Дан Симънс
Куфарът (41)

41.

Курц рязко спря край пътя, отвори вратата и се изтърколи на шосето. Той нямаше мобилен телефон.

Телефонът продължаваше да звъни.

„Семтекс“ — помисли си Курц. „С4“. Израелците и палестинците бяха спецове по телефоните бомби.

„Мамка му! — помисли си. — Парите.“ — Върна се при колата, взе куфарчето и го остави на безопасно разстояние от волвото.

Телефонът продължаваше да звъни. Курц осъзна, че е насочил хеклера към него.

„Какво ми става, по дяволите?“ Той върна куфарчето на седалката, пъхна пистолета в джоба си, взе телефона и натисна бутона.

— Курц?

Мъжки глас. Непознат.

— Курц?

Курц слушаше.

— Курц, аз съм пред една къщичка в Локпорт. Виждам момиченцето през прозореца. След десет секунди ще почукам на вратата, ще пречукам копелето, дето й се прави на баща, и ще отведа малката кучка някъде, за да се позабавляваме. Довиждане, Курц. — Мъжът затвори.

При нормални обстоятелства щеше да стигне от Орчард Парк до Локпорт за около трийсет минути. Курц стигна за десет минути с около сто и осемдесет по I-90 и почти със същата скорост по улиците на Локпорт.

Спирачките на волвото изскърцаха жестоко пред къщата на Рейчъл.

Вратата на оградата беше отворена.

Курц нахълта с пистолета в ръка. Вратата на къщата беше затворена. Първият етаж беше тъмен. Курц реши да влезе през задната врата. Заобиколи почти на бегом къщата с диво разтуптяно сърце.

Един от розовите храсти се надигна.

Курц насочи пистолета към него, но твърде късно — от храста се показа една мъжка ръка в някакво тъмно камуфлажно облекло и го халоса с нещо тежко.

Нажежена до бяло болка прониза гърдите му и всичко притъмня.