Дан Симънс
Куфарът (17)

17.

Настоящото убежище на Курц се намираше в един стар хладилен склад, който някога трябвало да бъде преустроен в мансардни апартаменти, но беше поне на два километра от облагородената зона, където живееше София Фарино. Още не се беше съмнало, но ниските дъждовни облаци определено бяха по-светлосиви.

Чувстваше се като гол без оръжие и освен това беше малко замаян. Реши, че е по-скоро от това, че през последните двадесет и четири часа не беше сложил в уста нищо друго освен уискито, а не от страхотния секс. Призна пред себе си, че си се беше представял в един от дебелите пухкави халати да закусва бекон с яйца и горещо кафе с госпожица Фарино, преди да излезе на студа. „Размекваш се, Джо“ — помисли си. Поне дебелото кожено яке го пазеше от отвратителната суграшица.

Тъкмо минаваше под естакадата на I-90, когато си спомни нещо. Слезе от тротоара, спусна се по стръмния бетон и надникна в ниските тъмни ниши, където бетонните подпори се съединяваха с металните греди. В първите две килийки нямаше нищо друго освен гнезда на гълъби и човешки лайна, но в третата откри дребна скелетоподобна фигура, свита в мръсната дупка. След като очите му привикнаха с тъмнината, различи широко отворените бели очи, треперещите рамене и дългите голи ръце, подаващи се от ръкавите на изпокъсана тениска. Белезите и синините по тях си личаха дори в полумрака. Болезнено слабият мъж се опита да се отдръпне към дъното на дупката.

— Няма страшно, Пруно — каза Курц, наведе се и го потупа по ръката. Ръката беше почти безплътна и по-студена от доста от труповете, които беше докосвал. — Аз съм, Джо Курц.

— Джоузеф? — каза треперещата фигура. — Наистина ли си ти, Джоузеф?

— Да.

— Кога излезе?

— Преди малко.

Пруно се помести към входа на дупката и се опита да приглади разгънатия кашон и смърдящото одеяло, върху които седеше. Останалата част от нишата беше запълнена с бутилки и вестници, явно използвани за изолация.

— Пруно, къде ти е спалният чувал, по дяволите?

— Някой ми го открадна, Джоузеф. Съвсем наскоро, преди няколко нощи. Така мисля… не беше отдавна. Точно като застудя.

— Трябва да отидеш в приют, братле.

Пруно вдигна една бутилка с вино и му я предложи. Курц поклати глава.

— В приюта става все по-гадно и по-гадно — отвърна алкохоликът наркоман. — „Работи за подслона си“ — това им е мотото сега.

— По-добре да работиш, отколкото да умреш от студ.

Пруно сви рамене.

— Ще си намеря по-хубаво одеяло, като умре някой от старците на улицата. Някъде към първия сняг най-вероятно. Е, как са момчетата в крило С, Джоузеф?

— Миналата година ме преместиха в крило Д. Но разбрах, че след като излязъл, Били от С отишъл в Лос Анджелис и сега работи някъде в киното.

— Да не е актьор?

— Осигурява мрежова охрана.

Пруно издаде звук, който започна като смях, но много бързо премина в кашлица.

— Най-обикновен рекет. Тези момчета от киното се връзват на всичко. Ами ти, Джоузеф? Разбра ли, че Братята на Джамията от крило Д са обявили фетва за теб? Като че ли изобщо знаят какво означава!

Курц сви рамене.

— Почти всички знаят, че Братята нямат пари. Изобщо не ме притесняват. Я ми кажи друго — чувал ли си нещо за обирите на камионите на Фарино?

Кльощавата брадата фигура вдигна поглед от бутилката.

— Да не си почнал работа за Фарино, Джоузеф?

— Не точно. Работя каквото и преди.

— Какво те интересува за тези камиони?

— Интересува ме кой ги ограбва. И кога е следващият удар.

Пруно затвори очи. Небето над естакадата посивяваше бързо и хвърляше достатъчно светлина върху мръсното му брадясало лице, за да напомни на Курц за издяланите от дърво статуи на Исус, които беше виждал в Мексико.

— Подочух, че един боклук Дураг и неговите хора продавали цигари и DVD-та след последния удар — каза Пруно. — Но никой не ме посвещава в престъпления на етап планиране.

— Дураг от Кървавите ли?

— Да. Познаваш ли го?

Курц поклати глава.

— На един от крило Д му строшиха краката в банята, защото дължал пари на някой си Дураг от Кървавите. Говореше се, че същият този бил играл един сезон в Ен Би Ей.

— Глупости — отвърна Пруно. — Най-близкото място до Ен Би Ей, където е бил Дураг, са игрищата горе в Делауер Парк.

— Те не са лоши. Ако този Дураг е от Кървавите, ще приеме ли заповеди от един бивш Крип?

Пруно се разкашля отново.

— Днес всеки прави бизнес с всеки, Джоузеф. Това е то глобалната икономика. През последните десет години не ти ли е попадала някоя брошура на колежите тип „Айви Лийг“?

— Не. Там не получавахме такива. — Курц знаеше, че едно време Пруно е бил професор.

— Разнообразие и толерантност — отвърна Пруно и допи виното. — Толерантност и разнообразие. Нищо не се споменава за правила, класика, знание и наука. Само толерантност и разнообразие, разнообразие и толерантност. Те постилат пътя пред глобалната електронна търговия и личното благосъстояние. — Замъгленият му поглед фокусира Курц в сумрака. — Да, Джоузеф, Дураг и уличната му банда ще приемат заповеди от един бивш Крип, стига това да означава пари. След това ще се опитат да го очистят. За кой бивш Крип говорим?

— Малкълм Кибунте.

Пруно потръпна, после отново започна да трепери.

— Не знаех, че Малкълм Кибунте е бил Крип.

— Да си чувал да има някаква сделка между Фарино и този Малкълм или между Фарино и Дураг?

Пруно се разкашля за пореден път.

— Не ми се вярва. Фарино са расисти, а и останалите фамилии също. Ако трябва да съм по-кратък — не.

— Да знаеш къде мога да намеря този Кибунте?

— Не знам. Но ще поразпитам.

— Не привличай внимание, Пруно.

— Няма, Джоузеф.

— Още един въпрос. Да знаеш нещо за някакъв бял, който се размотава заедно с този Малкълм?

— Кътър ли? — Гласът на Пруно потрепери или от студ, или от отвращение.

— Така ли се казва?

— Така му викат. Не знам нищо повече за него. Той е абсолютно луд, Джоузеф. Моля те, дръж се настрана от него.

Курц кимна.

— Пруно, трябва да отидеш в приют или поне да си намериш свястно одеяло. И храна. И да прекараш малко време сред хора. Тук не се ли чувстваш самотен?

— Numquam se minus otiosum esse, quam cum otiosus, nec minus solum, quam cum solus esset — отвърна наркоманът. — Запознат ли си със Сенека, Джоузеф? Бях го включил в списъка ти за четене.

— Май още не съм стигнал до него. Индианският вожд ли?

— Не, Джоузеф, въпреки че и той е бил добър оратор. Особено след като ние белите сме „подарили“ на хората му одеяла, заразени с една шарка. Не. Философът Сенека… — Погледът на Пруно се зарея нанякъде.

— Няма ли да ми преведеш какво каза? Като едно време.

Пруно се усмихна.

— „Че никога не е бил по-малко бездеен, бидейки бездеен, и никога не е бил по-малко самотен, бидейки самотен.“ Сенека го е казал за Сципион Африкански, Джоузеф.

Курц съблече коженото си яке и го остави в скута на Пруно.

— Не мога да го приема, Джоузеф.

— Не съм давал пари за него. Имам го от половин час. В гардероба вкъщи е пълно с такива.

— Говориш глупости, Джоузеф. Пълни глупости.

Курц тупна възрастния мъж по костеливото рамо и излезе от нишата. Искаше да се прибере в склада преди да е съмнало.