Дан Симънс
Куфарът (8)

8.

— Нечувана наглост — каза адвокат Ленард Майлс. — Безмерно нахалство.

— Да нямаш предвид безмерна смелост? — попита дон Фарино.

— Както и да е.

В огромния солариум имаше трима души, без да се брои майната^[1], която провеждаше някакъв свой шумен разговор в клетката сред пищната растителност. Фарино седеше в инвалидната си количка и както обикновено беше с костюм и вратовръзка. Двадесет и осем годишната му дъщеря София седеше в тапицирано със зелена коприна меко кресло под палмите. Майлс сновеше напред-назад.

— Кое точно според теб е наглост? — попита София. — Че е осакатил Карл или че снощи ни се обади да ни каже?

— И двете — отвърна Майлс, спря да крачи и скръсти ръце. — И най-вече обаждането. Абсолютна арогантност.

— Чух касетата с обаждането — каза София. — Държанието му не беше арогантно. По-скоро звучеше като обаждане от химическото чистене, че дрехите ти са готови.

Майлс впери поглед в дъщерята на Фарино, но когато заговори отново, го отмести към дона. Мразеше да се разправя с тази жена. Големият син на Фарино, Дейвид, беше много по-свестен, само че беше увил доджа си около един телефонен стълб с двеста и петдесет километра в час. Вторият му син, Скаг Малкия беше безнадежден случай. Голямата дъщеря на дона Анджелина беше избягала в Европа още преди години. И беше останало това… момиче.

— Както и да е, сър — обърна се Майлс към бившия дон. — Смятам, че трябва да се обадим на Датчанина.

— Така ли? — попита Байрън Фарино. — Толкова ли е сериозно според теб, Ленард?

— Да, сър. Той осакатява един от хората ни, след което се обажда, за да се похвали с постъпката си.

— Или се обажда, за да ни спести конфуза, когато прочетем за Карл във вестниците — каза София. — Така поне ни даде възможност да се озовем първи на местопроизшествието.

— Местопроизшествието — изимитира я Майлс, без да крие насмешката си.

София сви рамене.

— Направихме така, че да прилича на катастрофа. Спестихме си доста въпроси и съдебни разходи.

Майлс поклати глава.

— Карл е смел и лоялен служител.

— Карл е абсолютен идиот — каза София Фарино. — Тия стероиди явно са му изпили и малкото мозък, дето го е имал.

Майлс понечи да отвърне остро на малката кучка, но много бързо размисли и продължи да мълчи и да слуша майната, която се караше с невидимия си опонент.

— Ленард — обади се дон Фарино, — какви са били първите думи на Карл сутринта, когато дойде в съзнание?

— Не е казал нищо. Ченето му е цялото в тел и освен това ще има нужда от сериозна операция на лицето преди да…

— Добре тогава, какво е написал на Бъди и Франк?

Адвокатът се поколеба и след малко отговори:

— Че е бил проследен и нападнат от петима от хората на Гонзага.

Дон Фарино бавно кимна.

— И ако бяхме повярвали на Карл… и ако Курц снощи не се беше обадил… и ако тази сутрин аз не се бях обадил на Томас Гонзага, сега щяхме да сме във война, нали, Ленард?

Майлс разпери ръце и сви рамене.

— Карл се е притеснил. Боляло го е — бил е надрусан с лекарства — и се е уплашил, че ще обвиним него.

— Той е проследил Курц и се е опитал да уреди личните си работи в работно време — каза София Фарино. — И е успял да оплеска дори това. От къде на къде да не го обвиняваме?

Майлс само поклати глава и изгледа дон Фарино с израз от типа „Какво ли разбират жените от тези работи?“.

Байрън Фарино се размърда в инвалидната количка. Заседналият преди осем години до гръбнака му куршум очевидно му причиняваше голяма болка.

— Напиши чек от 5000 долара за семейството на Карл — каза донът. — Той живее с майка си, нали?

— Да, сър. — Майлс не намери за нужно да споменава, че Карл живее с един двайсетгодишен манекен.

— Нали ще се погрижиш, Ленард?

— Разбира се. — Майлс се поколеба, но реши да кара направо. — Ами Датчанина?

Фарино замълча. Майната в палмите продължаваше да спори шумно със самата себе си. Накрая възрастният дон каза:

— Да, мисля, че е редно да се обадим на Датчанина.

Майлс премигна. Изненадата беше приятна. Така щеше да си спести 30 000 долара от Малкълм и Кътър. Нямаше никакво намерение да си иска аванса.

— Ще му се обадя… — започна адвокатът.

Фарино поклати глава.

— Не, Ленард, аз ще се погрижа. Ти напиши чека за семейството на Карл и се погрижи да бъде изпратен. О, Майлс… какво каза най-накрая господин Курц снощи?

— Каза точно къде да намерим Карл. Имаше нагл… имам предвид, каза, че не било лично — след което каза, че щял да започне четиристотиндоларовото си на ден разследване днес. И че тази сутрин щял да разпита жената на Бюел Ричардсън.

— Благодаря ти, Ленард. — Фарино освободи адвоката.

Когато Майлс си тръгна, Фарино се обърна към дъщеря си. И голямата, и малката много приличаха на покойната си майка: пълни устни, мургава кожа, гъста къдрава черна коса, дълги чувствени пръсти и пищно тяло. Но трябваше да признае, че погледът на София излъчваше интелигентност и дълбочина, каквито майка й никога не бе притежавала.

Фарино поседя потънал в мислите си още около минута. Майната шаваше в клетката си, но също уважи мълчанието му. Накрая Фарино каза:

— Ще можеш ли да се погрижиш за това, София?

— Разбира се, папа.

— Общуването с Датчанина понякога е… трудно — каза баща й.

София се усмихна.

— Аз бях тази, която пожела да се занимава със семейния бизнес, папа. С целия семеен бизнес.

Фарино кимна умислено.

— Но с Датчанина бъди… много внимателна, скъпа. Дори по безопасна телефонна линия се дръж много професионално.

— Разбира се, папа.

Вън на моравата пред къщата Ленард Майлс едва сдържаше усмивката си. Датчанина. Но колкото повече се замисляше, толкова повече се убеждаваше, че се налага да разчисти кашата преди появата на Датчанина. Майлс определено не искаше да прави нищо, което да разгневи Малкълм и партньора му. Призляваше му дори от самата мисъл Датчанина, Малкълм и Кътър да пресекат пътищата си. И макар че госпожа Ричардсън не знаеше нищо, Майлс осъзнаваше, че тя е един свободно висящ край.

„А ако продължаваш да прахосваш пари, за да връзваш всички свободни краища, ще свършиш в приют за бедни“ — обади се пестеливата част от съзнанието му.

Майлс се замисли, после тръсна глава. Издребняваше за няколко кирливи хиляди долара, когато бяха заложени милиони — милиони! Той извади телефона си и набра номера на Малкълм Кибунте. Малкълм никога не го вдигаше лично.

— Пратката „К“ ще пристигне при жената на счетоводителя по някое време утре сутринта — каза той на телефонния секретар. — Мястото е подходящо да я приберете. — Поколеба се за части от секундата. — Не е лошо да вземете и нейната пратка. Като се видим, ще платя и за двете доставки. Ако обичаш, вземи разписките.

Майлс затвори телефона и отиде в кадилака си, за да напише чек на майката на Карл. Не се боеше да използва мобилния си телефон, защото щеше да го хвърли в реката, когато слезеше в града. Имаше купища такива телефони и нито един от тях не беше на името на Ленард Майлс.

Докато излизаше през масивния портал, реши сам да съобщи неприятната вест на любовника на Карл.