Дан Симънс
Куфарът (12)

12.

Курц разбра, че разпитът няма да е лек, още когато Хатауей от отдел „Убийства“ спусна няколко ролетни щори върху едностранното огледало на едната стена на стаята за разпити и изтръгна щепсела на касетофона от контакта в пода. Втората лоша поличба бе, че бяха заключили ръцете му с белезници зад гърба към металния стол, на който седеше, и краката на стола бяха завинтени към пода. Третото предзнаменование бяха тъмните петна по очуканата дървена маса и по линолеума в близост до завинтения стол, но Курц си каза, че може да са от разляно кафе. Но най-сериозният намек като че ли бяха латексовите ръкавици на Хатауей, същите каквито лекарите си слагаха, за да се предпазят от спин.

— Здрасти бе, Курц — каза Хатауей, когато свали щорите. След което направи три бързи крачки към него и го удари по лицето с опакото на ръката си.

Курц тръсна глава и изхрачи кръв на линолеума. Добре поне, че Хатауей беше свалил масивния златен пръстен от дясната си ръка — сигурно за да не скъса ръкавицата. На лявата си буза Курц имаше избледнял белег от ухото до ъгъла на устата, останал от един подобен разговор с Хатауей преди почти дванайсет години.

— Радвам се да те видя, лейтенант — каза Курц.

— Детектив — каза Хатауей.

Курц сви рамене, доколкото му позволяваха окованите към стола ръце.

— Единайсет години и нещо — каза и отново изплю кръв. — Помислих, че най-после си издържал изпитите за лейтенант. Или поне за сержант.

Хатауей го удари пак, този път с юмрук.

За известно време Курц изгуби съзнание. Свести се тъкмо когато по-младият полицай казваше:

— За бога, Джими…

— Млъквай — каза детектив Хатауей, заобиколи масата и погледна часовника си. Курц предположи, че времето му за личната част от разпита е изтекло. „Това е добре“ — помисли си с все още кънтяща глава.

— Къде беше вчера сутринта, Курц? — изръмжа Хатауей.

Курц поклати глава. Грешка. Стаята се замъгли и се завъртя. Единствено белезниците го удържаха на стола.

— Попитах къде беше вчера сутринта? — Хатауей се приближи.

— Адвокат — каза Курц. Устата му беше пълна с кръв, но всичките му зъби май си бяха на мястото.

— Какво?

— Искам адвокат.

— Адвокатът ти умря, боклук такъв. Скапаният сводник и преследвач на линейки Мърел получи инфаркт преди четири години.

Курц знаеше това, но повтори:

— Адвокат.

Хатауей отговори, като извади деветмилиметровия си глок от кобура под мишницата и един малък смит и уесън от джоба на сакото си, след което подхвърли уесъна на масата пред Курц. Класически шантаж.

— Джими, недей! — каза ниският младок.

Курц не знаеше дали това не е част от хореографията, или по-младият детектив наистина се тревожи. Ако беше стандартният фарс „доброто и лошото ченге“, малкият беше много добър актьор.

— Май не сме го обискирали достатъчно щателно — процеди Хатауей и прониза Курц с бледосините си очи. Курц винаги беше мислил, че погледът му е налудничав, но сега, повече от десет години по-късно, това ченге беше по-ненормално от всякога.

Хатауей зареди първия патрон в цевта на глока.

— Къде беше вчера сутринта, Джоуи?

На Курц почваше да му писва. През последното десетилетие се беше случвало да говори с други затворници за Първата заповед: „Никога не убивай ченге!“. Колкото да става приказка, беше заемал становището „Защо пък не?“. И много често беше имал наум точно Хатауей.

Курц отмести поглед от зачервеното лице на полицая и се замисли за други неща.

— Нещастник скапан — каза Хатауей, прибра пистолетите и удари Курц по ключицата с почти същия бокс, какъвто Курц беше използвал срещу Карл. Рамото и лявата ръка на Курц за миг изтръпнаха, после пламнаха от зверска болка.

Другият детектив включи микрофона и вдигна щорите. Хатауей беше свалил медицинските ръкавици. Подхвърленият пистолет и боксът не се виждаха. Глокът си беше на мястото в кобура.

„Е — помисли си Курц, — всичко мина нормално.“

— Джо Курц, потвърждаваш ли, че си бил осведомен за правата си? — попита детектив Хатауей.

Курц изръмжа. Ключицата му май не беше счупена, но щяха да минат поне няколко часа преди да може да движи лявата си ръка.

— Къде беше вчера сутринта между девет и единадесет? — попита Хатауей.

— Искам да говоря с адвокат — произнесе Курц толкова членоразделно, колкото можеше.

— Ще ви бъде извикан обществен защитник — каза Хатауей към микрофона. — Отбелязвам за протокола, че настоящият разговор се провежда със съгласието и по молба на господин Курц.

Курц се наведе към микрофона.

— Майка ти смучеше курове на „Саут Делауер“, детектив Хатауей. Аз й бях редовен клиент.

Хатауей забрави, че е без ръкавици, и го зашлеви циганската толкова силно, че кръвта от носа на Курц опръска стената на два метра от него. „Ама че съм хитър — помисли си Курц. — Е, те подправят и записите.“ Той поклати глава. Беше се отдръпнал достатъчно бързо, за да си спести счупения нос.

— Познаваш ли тази жена? — попита другият детектив, сложи една папка на масата и я отвори.

— Не лей кръв по снимките, Курц! — предупреди го Хатауей.

Курц се опита да се подчини, въпреки че на черно-белите снимки се виждаше толкова снимана кръв, че малко истинска едва ли би ги зацапала повече.

— Познаваш ли тази жена? — повтори другият детектив.

Курц не отговори. На снимките едва си личеше, че това е било жена. Позна я, разбира се. Позна столовете с неудобните облегалки около масата на Франк Лойд Райт.

— Отричаш ли, че си бил в дома на тази жена вчера сутринта? — настоя младият детектив, след което добави към микрофона: — Отбелязвам за протокола, че господин Курц отказва да идентифицира фотографиите на Мари Ан Ричардсън, жената, с която се е срещал вчера.

„Само че вчера тя имаше нос, очи, гърди и цялата й кожа си беше на мястото“ — изкушаваше се да каже на глас Курц. Разгледа разпръснатите по масата снимки. Убиецът беше пълен изрод и психопат, но много добър с ножа. Въпреки нечовешкия си аспект вивисекцията беше извършена майсторски. Курц се съмняваше, че госпожа Ричардсън би одобрила подобен подход към въпроса, тъй като от снимките личеше, че убиецът я е оставил жива през известна част от обработката. Курц се опита да разбере кога е било извършено убийството. Всичко беше така, както при излизането му от къщата. Не беше имало никаква борба — или този с ножа беше бил достатъчно силен, за да я ограничи до подгизналото от кръв килимче точно пред трапезарията. Или, което беше по-вероятно, убийците бяха двама — единият я беше държал, а другият я беше рязал.

— Това на роклята й семенна течност ли е?

— Млъквай — каза детектив Хатауей, пристъпи към Курц, закри микрофона с ръка и стисна рамото му с другата. Стенанието на Курц беше кратко, но детективът продължаваше да закрива микрофона.

— Ще платиш за това, Курц. Намерихме името ти в бележника й за срещи. Имаме и свидетел, който те е видял на местопрестъплението.

Курц въздъхна.

— Знаеш, че не съм го направил аз, Хатауей. Не ми е в стила. Просто не разфасовам домакини.

Хатауей оголи дългите си зъби и го стисна още по-силно. Курц се стегна и успя да не изстене, макар да му се струваше, че ключиците му тракат като кастанети.

— Разкарайте това лайно оттук — каза Хатауей.

Двама огромни униформени полицаи веднага влязоха в помещението, отключиха белезниците на Курц, заключиха ги отново зад гърба му и го изведоха от стаята. Единият беше взел кутия със салфетки, с които попи кръвта от лицето му.

Курц сведе поглед към синята си памучна риза — единствената му риза. Мамка му!

Униформените го поведоха по безкрайните зелени коридори покрай няколко охранителни поста до подземието, където му снеха отпечатъците, претърсиха го отново и го снимаха с цифров фотоапарат.

Курц си знаеше програмата. Докато го размотаваха, щеше да стане утре и щяха да му предявят официално обвинение чак утре следобед. Поклати глава.

Хатауей не можеше да му прикачи това убийство. Когато го изправеха пред съдията, каквото и обвинение да му скалъпеха, щеше да излезе под гаранция още преди предварителното изслушване.

— Какво се лензиш бе, отрепко? — попита ченгето, което се опитваше да събере кървавите салфетки, без да ги докосва с голи ръце.

Курц си върна нормалното изражение. Беше го развеселила мисълта за гаранцията. Цялото му богатство се състоеше от няколкото банкноти в портфейла — по-малко от 20 долара. На Арлен не й бяха останали почти никакви пари, след като беше купила компютрите и другите боклуци за офиса. Май щеше да се наложи да си мълчи пред съдията и да изчака предварителното изслушване на топло в окръжния затвор на окръг Ери — докато някой от прокуратурата не забележеше, че няма никакво основание за завеждане на дело и че Хатауей само вдига пара.

Курц реши, че и този път ще се справи с лежането и чакането.