Дан Симънс
Куфарът (43)

43.

Курц нямаше с какво друго да измерва времето освен с приливите и отливите на болката и бавното възстановяване на мускулния контрол, но когато колата най-накрая спря, сигурно беше минал поне час. Багажникът се отвори и Курц вдиша с удоволствие студения нощен въздух, макар че през целия път беше треперил от студ.

— Тук сме южно от Пери Сентър — каза Мани Ливайн. — Виждам само черни пътища. Накъде сме, да ти го начукам?

— Трябва да седна отпред и да ти показвам — каза Курц.

Джуджето се изсмя. Зъбите му бяха ситни и жълти.

— Няма да стане, Худини.

— Нали искаш прилично погребение за брат си?

— Да. Но това е задача номер две. Първата е да те убия и няма да позволя на никакви сантименти да ми попречат. Накъде сме?

Курц си позволи секунда за размисъл и за раздвижване на ръцете. По време на пътуването беше открил, че белезниците на китките и на глезените му са завързани едни за други и за нещо твърдо зад гърба му.

— Хайде, че нямам време. — Мани Ливайн се наведе напред с палката. Електродите на отвратителния уред бяха на около осем сантиметра един от друг. Той ги опря в двата края на дясното ухо на Курц и натисна бутона.

Курц изкрещя. Нямаше как. Замъгленото му от висящата кожа и засъхналата кръв зрение избухна в оранжево, премина в кървавочервено и избледня в бяло. Когато отново прогледна, Ливайн му се хилеше.

— На един километър след шосе 93 — прошепна Курц. — Черен път. Карай на запад към гората, докато свърши.

Ливайн опря електродите в тестисите на Курц и отново натисна бутона. Курц крещя дълго след като Ливайн затръшна капака на багажника и подкара колата.

Ливайн отвори багажника. В червената светлина на задните фарове прехвърчаха парцали сняг.

— Готов ли си да ме водиш? — попита джуджето.

Курц кимна отпаднало. Наистина го болеше и от най-малкото движение, но искаше да изглежда по-зле отколкото беше.

— Помогни ми да изляза — прошепна той дрезгаво. Това беше план А. Щом щеше да го води, Ливайн трябваше да го откачи и да махне белезниците от глезените му. Можеше да успее да сграбчи гадното джудже, докато отключваше белезниците. Скапан план, но досега не му беше хрумнало нищо по-умно.

— Да-да — отвърна мило Ливайн и опря палката в ръката на Курц.

Експлозия. Мрак.

Курц дойде в съзнание легнал на една страна на замръзналата земя. Премигна със здравото си око и се опита да прецени колко време е минало. Не много.

След като го беше зашеметил, Ливайн явно го беше измъкнал от багажника — доста грубо, ако съдеше по дупката в устата си, където допреди малко беше имало зъб — и го беше оковал наново. Сега ръцете на Курц бяха заключени пред него. По принцип това щеше да е добре, но белезниците бяха свързани с верига към оковите на глезените и към още една петметрова верига от качествена стомана, чийто край свършваше в ръцете на Ливайн.

Ливайн носеше яркооранжева раница, ушанка, дебела жилетка и нещо като миньорска лампа с яркооранжеви каишки на челото. Всеки нормален човек би изглеждал абсурдно в подобна екипировка: върху джуджето обаче тя изглеждаше идиотски скверна. Сигурно шоковата палка в лявата ръка, кучешката верига в дясната или огромният рюгер в колана убиваха всичко смешно в гледката.

— Ставай — каза Ливайн и опря палката в стоманената верига.

Курц се сгърчи, потрепери и едва не се подмокри.

Ливайн пъхна палката в джоба на жилетката и хвана рюгера. Курц се изправи мъчително на колене и след това на крака. Виеше му се свят. Можеше да надбяга Ливайн, но „надбягването“ щеше да продължи пет метра, докато джуджето не изпразнеше пистолета си в него. Междувременно снегът заваля на парцали и Курц се разтрепери и повече не спря. Съвсем абстрактно се зачуди кой ще го убие пръв — студът или Ливайн.

— Тръгвай. — Ливайн издрънча с веригата.

Курц се огледа и тръгна към тъмната гора.