Дан Симънс
Куфарът (30)

30.

Курц паркира до стария очукан пикап на Док. Снегът се усилваше и черното небе се сливаше с черните сгради. Курц сложи малкия пистолет в джоба на палтото си, провери дали пълнителите са в другия джоб и тръгна през тъмния хлъзгав паркинг към зиналия като черна паст портал на изоставената стоманолеярна.

В момента, в който пристъпи през отворените врати, усети, че нещо не е наред. Всичко изглеждаше и миришеше както обикновено — студен метал, студени пещи, огромни тигели, увиснали на тавана като празни супници, купчини шлака и натрошен варовик, няколко светли петна от оцелелите лампи и високо горе над всичко прозорците на контролната кула на Док — но нещо определено не беше наред. Курц настръхна и по кожата му пробягаха ледени тръпки.

Вместо да мине през откритото пространство между купчините сгурия, той се наведе и се затича покрай ръждясалите машини вдясно. Спря зад една ниска желязна стена и хвана пистолета си.

Нищо. Никакво движение. Никакъв звук. Нито следа от движение.

Курц се увери, че е скрит отвсякъде, и остана зад стената около минута, за да си поеме дъх. Не знаеше какво го беше изплашило, но вниманието, което обръщаше на привидно незабележимите неща, беше запазило живота му през последните единайсет години, по-голямата част от тях с обявена награда за главата му.

Започна да се промъква към контролната кула, като гледаше да не излиза от сенките. За миг се замисли дали да не изтича към вратата и оттам към буика на паркинга, но това означаваше твърде дълъг престой на открито. Ако всичко беше наред и Док го чакаше, Курц щеше малко да се засрами, но във всички случаи предпочиташе срама пред куршум в мозъка.

Продължи да се придвижва встрани от откритото пространство на прибежки от по пет метра и по-малко, като гледаше да остава в прикритието на разни тръби и ръждясали машини. Придържаше се към мастиленочерните сенки и не заставаше с гръб към още по-тъмните места. Стараеше се да не вдига шум. Така измина две трети от разстоянието, но машините свършиха, а между него и стоманената стълба към кулата на Док оставаха още двайсет и няколко метра открито пространство.

Курц си помисли дали да не му викне, но бързо се отказа. Дори да го бяха видели че влиза, в момента едва ли знаеха къде точно се намира. „Освен ако нямат снайпери и очила за нощно виждане като онези идиоти в склада.“ Курц прогони тази мисъл от главата си. Ако имаха снайпери и очила, щяха да го очистят още на влизане, докато беше на шейсет метра от кулата.

„А кои, по дяволите, са «те»?“ — помисли той и реши да остави въпроса за по-късно.

Пропълзя под някаква плетеница от тръби, всяка поне един метър в диаметър. Бяха празни. От бетонния под лъхаше мраз, който вледеняваше краката му до болка. Курц не му обръщаше внимание.

Стигна. Контролната зала на Док беше заобиколена отвсякъде с висящи пътеки и в сенките до тухлената стена имаше стълба, която се свързваше с лабиринта на пътеките.

Курц коленичи до стълбата и зачака. Стълбата беше почти закрита от множество вертикални греди и тръби, но какво щеше да стане, ако нашествениците се криеха горе на пътеките в мрака? А дори да бяха на етажа, Курц трябваше да мине по безброй пътеки преди да се добере до контролната кула. Въпреки всичките филми за Джеймс Бонд, в които тайният агент тичаше по висящи пътеки с пистолет в ръка и около него само хвърчаха искри, Курц знаеше, че откритата от всички страни стомана не предлага почти никаква защита. Един добър изстрел и с него беше свършено.

„Без смелост няма слава“ — обади се някаква част от съзнанието му.

„Това пък откъде ми хрумна?“ — отвърна по-здравомислещата и по-голяма част. Разборът на здравия разум се отлагаше за по-късно.

Започна да се изкачва по стълбата. Полите на дългото му тъмно палто се вееха зад него. Когато стигна на нивото на далечната контролна кула, стъпи върху една от пътеките. Много му се искаше да беше от солидна стомана, а не от решетка.

Никакви изстрели. Никакво движение.

Запълзя с насочен револвер по ръждясалата пътека. В един момент се прокле, че е изхвърлил инкриминирания кимбър. Но това бе още една причина, поради която трябваше да стигне до Док и до арсенала му.

Стигна до първата свръзка с другите пътеки и спря. Под него и около него имаше толкова метал, че можеше да послужи като частично прикритие спрямо изстрели отдолу, но високо горе имаше още два реда пътеки. Това никак не му харесваше. Горе, почти на двайсет метра от пода на стоманолеярната, мракът беше непроницаем. Ако там имаше някой, веднага щеше да види силуета му очертан като на длан на фона на светлината долу — и освен това надолу се стреляше много по-точно, отколкото нагоре.

Курц се обърна на една страна и огледа подстъпите към контролната кула.

Три от пътеките на това ниво стигаха точно до стъклено-стоманената кутия на Док, но и трите бяха добре осветени отдолу и от светещите прозорци на кулата. Една ориентирана изток-запад пътека минаваше на около четири метра над контролната зала и беше свързана с това ниво посредством стълба. Седем метра по-нагоре имаше друга пътека, три още по-горни пътеки — и то доста тесни, доколкото виждаше в мрака — свързваха стените с гредата и рамото на някакъв стар кран. Най-горните пътеки се пресичаха над контролната кула. Това беше най-безопасният път, а на височина двайсет метра трудно щяха да го уцелят с пистолет. Единственият проблем беше в това, че от тези най-горни пътеки за поддръжка на крановете нямаше стълба към второто ниво над контролната кула. Имаше някакви поддържащи стоманени въжета, но оттук изглеждаха доста тънки.

„Майната му“ — помисли си Курц и започна да се катери.

Горната пътека беше два пъти по-тясна от досегашната. Лактите му почти се изплъзваха отстрани, докато пълзеше към средата на откритото пространство. Освен това пътеката се клатеше и Курц гледаше да се придвижва възможно по-плавно.

Беше толкова тъмно, че някой можеше да е застанал на същата пътека на три метра от него и да не го види. Курц свали предпазителя на пистолета и продължи да пълзи напред.

„Не се прави на кретен — обади се снизходително скептичната част на съзнанието му. — Никой друг не е толкова ненормален, че да се качи чак тук.“

Наистина беше високо. Курц се опитваше да не гледа надолу, но беше невъзможно да не поглежда през решетката на пътеката. Виждаше затрупаните с боклуци и мръсотия покриви на офисите отдясно, куповете руда, приличащи на купчини в детски пясъчник на основното ниво, и черната паяжина от висящи пътеки и стоманени въжета под себе си. Изпита мимолетно съчувствие към работниците, които се бяха качвали по тези тесни пътеки, за да обслужват крана.

„Майната им. Сигурно са им плащали вредни.“ На половината разстояние забеляза, че нестабилността на пътеките се дължи на факта, че краищата им висят свободно във въздуха, защото самият кран липсваше, очевидно продаден от собствениците заедно с двигателите и основната поддържаща рама. На десет метра над и на седем метра преди контролната кула пътеките свършваха в… нищото.

„Колко опора са осигурявали кранът и рамата?“ Курц спря и изви врат нагоре към тавана — на три метра над главата му бяха закрепени оскъдни като бройка и дебелина стоманени въжета. Беше прекалено тъмно, за да забележи пукнатини или липсващи болтове, но беше съвсем очевидно, че целта на стоманените въжета не е да поддържат висящите пътеки.

Продължи да пълзи.

Точно над контролната кула — и въпреки мрака — започна да се колебае дали наистина е невидим. Самият той виждаше всичко като на длан.

Покривът на контролната зала беше плосък и черен. Пътеките отдолу изглеждаха тесни и нестабилни, а трите, които му трябваха, изглеждаха направо недостижими. Единственото хубаво нещо, което намираше в настоящото си местонахождение, беше добрата позиция за стрелба. Нищо не помръдваше в студеното и пусто пространство, но полезрението му — както и обсегът, ако имаше по-добър пистолет или пушка — беше ограничено от купчините варовик и от мрака.

Курц се обърна настрани, за да даде почивка на лактите си, и сърцето му се разтуптя. Стоманените въжета, които беше видял отдалеч, отблизо се оказаха още по-тънки и по-ненадеждни. Бяха не по-дебели от кутрето му и почти сигурно от тях стърчаха стоманени нишки. Освен това бяха прикачени към външната част на долната пътека и Курц не виждаше как ще успее да се прехвърли през перилата, без да се изложи на прицел.

„Имам ръкавици“ — помисли си. Сгъна и разгъна пръстите си в тънката кожа и едва не се разсмя на глас при мисълта, че евтините ръкавици може да го защитят от стърчащите стоманени нишки.

Е, трябваше или да започне да пълзи обратно към стената, или да измисли нещо.

Свали предпазителя на револвера, затъкна го здраво в колана си, прехвърли се през парапета на пътеката, хвана кабела, усети как сърцето му се качва в гърлото и започна да се спуска с цялата бързина, на която беше способен — люлееше се, използваше обувките и ръцете си като спирачки и местеше ръце една след друга, за да спре бързото плъзгане. Контролната зала беше на десет метра под и на десет метра вдясно от него. Под краката му нямаше нищо освен студен въздух и каменен под на двайсет метра отдолу.

Стигна до по-долното ниво пътеки, залюля се, не успя от първия път, след което се залюля още веднъж. Скочи върху по-широката. Тя също се залюля, но не чак толкова като по-горната.

Без да си даде и миг почивка, Курц се затича към пресечната точка на трите пътеки, скочи върху стълбата и без да обръща внимание на стъпалата, се спусна по перилата като истински кадър от американския флот.

Скочи тежко на най-долната пътека и попадна в светлината на мръсните прозорци на контролната кула, която вече беше само на пет метра от него. Претърколи се, клекна и се забърза „патешката“ към стената на контролната зала.

Стигна до залата, изрита незаключената врата и все така клекнал влезе в помещението.

„Док ще си умре от смях“ — беше последната му мисъл преди да нахлуе.

На Док изобщо не му беше до смях. Възрастният мъж лежеше пред заключения оръжеен шкаф. На пръв поглед се виждаха четири входни рани от големокалибрено оръжие: три в гърдите и една в гърлото. Кръвта му беше изтекла и беше образувала локва, която заемаше поне една трета от пода на помещението. Курц се огледа с револвера в ръка, но освен него и трупа на Док в контролната зала нямаше никого.