Дан Симънс
Куфарът (24)

24.

Зебрите от Алабама — още когато бяха петима, тъй като в момента живите членове бяха само четирима — бяха получили името си покрай една злополучна снимка, разпространена от медиите в средата на деветдесетте, когато директорът на затвора в Алабама, въодушевен от хвалбите в пресата, че е въвел отново груповите окови, беше решил да въведе хоризонтално раирани униформи за всички затворници в щата. Фотографът от вестника на Дътън, Алабама, беше дошъл да направи снимки на окованите затворници в новите им униформи, докато работеха покрай магистрала 84 недалеч от паметника на Бол Уивил, и беше снимал петима случайно избрани.

Но изборът не беше случаен. Фотографът беше решил, че ще е много весело да снима петимата дебели братя тъпанари, които излежаваха тригодишни присъди за абсолютно нескопосан обир в супермаркета на Дътън, при който тридесет и петима законно въоръжени клиенти на супермаркета — повечето от тях възрастни граждани — и седемдесет и четири годишният пазач на входа, който беше извадил .375 магнум, се бяха справили с младежите, изпращайки четирима от тях в болница с огнестрелни рани, а след това всичките петима в щатския затвор. Дотогава ги бяха наричали братята Бювел — Уорън, Дарън, Дъглас, Андрю и Оливър — но след комичната снимка от „Дътън Джърнъл“, която излезе дори в Ю Пи Ай, името им се промени завинаги на Зебрите от Алабама.

Шест месеца след тази снимка четирима от тях избягаха — Оливър, най-младият, се беше промъкнал обратно през бодливата тел, защото си беше забравил любимия рак, и пазачите го бяха простреляли двайсет и четири пъти. Първото, което Зебрите направиха, след като избягаха от „Най-големия лов на хора в историята на Алабама“, бе да посетят ранчото на директора на затвора близо до Монтгомъри, да го убият, да подпалят къщата, да изнасилят жена му до безсъзнание и да заковат кучето на вратата на плевника (въпреки че съкилийниците им твърдяха, че сигурно са изнасилили кучето и са приковали на плевника жената).

След това Уорън, Дарън, Дъглас и Андрю се отправиха към Канада, но възпрепятствани от самозаблудата, че са им нужни паспорти, отседнаха в Бъфало, където се квалифицираха като църковни помощници и воини на Бялата арийска армия на Господ, чийто щаб се помещаваше в предградията на квартал западен Сенека.

Тази вечер Зебрите бяха дошли на пазар в склада до кампуса на университета на щата Ню Йорк.

— Искаме пълен автоматик с лазер — каза Уорън, най-възрастният.

— Добре, добре — отвърна Малкълм Кибунте, докато набутваше дебеловратите братя през задната врата на построения от сгуриени тухли склад. — Значи пълен автоматик с лазер.

Братята бяха щателно и неколкократно обискирани преди да ги откарат с вързани очи до склада. Дураг и десетина от неговите хора наблюдаваха сцената внимателно и донякъде враждебно. Зебрите от Алабама не обръщаха никакво внимание на гангстерите.

— Мамка му — прошепна Дъглас, най-тъпият от петимата след Оливър. — Виж, виж. Оле! Точно к’вото ни трябва, уха!

— Млъквай, Дъглас — каза автоматично Андрю.

Но Дъглас беше прав. Продълговатото помещение беше претъпкано с контейнери с оръжия и амуниции. На показ бяха извадени AR-15, късоцевни карабини М590А1, автоматични карабини „Колт“ М4, пушки П16, компактни автомати НК UMP 45, израелски „Булпуп“ и полицейски снайперистки пушки като „Ремингтън“ 700 DM.

На Зебрите им потекоха лигите. Всъщност трима от тях се въздържаха, но свинските им очички светеха като фарове. Дори да виждаха някаква ирония в закупуването на оръжия за предстоящия Армагедон на расите от черни гангстери, Зебрите не я показаха — иронията не им беше позната като понятие.

Дарън не откъсваше поглед от един тезгях, отрупан с всевъзможни оптически уреди; „Армпойнт Ред Дотс“, полицейски мерници „Бауш“ и „Ломб“ 10×42, бойни визьори SN4 „Спецопс“ на „Ю Ес Оптикс“, лазерни мерници „Комп“ ML и какво ли още не.

— По-полека, Дарън — каза Малкълм. — Дай да поговорим и гледай да не се изпразниш върху техниката. — Малкълм се усмихна широко, за да покаже, че това си е просто мъжки хумор.

Дарън се изчерви и му обърна гръб.

Уорън сглобяваше оръжието мечта: карабина „Колт“ М4 с компактен лазерен мерник и заглушител от позлатен титан.

— Добър избор — каза Малкълм. — Чудесна комбинация за Армагедон, да бъде волята Му.

Уорън го изгледа, но само попита:

— Колко?

— Колко от кое? — отвърна Малкълм.

Зебрите облизаха устни, оглеждайки лакомо склада, а Уорън извади от джоба си парче измачкана амбалажна хартия — сега Зебрите бяха облечени в стари военни якета, джинси и кубинки вместо в райетата запазена марка — и се зачете в списъка. Четеше бавно и от време на време добавяше по нещо от изложените оръжия.

Малкълм вдигна вежди и назова цената.

Зебрите се спогледаха отчаяно. Парите, изкарани досега от Бялата арийска армия на Господа, нямаше да стигнат и за карабината със заглушителя на Уорън.

— Я да идем отвън и да изпърдим тия пушки — изломоти с нескрит копнеж Андрю.

Малкълм се ухили, а Дураг превключи карабината си на автоматична стрелба.

— Още не е време за проби, брато — каза Малкълм.

— А дали не е време полицията да разбере, че едни негри от Бъфало са ограбили арсенала в Дънкирк миналия август? — каза Уорън.

— Сигурно — ухили се Малкълм. — Само че ако дочуя някакви такива слухове — а аз ще ги чуя, защото полицията не знае къде да търси тия негри и пушките — тогава църквата на Белите арийски педали на Исусчо ще бъде посетена от петдесет-шейсет приятели на Дураг и педалите ще бъдат накълцани на малки мазни арийски парченца.

— Бялата арийска армия на Господа — поправи го Дъглас.

— Млъквай, Дъглас — сряза го Андрю.

Възцари се кратко мълчание.

— Има един начин да получите трийсет процента отстъпка за нещата, които искате — обади се накрая Малкълм.

— Какъв? — попита Уорън.

Малкълм отиде до масата, взе една „Карбон“ AR-15 .223, погледна през лазерния мерник „Колт-Си-Муур“, стреля „на сухо“ и пак я остави на масата.

— Има един тип, който трябва да умре. Крие се в един склад в града. Въоръжен е само с пистолет. Може и пистолет да няма. Ако свършите работата вместо нас, ще ви дам трийсет процента отстъпка на всичко, което ще ви е нужно за работата.

Уорън премигна насреща му.

— Нещо не разбирам. — Той огледа претъпкания с оръжия склад, а след това Дураг и тежковъоръжените му приятелчета.

Малкълм сви рамене.

— Копелето е бяло. Нали ги знаеш колко са станали чувствителни като очистим някой бял.

— Глупости — обади се Андрю.

— Млъквай, Андрю — каза Уорън и се обърна към Малкълм. — Като искате да го очистите, защо не го застреляте на улицата с едно от тези? — Той посочи снайпера на тезгяха.

Малкълм разпери ръце.

— Вярно, че може. Но полицията в Бъфало от време на време забелязва, когато застрелват граждани по улиците — нали ме разбираш? По-добре ще е бялото копеле да умре и да се разложи в скапания си склад.

— Защо тогава вие не влезете там? — попита Уорън.

Малкълм сви рамене.

— Дураг и другите искат, ама винаги има шанс нещо да се оплеска — и тогава федералните ще разберат кой им е взел играчките на заем.

Уорън се ухили, като демонстрира пълната липса на инвестиции в зъбоопазването от страна на Главното управление на затворите.

— Ами ако оставим отпечатъци… или ако някой от нас остане там… на вас изобщо не ви пука, нали?

— Не ни пука много — съгласи се Малкълм.

— Кога искате да го довършим? — попита Дарън.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Изберете си каквото ви трябва, заедно с играчките към тях, а ние ще ви откараме до мястото, където спи това копеле. Трийсет процента отстъпка и по едно за всеки като това дето го хареса преди малко. Плюс каквито лазери поискате. Плюс още други хубави неща… — Малкълм вдигна за найлоновите каишки един тежък нощен визьор.

— Това пък какво е, по дяволите? — попита Дарън.

— Млъквай, Дарън — каза Уорън, обърна се към Малкълм и повтори: — Това пък какво е, по дяволите?

Малкълм вдигна вежди.

— Не гледате ли филмите, дето терористите или тюлените, или другите носят такива очила за нощно виждане?

— А, да — обади се Дарън. — Само че на главите им изглеждат по-различно.

— Млъквай, Дарън — каза Уорън и пак се обърна към Малкълм. — Това очила за нощно виждане ли са?

— Точно така, брато. И да е тъмно като в мечи гъз, виждаш все едно е пълнолуние. С тия очила наште изпратиха арабите по-раничко при Аллаха.

Дъглас подсвирна.

— Млъквай, Дъглас — каза механично Андрю.

— Каза колкото се може по-скоро — намеси се Уорън. — Колко скоро е по-скоро?

Малкълм си погледна часовника. Наближаваше десет вечерта.

— Ами не е зле още сега.

— И ще ни дадеш всичките пушки? — попита Уорън.

Малкълм кимна.

— А патрони ще ни дадеш ли? — обади се Дарън.

Уорън изгледа брат си, но не каза нищо.

— Да, брато, ще ви дам патрони безплатно преди да влезете в склада. Имаме цели сандъци калибър 223 и 45, свръхзвукови 5.56 милиметра за булпупите, калибър 22, 9-милиметрови за някои от карабините, пълнители-банани, 12-патронни пълнители за рязаните пушки, имаме даже и малко калибър 308 за снайперите.

Малкълм вдигна няколко ярко оцветени радиостанции и махна с ръка като търговец, готов да склони на сделка.

— Даже ще ви дам безплатно от тези многочестотни портативни апаратчета с обхват три километра.

— Глупости — каза Дарън. — Това са бебешки играчки.

Малкълм се усмихна и сви рамене.

— Вярно, брато. Само че нали се сещаш, че след като ви оставим там — с всичките пълнители и с кевларените жилетки и с пушките — просто ще се чупим?

Физиономията на Уорън се разкриви в мъчителен размисъл. Мълчанието му говореше, че не намира никакъв пробив в логиката.

— Като влезете вътре, можете да си говорите по радиостанциите. И след като свършите работата, да ни се обадите.

— А откъде ще разберем, че това е копелето? — изръмжа Уорън.

Малкълм се ухили.

— Ами това бяло копеле е единственият човек в склада, а пък ако не е — избийте всички, за да е сигурно. Но ето това ще ви помогне. — Той хвърли арестантската снимка на Курц на масата с нощните визьори и лазерните мерници.

Зебрите от Алабама се скупчиха около масата и зяпнаха снимката, но нито един не понечи да я докосне.

— Ще свършим ли работата? — попита Малкълм и махна към оръжейната изложба.

— Не носим пари — каза Уорън.

Малкълм се усмихна.

— Имам ви доверие. Освен това знаем къде ви е църквата.