Дан Симънс
Куфарът (22)

22.

Остарелите гангстери, които така и не са успели да забогатеят, не умират, а просто стават шофьори на камионите на мафията.

През епохата на Вито Дженовезе Чарли Скръгс и Оливър Баталия бяха редови улични стрелци, но сега, когато трябваше да се радват на спокоен пенсионерски живот, разкарваха скапания камион между Бъфало и Ванкувър. Чарли беше на шейсет и девет, як и набит, с лице, покрито със спукани капиляри. Не сваляше профсъюзното кепе от главата си и гордо разправяше на всеки срещнат за седмицата, когато бил личен шофьор на Джими Хофа. Имаше телосложение на добре гледан питбул. Оливър беше висок, слаб, повехнал, пушеше цигара от цигара, беше само на шейсет и две, но беше доста болнав и освен това беше абсолютно непоносим — както Скръгс се беше убедил сам след осем шибани курса Ванкувър — Бъфало.

Камионът не беше от най-големите, просто най-обикновен шесттонен тир. Тъй като беше малък, можеше да минава незабелязано по второстепенните шосета и дори по улиците. Шофираше Чарли. Оливър караше много рядко и отговаряше най-вече за рязаната карабина в заключеното отделение в кабината, но пък беше толкова бавен, че Чарли имаше вяра само на 45-калибровия си колт под шофьорската седалка.

За осемнадесетте години като шофьори на камионите на Организацията нито на Чарли, нито на Оливър им се беше налагало да използват оръжията. Това му беше хубавото да работиш за Организацията.

Лошото беше, че трябваше да минават по скапания дълъг път за Бъфало. Не само че две трети от него минаваха през Канада — страна, която Чарли мразеше страстно — но дори не можеха да карат по прекия маршрут през Мичиган, а оттам обратно през Детройт и покрай езерото Ери. Проблемът беше в митниците. Още по-точно, проблемът беше в това, че канадските и американските митничари на ведомост при Фарино работеха само нощна смяна в определен вторник от всеки месец и на един и същи пункт: моста Куинстън Тол в Люистън на около шест километра северно от водопада. Вече наближаваха. След повече от три денонощия зад волана Чарли пъплеше с камиона северно от канадската част на Ниагарския водопад по панорамното шосе край реката и разлома. Естествено, в два през нощта в него нямаше нищо панорамно, а и нито Чарли, нито Оливър даваха пукната пара дори за дневната гледка, но Чарли беше получил заповед да стои далеч от магистралата покрай Онтарио — там имаше прекалено много лакоми полицаи — и затова трябваше да поеме по магистрала 20 от Хамилтън и оттам отново до водопада и след това на север.

Камионът беше пълен с крадени видеокасетофони и DVD плейъри. Но дори и натъпкан до козирката, шесттонният камион не побираше кой знае колко и Чарли се чудеше каква е изобщо печалбата. Естествено, знаеше, че машините се изхвърлят, след като се използват за презапис на пиратски касети и дискове, но за него пак оставаше загадка защо Организацията смята, че си струва да прекарва няколко такива машинки чак от Ванкувър и да ги доставя на една залязваща фамилия в Бъфало.

„Ами хубаво — мислеше си Чарли, — нашата работа не е да се чудим защо, а да я вършим и да умираме.“

Няколко километра след големия парк при Куинстън Чарли отби камиона в един празен крайпътен паркинг и разтърси Оливър, за да го събуди.

— Гледай камиона. Отивам да се изпикая.

Оливър изръмжа и разтри очи. Чарли поклати глава, влезе в празната тоалетна, построена на ръба на разлома, и се изпика. Когато се върна и се качи в кабината, Оливър отново спеше, склонил костеливата си брадичка върху костеливите си гърди.

— Мамка ти — каза Чарли и разтърси спящия.

Лицето на Оливър се захлупи върху арматурното табло. От лявото му ухо се стичаше кръв.

Чарли изгуби една фатална секунда във взиране в трупа, след което посегна да извади колта. Твърде късно. Двете врати на кабината се отвориха рязко и оттам се показаха няколко ухилени черни физиономии и дула на пистолети под тях.

— Здрасти, Чарлз — каза най-високият гангстер. В предния му зъб имаше диамант, а в ръцете му — огромен револвер. — Спокойно, брато. Остави пищова. — Гангстерът взе пистолета му, пусна го в джоба на якето си и насочи огромния револвер към лицето му. — Изчакай минутка и ще те пуснем да си ходиш.

Чарли Скръгс се беше озовавал срещу дула на пистолети и преди, но беше оцелявал. Не му харесваше, че знаят името му, но можеше Оливър да им го е казал. Нямаше никакво намерение да се плаши от някакъв си пикльо.

— Ей, негро, имаш ли представа в какви лайна си нагазил? Знаеш ли на кого е този камион?

Повечето черни и особено този най-близо до Оливър с червения шал на главата го изгледаха със смъртна омраза, но високият бръснат черен само го погледна изненадано.

— И на кого е той, Чарлз? — И ококори широко очи.

— На фамилията Фарино — отвърна Чарли Скръгс.

Очите на черния се отвориха още по-широко.

— О, небеса! — възкликна той. — Да не би да имаш предвид мафиотската фамилия Фарино?

— Имам предвид, че този камион и всичко в него — включително Оливър и аз — е собственост на Организацията, тъпо копеле. И че ако само го докоснеш, в цяла Централна Америка няма да се намери дупка за клозет, която да скрие черния ти задник.

Бръснатият кимна замислено.

— Сигурно си прав, Чарлз. Но е твърде късно. — Той изгледа Оливър с престорена скръб. — Вече докоснахме Оли.

Чарли хвърли един поглед към мъртвия си спътник и се опита да формулира следващото си изречение много внимателно.

Гангстерът изобщо не му даде шанс да си отвори устата.

— Освен това, Чарли, ти вече ме нарече негро.

И застреля Чарли Скръгс в лявото око.

— Ей! — изкрещя Дураг от другата страна и се наведе зад тялото на Оливър. — Предупреждавай бе, тъпак!

— Млъквай, да ти го начукам. Траекторията е нагоре. Не виждаш ли мозъка му по тавана. Нищо ти няма, негро.

Дураг го изгледа мръснишки.

— Вземете техниката — нареди Малкълм.

Дураг го изгледа пак, но заобиколи камиона, сряза катинара с едни огромни клещи и се качи в каросерията. След минута се появи с няколко DVD плейъра.

— Сигурен ли си, че са тези? — попита Малкълм.

— Сигурен съм. — Дураг посочи серийните номера на етикетите.

Малкълм кимна и Кътър се приближи до кабината. Останалите му направиха път. Кътър извади от джоба си швейцарско ножче, отвори отвертката и свали капака на най-горния плейър.

— Този път като никога си прав, Дураг — каза Малкълм.

Кътър взе плейърите и всички освен Дураг и Малкълм се запътиха към микробуса.

— Запали двигателя и запри газта — заповяда Малкълм.

— Я си гледай работата — отвърна Дураг. — С всичката тая кръв и мозък и лайна. Че на тоя половината му глава я няма бе, брато. Отде да знам дали не е болен от спин или нещо друго.

Малкълм се ухили и насочи дулото на огромния си „Смит и Уесън“ към главата на Дураг.

— Вземи ключовете. Запали двигателя. Запри газта.

Дураг се качи в кабината и направи каквото му беше заповядано. Двигателят изрева, когато дървената подпора застопори педала на газта.

— Сега — каза Малкълм и отстъпи назад — номерът е да освободиш спирачката, да го подкараш и да скочиш преди шибаният камион да отиде там, брато. — Малкълм посочи ръба на пропастта на петнайсетина метра от камиона. Там имаше ограда, но не и мантинела. По шосето минаваха коли, но никой не се отбиваше в празния паркинг.

Дураг се ухили тъпо, освободи спирачката, наведе се внимателно през окървавеното тяло на Чарли, натисна амбреажа и превключи скоростния лост.

Камионът изскочи от бетонирания паркинг и изпод гумите му захвърчаха буци замръзнала пръст.

Дураг изви волана към оградата и скочи в последния миг преди камионът да счупи оградата и да потъне в пропастта, трошейки клони и дървета.

Малкълм прибра пистолета в кобура под мишницата си и заръкопляска. Дураг не му обърна никакво внимание и продължи да наблюдава падащия камион.

Реката се намираше на седемдесет метра отдолу. Тялото на Чарли изхвърча от подскачащия по склона камион малко преди возилото да се разбие в скалите, точно до буйната вода. Десетина видеокасетофона и DVD-та изхвърчаха и цопнаха във водата. Всички в микробуса нададоха радостни възгласи при звука, който се разнесе от пропастта.

Нямаше експлозия. Нито огън.

Чарли беше възнамерявал да зареди след границата, защото в САЩ бензинът беше по-евтин.