Дан Симънс
Куфарът (39)

39.

В мазето гъмжеше от полицаи и лекари. Имаше половин дузина цивилни детективи, включително една жена с червена коса. Тя отведе Арлен настрани, докато останалите стояха и си говореха край трупа на Кътър.

— Госпожо Димарко? Аз съм офицер О’Тул. Наблюдаващият офицер на Джоузеф Курц.

— Мислех, че сте от отдел… „Убийства“ — каза Арлен. Още трепереше, въпреки че един от лекарите й беше дал термично одеяло, след като я беше прегледал.

Пег О’Тул поклати глава.

— Обадиха ми се, защото някой се сетил, че съм наблюдаващият офицер на господин Курц. Ако той има и най-малко общо с това тук…

— Няма нищо общо — побърза да я прекъсне Арлен. — Джо го няма. И дори не знае какво става тук.

Офицер О’Тул кимна.

— И все пак, ако има нещо общо, ще е по-добре да ни го кажете сега.

Арлен подпря ръката си, за да отпие вода от пластмасовата чаша, която й беше дал един от детективите. После каза твърдо:

— Не. Джо не беше тук. Джо няма нищо общо с това. Погледнах монитора и видях как този… този човек… убива Томи. След това уби двама клиенти. И след това дойде тук.

— Откъде е знаел, че има мазе, госпожо Димарко?

— Нямам представа. — Арлен погледна полицейската служителка право в очите.

— Името Джеймс Уолтър Херон говори ли ви нещо?

Арлен поклати глава.

— Това… ли му е името?

— Да — отвърна О’Тул. — Въпреки че целият град го знае като Кътър. Това не ви ли говори нищо?

Арлен отново поклати глава.

— И никога не сте го виждали?

Арлен остави чашата с водата.

— Вече го казах на още шестима полицаи. Не познавам този човек. Дори да съм го виждала някъде по улиците… кой би могъл да го познае с всички тези изгаряния?

О’Тул скръсти ръце.

— Да имате някаква представа къде е получил тези изгаряния?

Арлен поклати глава и отмести поглед.

— Съжалявам, госпожо Димарко. Знаете, че един от тестовете, които направиха нашите офицери, ще потвърди дали точно вие сте стреляли с пистолета.

Арлен погледна първо ръката си, след това О’Тул, и каза:

— Ами добре. Тогава поне ще се убедите, че Джо няма нищо общо с това.

— Да знаете къде можем да открием Курц? — попита О’Тул. — При положение, че това е неговият офис, ще трябва да му зададем няколко въпроса.

— Не знам къде е. Каза, че следобед имал среща, но не знам нито къде, нито с кого.

— Кажете му да ни се обади веднага щом се свържете с него.

Арлен кимна.

Един от цивилните детективи се приближи до тях с очилата за нощно виждане, сложени в найлонов плик.

— Госпожо Димарко? Може ли още един въпрос, ако обичате?

Арлен зачака.

— Казвате, че нападателят е бил с това, когато е влязъл в мазето.

— Не. — Арлен си пое въздух. — Не съм казала такова нещо. Казах на колегите ви, че… човекът… ги извади от джоба на шлифера си и ги вдигна към очите си.

— Преди или след като счупи крушките с чадъра? — попита детективът.

Арлен успя да изобрази усмивка.

— Освен крушките нямаше друго осветление. Не бих могла да го видя, че изважда това от джоба си, след като счупи крушките, нали?

— Да, всъщност не сте могли. Но щом е било толкова тъмно, как сте видели накъде да стреляте?

— Аз не го виждах — отвърна съвсем честно Арлен. — Но усещах миризмата му и го чувах… и го усещах как се приближава към мен. — Тя се разтрепери отново и офицер О’Тул докосна ръката й.

Детективът подаде очилата на помощника си и потърка брадичката си.

— Сигурна съм, че не беше с тях, когато го забелязах на монитора — каза Арлен.

— Да — отвърна ченгето. — Прегледахме касетата със записа. — После се обърна към О’Тул. — Това е от арсенала в Дънкирк. Току-що са прочистили склада до университета, където Кибунте е държал стотици крадени оръжия. Добре че ни съобщиха за склада преди Кървавите да обявят война на всички, иначе Бъфало щеше да заприлича на Бейрут в кофти ден.

О’Тул кимна, очевидно притеснена да говори пред Арлен.

— Готова ли сте да дойдете с нас в управлението, госпожо Димарко? — попита полицаят.

Арлен прехапа устни.

— Арестувана ли съм?

Полицаят се засмя.

— Затова че сте видели сметката на тип като Кътър, след като е убил поне трима души само днес следобед? Ще се изненадам, ако кметът не ви даде медал… — Той замълча, защото долови погледа на О’Тул. — Не, госпожо Димарко — заяви с по-официален тон, — поне засега не сте арестувана. Естествено, ще има разследване и тази вечер ще се наложи да отговорите на доста въпроси и да бъдете на разположение на следователите в близките дни, но съм сигурен, че ще си бъдете вкъщи до… — той си погледна часовника — о, най-късно до единайсет.

— Добре — отвърна Арлен. — Искам да гледам новините. Може там да обяснят какво е станало.