Дан Симънс
Куфарът (37)

37.

— Моля, обяснете естеството на заплахата — обади се един отегчен глас на телефон 911.

— Един луд убива хора — каза Арлен, даде адреса на порно магазина и затвори.

Чудовището се опитваше да отвори заключената врата. Задната беше метална, но тази беше съвсем проста, дървена. Започна да се цепи и да се клати от пантите още докато Арлен наблюдаваше монитора.

Арлен грабна чантата си и скочи да избяга. Но накъде? Ако излезеше през задната врата, може би щеше да успее да изтича до буика, да го отключи, да запали и да тръгне преди чудовището да разбие вратата. Може би.

През тайната врата към стария подземен гараж. Той нямаше да намери тайната врата. „Освен ако не знае за нея.“ Тогава щеше да се лута из празния гараж с чудовището по петите си.

Евтината ключалка поддаде и вратата изхвърча от пантите.

„Може да е дошъл за Джо — помисли си Арлен. — А това означава, че може да се върне.“

Разполагаше само с няколко секунди преди психопатът да слезе в мазето. Арлен грабна чадъра си от закачалката и строши двете крушки на тавана. Компютърните монитори бяха изключени и единствената светлина идваше от настолната лампа на бюрото и от черно-белия наблюдателен монитор.

Изтича до бюрото, изгаси лампата, издърпа стола и коленичи до бюрото. Черно-белият монитор показваше как чудовището разбива вратата.

Арлен го изключи. Просторното помещение потъна в непрогледен мрак.

„Господи, господи, първо трябваше да си сложа това нещо.“ Арлен бръкна в най-долното дясно чекмедже и напипа очилата за нощно виждане, но каишките бяха твърде сложни, за да си ги сложи в тъмното.

Психопатът се втурна надолу по стълбите. Чуваше тежкото му дишане, долавяше миризмата му, но не го виждаше.

Арлен вдигна очилата към очите си и ги включи. За щастие си беше поиграла с тях през свободното си време. Моторчето на уреда зажужа и мазето изведнъж се обля в зелено.

Психопатът обърна глава в нейната посока. Раните, подпухналото му лице и провисналите бинтове изглеждаха още по-ужасни в зеленикавата светлина на очилата. В дясната му ръка имаше дълъг нож. Острието му проблясваше като зелен фар.

Чудовището подуши въздуха и тръгна към нея.

Арлен бръкна под плота на бюрото, напипа револвера си и го извади. Очилата се изплъзнаха от треперещата й ръка и тя моментално ослепя.

Изгореният се блъсна в ниската преграда в средата на помещението, разби я с един шут и продължи.

„Парфюмът ми. Той надушва парфюма ми.“

Съществото беше на три метра от нея, когато Арлен натисна спусъка.

Нищо.

„Божичко! Забравила съм да го заредя!“

Психопатът се блъсна в другия край на бюрото й, замахна с ножа, удари монитора и помете и него, и всички папки — всичко от бюрото.

Арлен пусна очилата и хвана безполезния рюгер с две ръце. Слюнките на съществото я опръскаха, когато то скочи върху бюрото и започна да крещи мръсотии. Тя го чуваше, но не го виждаше.

„Не, заредих го. Предпазителят!“ Веднъж седмично на стрелбището и два пъти на полето всяка седмица, откакто беше починал Алън.

Освободи предпазителя с палец, напипа спусъка и започна да стреля нагоре в мрака, по жегата и смрадта на няколко сантиметра над главата си. Продължи да стреля, докато патроните не свършиха.