Дан Симънс
Куфарът (42)

42.

Болка.

„Добре.“ Беше жив.

Курц се върна в съзнание бавно, много болезнено, мускул по мускул. Очите му бяха отворени и нямаше превръзка, но не виждаше нищо. Болката беше невероятна. Тялото му не се подчиняваше на никакви команди. Беше му трудно да диша.

„Всичко е наред. Може и да съм ранен, но съм жив. Ще убия това копеле и ще освободя Рейчъл преди да умра.“ Курц се съсредоточи във вкарването на въздух в дробовете си и в успокояването на лудо биещото сърце и изтерзаните от болката мускули.

Минутите минаваха. Курц малко по малко се ориентира в тялото си и в обстановката.

Намираше се в багажник на кола. Голям багажник, голяма кола. Линкълн или кадилак. Колата се движеше. Тялото на Курц не се движеше. Състоянието на мускулите му варираше от болезнено схващане до неконтролируеми спазми. Гърдите му горяха, виеше му се свят, главата му кънтеше като будистки гонг. Бяха го зашеметили с шокова палка. Мускулите и нервите му бяха започнали да се съживяват, но въпреки това не можеше да помръдне. Китките му бяха вързани или оковани зад гърба и освен това бяха вързани с белезниците на глезените му.

Беше гол. Подът на багажника беше покрит с мушама.

„Всичко е било планирано. Проследил ме е до Фарино. Сложил е телефона във волвото. Искал е мен, а не Рейчъл.“ Курц се молеше на всички богове последното да е вярно.

Не беше съвсем ослепял. От време на време червените светлини на спирачките осветяваха мушамата и голото му тяло. Колата пътуваше нанякъде с определена цел. Движението не беше натоварено. Шосето беше мокро и от монотонния шум го унасяше на сън.

„Още не ме е убил. Защо?“ Курц се сети за няколко причини, които обаче не бяха много вероятни. Хрумна му, че не беше видял Кътър мъртъв.

Колата спря. Чуха се стъпки. Курц затвори очи.

Багажникът се отвори. Свеж въздух и суграшица.

— Изобщо не ми пробутвай тия номера — каза един мъжки глас със слаб бруклински акцент. Мъжът допря шоковата палка до петата му. Въпреки че волтажът беше намален, усещането беше като от нажежена до бяло тел, пъхната под кожата. Курц се сгърчи, пририта, изгуби съзнание за секунда или две, след което отвори очи.

С шокова палка в лявата ръка и огромен магнум в дясната над него се беше надвесило едно злобно копие на Дани де Вито.

— Ако пак ми се направиш на припаднал — каза Мани Ливайн, — ще ти завра това в косматия задник. — И размаха палката.

Курц се постара да не затваря очи.

— Знаеш ли защо още си жив, тъпако?

Курц мразеше реторичните въпроси дори когато беше в добро настроение. Сега не беше в добро настроение.

— Жив си, защото моят род уважава погребението — каза Ливайн. — И ти ще ми покажеш къде е брат ми, за да го погреба истински преди да ти пръсна гадната тиква. — Той освободи предпазителя на тежкия магнум и насочи дулото към голите тестиси на Курц. — Но не виждам никаква причина да те пазя цял. Смятам да започна с това.

— Лечуърт — изрече без дъх Курц. Не можеше да му попречи да го лиши от мъжественост, защото ръцете и краката му все още се гърчеха в спазми. Трябваше му време.

— Какво?

— Лечуърт Парк — каза Курц. — Зарових Сами близо до Лечуърт.

— Къде бе, педал? — Недораслото тяло на Мани Ливайн се тресеше от ярост. Дългата стоманена цев също се тресеше, но дулото не се отместваше от целта… целите.

Курц поклати глава и преди Мани да успее да натисне спусъка, изрече с усилие:

— До парка… на юг от Пери Сентър… в гората… трябва да ти покажа.

Лечуърт беше на повече от сто километра от Локпорт. Времето трябваше да му стигне, за да овладее тялото си и да проясни съзнанието си.

Зъбите на Мани Ливайн изскърцаха. Той трепереше от ярост, пръстът му се свиваше върху спусъка. Накрая свали предпазителя и удари Курц по главата с дръжката, един път, два, три пъти.

Кръвта шурна в очите му и покапа по мушамата. „Добре. Нищо сериозно. Сигурно изглежда по-ужасно, отколкото е. Може и да го задоволи засега.“

Ливайн затръшна капака на багажника, качи се в колата и подкара.