Дан Симънс
Куфарът (26)

26.

На Андрю не му харесваше да стои сам на първия етаж. Беше тъмно и влажно и гадно. През очилата за нощно виждане всичко изглеждаше зелено и всички отвори в стените и всички купчини пясък приличаха на призраци. А когато свалеше очилата — въпреки че Уорън му беше казал да не го прави — не виждаше съвсем нищо. Израелският автомат булпуп, който си беше избрал, беше студен, хлъзгав, черен и извит като змия, но изобщо не го виждаше в тъмното. Добре поне че не тежеше. Даже червеният лазерен мерник, който изглеждаше толкова страхотен в негърския склад, се виждаше зелен през очилата. Андрю се забавляваше, като се правеше на люк Скайуокър от „Междузвездни войни“, сечеше тъмнината с лазерния лъч и сумтеше.

Изведнъж радиото изпращя. Дарън.

— Уорън? Уорън? Намерихме скривалището на този Курц на шестия! Него го няма, ама открихме походно легло и други боклуци. Уорън?

Уорън не отговаряше.

— Уорън? — обади се и Андрю от фоайето на първия етаж.

— Млъквай, Андрю! — казаха едновременно Дарън и Дъглас. И пак едновременно: — Уорън? Уорън?

Уорън не отговаряше.

— По-добре слезте при мен — каза Андрю.

Този път другите двама братя не му казаха да млъква. Настъпи тишина, примесена със статично пращене. После Дъглас се обади:

— Андрю, ти стой там. Ако видиш нещо да мърда, не стреляй, докато не се увериш, че не сме ние. Ако не сме ние, убий го.

— Добре.

— И не пипай радиото — обади се Дарън.

— Добре — отговори Андрю и чу как двамата изключиха апаратите си.

Остана неподвижен — според него доста дълго. След това се размърда бавно — опитваше се да свикне със зеленикавия свят през очилата за нощно виждане, но вече дори играта със „сабята“ не му носеше удоволствие. На източното стълбище не помръдваше нищо. Асансьорът мълчеше. Отнякъде капеше вода. Накрая Андрю не издържа и натисна бутона на уоки-токито си.

— Уорън?

Тишина.

— Дъглас? Дарън?

Никакъв отговор. Андрю повтори имената им и изключи радиото. Започваше да се изнервя.

В средната част на склада беше по-светло — оная част, дето Уорън й викаше атриум — и Андрю застана в огромното отекващо пространство и вдигна поглед към белезникавия стъклен покрив на трийсетина метра отгоре. Оттам проникваше само отразената от облаците нощна светлина на града, но през очилата беше толкова силна, че Андрю за миг ослепя. Вдигна ръка, за да избърше насълзените си очи, но тъпите очила му попречиха.

Погледна към най-горния етаж, където шперплатовите плоскости отразяваха светлината различно от тухлените стени на другите шест етажа, но през шперплата не се виждаше нищо. Вдигна отново радиото.

— Уорън? Дъглас? Дарън? Какво става?

Сякаш в отговор отекнаха седем изстрела — много бързи, много гръмки и без никакъв заглушител — и откъм стъкления покрив се дочу трошене на дърво и писък.

Андрю вдигна автомата.

В една от плоскостите на седмия етаж се беше появила дупка. По-лошо, нещо голямо и шумно пищеше и махаше с крила надолу към него. През очилата нещото изглеждаше като огромен безформен зеленикав прилеп с едно бляскащо око. Крилата му бяха поне пет метра дълги и плющяха зад тялото му като ленти от бял огън. Прилепът продължаваше да лети към него и да пищи.

Андрю изпразни пълнителя на автомата в злокобната твар. Успя да види, че окото всъщност е точката на лазерния мерник и че повечето от куршумите попаднаха в целта, но писъците продължиха и станаха дори още по-ужасни.

Андрю побърза да се отдръпне към входа на атриума, но продължи да стреля — пуф! пуф! пуф! пуф! — досега не беше чувал изстрели през заглушител и пукането, примесено с писъците, направо го подлудяваше.

Гигантският прилеп се удари в пода на десетина метра от него. Гледката и звукът вече напомняха повече на паднал от седем етажа огромен чувал със зеленчукова супа, отколкото на прилеп. Във всички посоки се разплиска зеленикавобяла течност и след няколко секунди Андрю осъзна, че това е кръв, която на нормална светлина щеше да е червена.

Той свали очилата, захвърли ги и се втурна към предната врата.

 

 

Курц беше ударил дебелака с бокса леко: достатъчно, за да го просне в безсъзнание, но не толкова силно, че да го убие или да остане по-дълго време в безсъзнание. Скочи от скелето и бързо взе автомата на стенещия дебелак, претърси го за други оръжия — нямаше — конфискува радиото и нощните му очила и най-накрая свали мръсното му яке и го облече — беше му студено.

Радиото изпращя. Курц се заслуша в разговора на оня от първия етаж с двамата на шестия, които бяха открили убежището му.

„По-добре слезте при мен“ — каза малоумникът от първия.

След това Дарън или Дъглас каза да го убият и Курц взе автомата, провери пълнителя и предпазителя и залегна зад стенещия — но все още непомръдващ — Уорън. Не обичаше дългоцевни оръжия, но все пак знаеше как да ги използва. Както лежеше, подпрял цевта на гърба на дебелака, се почувства като персонаж от каубойски филм — кавалеристът, който трябва да застреля коня си и да го използва като прикритие от индианците.

Ако тези индианци се качеха по най-близкото стълбище, щяха да цъфнат на десетина метра от него на северното стълбище до асансьора. Ако дойдеха по южното стълбище, можеха да се приближат откъм западния или откъм източния мецанин, но Курц така или иначе щеше да ги чуе.

Качиха се по северното стълбище — вдигаха толкова шум, че едва не събудиха стенещия Уорън.

Курц се прицели в стълбищната площадка секунди преди двамата да се появят там. Ако се забавеха там, щеше да загази, легнал така зад туловището на Уорън. Но мислеше, че няма да се забавят и че ще влязат на седмия етаж заедно. Всичките им постъпки досега бяха или тъпи, или още по-тъпи. Въздъхна, защото нямаше нищо лично против тези кретени, въпреки че те очевидно се опитваха да го убият.

Те изскочиха на стълбищната площадка — размахваха лазерните си мерници наляво и надясно и крещяха, заслепени от слабата светлина на стъкления покрив. Курц се прицели в бледите лица над черните кевларени жилетки и стреля два пъти. Отбеляза наум ефикасността на заглушителя. Двамата се строполиха на пода.

— Уорън? — изпращя радиото в джоба на военното яке на Курц. — Дъглас? Дарън?

Курц изчака една минута, увери се, че автоматите на двамата мъже са паднали далеч от ръцете им, и бързо отиде при тях. И двамата бяха мъртви. Той остави автомата и побърза да се върне при Уорън, който се беше размърдал.

Стъпи на врата на дебелия и натисна физиономията му в бетонния под. Уорън отвори очи и Курц допря дулото на кимбъра в лявото му око и прошепна:

— Не мърдай.

Уорън изръмжа, но прекрати опитите да се изправи на колене.

— Името — прошепна Курц.

— Ъ?

Курц заби по-силно пистолета в окото му.

— Знаеш ли ми името?

— Курц. — Дъхът на Уорън метеше праха от бетонния под. Курц беше сигурен, че дебелият не е чул нищо от стрелбата, защото в момента очевидно обмисляше какво да лъже. Но той нямаше никакво намерение да му разрешава подобен лукс. Свали ударника на пистолета така, че да се чуе, и притисна дулото в окото на Уорън още по-силно.

— Кой ви прати?

— Един негър… — изхриптя Уорън.

— Името. — Курц натисна още.

Уорън се опита да поклати глава, но не можа заради пистолета и заради ботуша, затиснал врата му.

— Не му знам името. Един дето внася наркотици за Кървавите. Има диамант на зъба.

— Къде го намерихте? Аз къде мога да го намеря?

Уорън издуха праха по пода.

— В Обществения клуб на Сенека. Негърско място. Дарън отиде там. Имат цял склад с пушки, но ни откараха там с превръзки на очите. Не го знам къде е. Ама знам, че Кървавите са крали от арсенала и…

Курц не даваше пукната пара за историята на Малкълмовите оръжия. Премести пистолета върху слепоочието на Уорън и натисна яко.

— Какво…

В този миг радиото изпращя и се чу гласът на Андрю.

— Уорън? Дъглас? Дарън? Какво става?

Курц отклони за миг вниманието си и Уорън рязко се надигна на колене и лакти. Курц изгуби равновесие, но все пак успя да коленичи на два метра от Уорън и да насочи пистолета към него.

Дебелият мъж се изправи и погледна зад Курц. Светлината на изгрева съвсем ясно очертаваше двете тела.

— Недей — прошепна Курц, но Уорън разпери ръце и се хвърли към него като разярена гризли.

Можеше да го застреля в главата, но искаше да му зададе още няколко въпроса. Той се прицели в средата на кевларената му жилетка и натисна спусъка.

Ударът го отхвърли на два метра назад, но за най-голямо удивление на Курц мъжът не падна. От такова разстояние и с този пистолет силата на удара трябваше да е невероятна — нещо като удар с бейзболна бухалка в гърдите — и определено трябваше да има счупени ребра, но Уорън остана прав и продължи да размахва ръце. Очите му бяха широко отворени и изпълнени с ярост. Уорън отново се нахвърли върху Курц.

Курц стреля още два пъти. Огромният мъж отметна глава и изрева като мечка, но отстъпи заднишком още два метра в посока на шперплатовата плоскост на атриума.

— Спри — каза Курц.

Уорън пак скочи напред.

Курц стреля. Уорън залитна назад и отново се хвърли към него като понесен от ураган.

Курц стреля пак. Още няколко крачки назад. Гигантът се озова на пет крачки от ръба на мецанина и огромната му фигура се очерта на фона на преградната плоскост. От раззинатата му уста хвърчаха слюнки и кръв. Уорън ревеше като заклано животно.

— Да ти го начукам! — Курц стреля още два пъти — целеше се в горната част на кевларената жилетка.

Уорън отхвръкна назад, блъсна се в преградата, строши я, залитна, опита се да се хване за разпадащия се шперплат и полетя през ръба, отнасяйки надолу десетина квадратни метра шперплат.

Курц се приближи до ръба на мецанина и се загледа в полета на премятащата се фигура в тъмния атриум, но отстъпи, когато кретенът на първия етаж откри огън. Все пак още преди дебелият да стигне до първия етаж, осъзна, че Андрю стреля по падащото тяло.

После Андрю се разпищя и изчезна от атриума.

Курц взе карабината на Уорън и изтича до източния коридор. Беше извадил няколко тухли и дупките представляваха нещо като бойници с изглед към източния вход на сградата и улицата отпред.

Изгревът наближаваше и Курц успя да види Андрю, който тичаше с всичка сила към телената ограда в източния край на двора. Той въздъхна и се прицели с лазера в бягащата фигура. Задържа дъха си, но още преди да натисне спусъка, чу пукот на автомат със заглушител, Андрю се строполи като халосан от невидима ръка и не помръдна повече.

Курц премести мерника към колите покрай тротоара. Движение. Няколко черни фигури зад колите.

Сърцето на Курц се разтуптя. Ако Малкълм и хората му дойдеха горе, щеше да стане неприятно.

Един от чернокожите излезе иззад колата, провря се през оградата и изтича до тялото на Андрю. Вдигна някакво радио към устата си, но честотата не беше същата като на уоки-токито на Уорън. Мъжът се върна при паркираните коли и неколцина чернокожи се натовариха в задната част на един микробус.

Курц погледна номера му през оптическия мерник.

Микробусът потегли и изчезна.

Курц изчака с автомата още половин час, докато най-накрая не се съмна. Ослуша се, но в склада не се чуваше нищо освен капеща вода и шумолене на найлон откъм скъсаните ленти на мецанина.

Накрая Курц остави автомата, прескочи телата на Дъглас и Дарън и слезе на шестия етаж. Събра нещата си от убежището, с изключение на спалния чувал и походното легло, което беше открил до един контейнер за боклук. Нямаше как да го открият по тях, но беше живял тук достатъчно време, за да остави отпечатъци и проби от ДНК за ченгета, които биха имали голямо желание да разнищят четворното убийство.

В една от нишите държеше двайсетлитрова туба бензин. Сега го разля в нишата и в банята, хвърли кимбъра върху походното легло и драсна клечката. Не му се разделяше с кимбъра — имаше доверие на Док, че оръжието е абсолютно чисто — но в кевларената жилетка на Уорън имаше поне седем разплескани куршума, а в момента нямаше време да ги вади.

Огънят и жегата бяха невероятни, но едва ли щяха да унищожат сградата. Прекалено много тухли и бетон имаше. Освен това и телата едва ли щяха да изгорят.

Курц обърна гръб на пламъците и затича към мазето по северното стълбище. Долу имаше стоманена врата и катинар, но Курц имаше ключ от него.

Излезе в друг изоставен склад на половин пряка от първия. Десет минути оглежда улицата преди да стъпи на тротоара и да се махне от квартала.