Дан Симънс
Куфарът (6)

6.

Южният квартал на Бъфало, Лакауана, беше започнал да се превръща в гора от стомана още преди да пратят Курц в затвора, но сега, докато пътуваше по издигнатата магистрала, гледката му заприлича на някаква мъртва индустриална планета от фантастичен филм. Под магистралата се точеха километър след километър мрачни и пусти стоманолеярни, заводи, складове с почернели тухлени стени, паркинги, железопътни релси, ръждясващи кранове, угаснали комини и изоставени работнически блокове. Или поне Курц се надяваше жалките мукавени постройки по тъмните улици да са изоставени.

Излезе от магистралата, мина няколко километра покрай бордеите и високите огради и сви пред паркинга на една изоставена стоманолеярна. Порталът беше отключен. Курц вкара колата, затвори огромната врата и спря в отсрещния край на паркинга, строен за шест-седем хиляди коли. В момента там имаше само едно превозно средство: очукан стар форд пикап с прикачена за него каравана. Курц паркира буика на Арлен до пикапа и пое през тъмния паркинг към основната сграда.

Вратите на леярната бяха отворени. Стъпките на Курц отекваха в огромното пространство, докато отминаваше купчини сгурия, студени пещи, големи колкото къщи телфери, лебедки и кранове, от които беше свалено всичко що-годе ценно, както и множество ръждясали машини, които не си даде труд да разпознае. Единствената светлина идваше от няколкото хаотично оцелели мъждиви крушки.

Курц спря пред бившата командна зала на стоманолеярната, която се издигаше на десет метра над основното ниво. От мръсните стъкла на три от стените й се процеждаше жълтеникава светлина. Един възрастен мъж излезе на металния балкон и се провикна:

— Качвай се.

Курц изкачи металната стълба и каза:

— Здрасти, Док. — И последва мъжа в слабо осветеното помещение.

— Здрасти, Курц — отвърна Док.

Възрастният мъж беше навлязъл отдавна в онази неопределена възраст, на която някои мъже се задържат с десетилетия — някъде над шейсет и пет, но определено под осемдесет и пет.

— Много ми беше странно да видя, че заложната ти къща е станала сладоледен салон — каза Курц. — Никога не съм вярвал, че ще продадеш магазина.

— През деветдесетте шибаната икономика беше прекалено силна — отвърна Док. — Предпочитам професията на пазача. Не се налага да се притеснявам за разни надрусани лайнари, които искат да ме очистят. С какво мога да ти помогна, Курц?

Тази черта на Док допадаше на Курц. Не се бяха виждали повече от единайсет години, а старецът вече беше изчерпал асортимента от празни приказки.

— Две парчета — каза Курц. — Един полуавтоматичен и един револвер за скрит кобур.

— Чисти?

— Възможно най-чисти.

— Ето това е много чисто. — Док отиде до заключената задна стая, върна се след минута и остави няколко метални кутии на очуканото бюро. — Помня, че ти имаше една много любима деветмилиметрова берета. Какво стана с нея?

— Погребах я с почести — каза Курц самата истина. — Какво ще ми дадеш?

— Ами, виж първо това. — Док отвори една от сивите стоманени кутии и извади един черен полуавтоматичен пистолет. — „Хеклер и Кох USP, .45“ за близка стрелба. Нов. Прекрасно нещо. Със защитен от прах жлеб за лазер или за фенер. Дулото е с нарез за заглушител.

Курц поклати глава.

— Не обичам пластмасови пистолети.

— Полимерни — поправи го Док.

— Пластмасови. От полимери сме ти и аз, Док. Този пистолет е от пластмаса и фибростъкло. Много ще отива на Люк Скайуокър.

Док сви рамене.

— Освен това аз не използвам лазери, фенери и заглушители, и не обичам немски оръжия.

Док остави хеклера и отвори друга кутия.

— Чудесно — каза Курц и взе полуавтоматичния пистолет. Беше тъмносив — почти черен — и беше направен най-вече от стомана.

— „Кимбър .45 АСР“, правен по поръчка — каза Док. — Известно време е бил собственост на една стара дама от Тонауанда, която веднъж-два пъти месечно се упражнявала в стрелба.

Курц издърпа затвора, провери в цевта дали има патрон, извади седемпатронния пълнител, увери се, че е празен, върна го на мястото му и погледна през дулото.

— Добър баланс — каза. — Но пружинният механизъм за патроните е по цялата дължина.

— Най-доброто.

— Повишава риска от засечка.

— Не и при кимбъра. Казах ти, че е правен по поръчка.

— Никога не съм имал пистолет по поръчка. — Курц пъхна и извади няколко пъти пистолета с дизайн от 1911 в колана си.

— Нископрофилен боен „Маккормик“ с оптичен мерник — каза Док.

— Закача дрехите и кобура. На тия бойни пистолети трябва да им слагат табели като по магистралите.

Док сви рамене.

— Другаде няма да намериш такива.

— Предпочитам тези с двойно действие.

— Да. Помня, че обичаше да се разхождаш със зареден пистолет. Но пък спусъкът на кимбъра е много лек.

Курц стреля няколко пъти „на сухо“ и кимна.

— Колко?

— Преди две години като чисто нов е струвал 675 долара.

— Да, само че толкова би платила милата стара дама от Тонауанда. Колко?

— Четиристотин.

Курц кимна.

— Искам да го изпробвам.

— Тия купчини сгурия долу са за това. Ще ти донеса няколко мишени и патрони блекхилс със 185-сърцевина.

Курц поклати глава.

— Искам 230.

— И такива имам.

— Трябва ми и кобур.

— Имам един малък за под мишница. Употребяван е, но само колкото да се разтъпче. Чист е. Двадесет долара.

— Чудесно.

— Добре. Вече си имаш оръжие за самозащита. Какво искаш от револверите? Интересува ли те „Ерлайт Ти“?

— Титанов ли? О, не. Не съм грохнал чак толкова, че да не мога да вдигна половин кило закалена стомана.

— Вярно, не изглеждаш грохнал. — Док отвори един кашон. — Курц, това е най-традиционното, което имам… „Смит и Уесън“, модел 38, специален.

Курц го претегли на ръка, провери празния барабан за пет патрона, вдигна цевта към светлината, затвори барабана и стреля „на сухо“.

— Колко?

— Двеста и петдесет.

— Включи вътре и кобура за полуавтоматичния.

Док кимна.

— Ако с това уцеля и петте пъти петсантиметров кръг от двайсет и пет метра, взимам го.

— Ти на лов за елени ли ще ходиш, или какво? — кисело попита Док. — На това разстояние няма да уцелиш и торба с пясък. С дуло под пет сантиметра най-доброто, което можеш да направиш, е да се промъкнеш до елена, да опреш дулото в корема му и да натиснеш спусъка.

— Долу видях няколко торби с пясък.

— Като говорим за лов на елени, знаеш ли, че Мани Ливайн те издирва?

— Кой е Мани Ливайн?

— Един психопат. Брат на Сами Ливайн.

— Кой е Сами Ливайн?

— Кой беше — поправи го Док. — Сами изчезна преди единайсет години. Носят се слухове, че ти си му помогнал да се включи в енергийния бизнес.

— Енергийният бизнес ли?

— Производство на метан.

— Не познавам нито единия, нито другия. Но ако все пак този Мани ми почука на вратата, как да го позная?

— Прилича на Дани де Вито в кофти ден. И е много по-проклет. Носи „Магнум Рюгер Редхок“ и обича да го използва.

— Големичък пистолет за такъв нисък и дебел мъж. Благодаря ти за благата вест.

Док отново сви рамене.

— Нещо друго трябва ли ти?

— Един бокс.

— Обикновен, текстолитов или кожен?

 

 

Когато Курц се прибра в Чийктуага с 45-калибровия в кобура под мишницата, 38-калибровия в левия джоб на якето и еднокилограмовия бокс в десния джоб, минаваше полунощ. Нито веднъж не превиши разрешената скорост. Ако някой го спреше за проверка, щеше да има неприятности с изтеклата си преди осем години шофьорска книжка.

Тъкмо беше свил в отбивката за Мотел 6, когато забеляза паркираната далеч от уличното осветление спортна кола с вдигнат гюрук. Червена „Хонда“ S2000. Можеше да е съвпадение, но Курц не вярваше в съвпадения, така че направи обратен завой и подкара обратно към булеварда.

Хондата включи фаровете си и ускори след него.