол е с този дизайн, осъдените ще прекарват най-лошите секунди в живота си преди да им дръпнат шалтера.

— Радвам се, че се съгласихте да поговорим, госпожо Ричардсън.

— Искам да помогна на разследването с каквото мога, господин…

— Курц.

— Да. Но вие казахте, че не сте от полицията. Частен детектив ли сте?

— Да, госпожо, частен детектив съм. — Когато беше истински частен детектив, имаше един хубав костюм и две прилични вратовръзки точно за такива разпити, а сега приличаше на пълен селянин с евтиното си яке и памучния панталон. Арлен му беше дала една от старите вратовръзки на Алън, но Курц беше с пет сантиметра по-висок и с двадесет килограма по-тежък от покойния й съпруг, така че не можа да се сдобие и с костюм от същия източник. Нямаше търпение да изкара някой и друг долар. След покупката на пистолета и револвера, след като беше дал на Арлен триста долара за оборудване и след като беше платил за храната и хотела си, му бяха останали точно трийсет и пет долара.

— Кой друг се интересува от Бюел? — попита жената на счетоводителя.

— Не мога да ви разкрия самоличността на клиента си, но ви уверявам, че той желае само добро на вашия съпруг и много иска да го намери.

Госпожа Ричардсън кимна. Косата й беше вдигната в изящен кок и Курц нямаше как да не забележи артистично падащите по идеалния й врат кичури.

— Можете ли да ми кажете още нещо за обстоятелствата покрай изчезването на съпруга ви?

Тя бавно поклати глава.

— Вече казах всичко на полицията. Но наистина не си спомням нищо необичайно. Беше един вторник преди месец. Бюел излезе за работа както винаги — към осем и петнайсет, и каза, че отива право в офиса.

— Неговата секретарка ни каза, че през този ден не е имал срещи. Това не е ли необичайно за един счетоводител? — попита Курц.

— Не, никак. Бюел имаше много малко частни клиенти и с повечето от тях общуваше най-вече по телефона.

— Знаете ли имената им?

Госпожа Ричардсън прехапа идеалните си розови устни.

— Знам, че това е конфиденциално, господин…

— Курц.

— … но ви уверявам, че всичките му клиенти бяха важни хора… сериозни… и не трябва да ги подозирате.

— Разбира се. В деня, когато е изчезнал, е карал „Мерцедес“ Е300, така ли?

Госпожа Ричардсън вирна глава.

— Да. Не сте ли чели доклада на полицията, господин…

— Курц. Да, госпожо. Четох го. Просто проверявам още веднъж.

— Да, беше с мерцедеса. По-малкия, искам да кажа. Същия ден трябваше да пазарувам и затова взех по-големия. Полицията намери малкия на другия ден. Малкият мерцедес, искам да кажа.

Курц кимна. Скаг му беше казал, че малкият мерцедес бил изоставен в Лакауана, където го обезкостили за броени часове. По разфасованата кола имало стотици отпечатъци и всички идентифицирани досега принадлежали на самообслужилите се с резервни части местни гангстери и обикновени граждани.

— Сигурна ли сте, че господин Ричардсън няма някаква причина просто да се покрие някъде?

Съвършената блондинка отметна глава, като че ли Курц я беше зашлевил.

— Да не би да имате предвид друга жена, господин…

— Курц — каза Курц и зачака.

— Отхвърлям въпроса и намеците, свързани с него.

„Не те обвинявам — искаше да каже на глас Курц. — Ако мъжът ти е кръшкал, значи е бил пълен тъпанар.“ Продължи да чака.

— Не, Бюел нямаше причина да… как го казахте, господин Кац? Да се покрие. Той беше щастлив. Бяхме щастливи. Животът ни беше прекрасен. Бюел смяташе да се пенсионира до година-две и щяхме да отидем на вилата ни в Мауи, и той наскоро купи една яхта… малък двайсетметров катамаран… — Госпожа Ричардсън замълча. — Възнамерявахме да обиколим света през следващите няколко години.

Курц кимна. „Малък двайсетметров катамаран.“ А какви ли пък бяха големите? Той се опита да си представи една година на двайсетметрова яхта с тази жена, в тропически пристанища, дълги нощи в морето. Не му беше трудно.

— Благодаря ви за безценната помощ, госпожо Ричардсън. — Курц стана и тръгна към вратата.

Госпожа Ричардсън стана да го изпрати.

— Не виждам с какво помогнах да намерите съпруга ми, господин…

Курц се беше отказал да й напомня името си. Познаваше пиячи на денатуриран спирт с по-добра памет.

— Всъщност вие наистина много ми помогнахте — увери я той. И наистина беше така. Единствената причина да иска да я разпита беше да разбере дали има нещо общо с изчезването на съпруга си. Нямаше. Госпожа Ричардсън беше красива — дори изумително красива — но очевидно не беше много умна. Липсата на интелигентност не беше престорена. Курц се чудеше дали изобщо е наясно, че докато говорят, съпругът й най-вероятно вече се разлага в някой плитък гроб или стои на дъното на езерото Ери, обут в бетонени ботуши.

— Още веднъж ви благодаря — каза той и тръгна към буика на Арлен.

 

 

— Мамка му — каза Малкълм. Двамата с Кътър тъкмо излизаха от мерцедеса. Малкълм понечи да сграбчи Кътър за ръката, но пръстите му се спряха на сантиметър от китката на албиноса. Никога не би докоснал Кътър без позволение, а Кътър никога не би дал такова позволение. — Чакай — каза Малкълм и двамата седнаха обратно в колата.

Курц излезе от къщата. Малкълм го огледа отблизо и реши, че много прилича на арестантската си снимка: само че малко по-стар, малко по-слаб и малко по-зъл.

— Мислех, че ще остане повече — обади се Малкълм. — Ега ти скапания следовател — пет минути с вдовицата.

Кътър беше извадил ножа си от джоба на пуловера и изглеждаше изцяло погълнат от заоблените очертания на дръжката.

— Дай да изчакаме, може да се върне — каза Малкълм.

Курц не се върна. Качи се в буика и потегли.

— Мамка му — повтори Малкълм. — И след кратък размисъл добави: — Оня педал Майлс каза да вземем двете пратки. Кътър, коя да вземем първо, брато?

Кътър погледна към къщата. Ръката му направи едва забележимо движение и двете остриета изскочиха със зловещ звук. Ножът беше произведен от известен оръжеен майстор и имаше две остриета. Кътър прибра едното и застопори другото отворено. Беше извито острие — десетсантиметрово, остро като бръснач, с изкривен връх. Познато като „кука за изкормване“.

Очите на Кътър светнаха.

— Да, както винаги си прав — съгласи се Малкълм. — Знам къде можем да открием после господин Курц, ако ни трябва. Сега имаме работа тук.

Двамата слязоха от мерцедеса. Малкълм го заключи с дистанционното, изчака и отново го отключи.

— За малко да забравя — каза, извади фотоапарата полароид и двамата прекосиха улицата под проливния дъжд.