Дан Симънс
Куфарът (38)

38.

Датчанина излезе иззад завесата на един тъмен алков. Бодигардовете Уилям и Чарлз лежаха простреляни с по два куршума. Уилям беше мъртъв, но Чарлз още помръдваше. Ленард Майлс стоеше неподвижно и само мигаше.

Датчанина се приближи, погледна агонизиращия Чарлз и стреля в главата му.

Ленард Майлс потръпна. Датчанина насочи облечения си в ръкавица пръст към стола.

— Седнете, моля.

Майлс седна.

Курц не беше помръднал — стъпил здраво на пода, с ръце на коленете. Дон Фарино се държеше за гърдите, но се усмихваше. София Фарино беше вдигнала краката си и ги беше свила на стола, като че ли в стаята имаше мишка.

Датчанина беше с масленозелено вълнено палто, баварска шапка и тъмни очила, но нямаше мустаци. Заобиколи столовете и застана от едната страна на дон Фарино. Полуавтоматичната деветмилиметрова берета не беше насочена конкретно към никого, но дулото сочеше най-вече към Майлс.

— Благодаря ти, приятелю — каза дон Фарино.

Датчанина кимна.

Донът обърна тежкия си поглед към Майлс.

— Дъщеря ми замесена ли е в това? Тя ли ти даваше заповеди?

Устните на Майлс побеляха и затрепериха. Жълтата дамаска на стола потъмня. Адвокатът се беше напикал в панталоните си.

— Говори! — изкрещя дон Фарино. Крясъкът беше толкова силен и неочакван, че дори Курц подскочи.

— Тя ме накара, дон Фарино — изпелтечи Майлс. — Заплаши ме, каза, че ще ме убие, че ще убие любовника ми. Тя… — И млъкна в секундата, в която дон Фарино махна нетърпеливо с ръка.

Донът гледаше дъщеря си.

— Продавала си оръжие на Триадите и си внесла този нов наркотик в града?

Тя го погледна спокойно.

— Отговори ми, нещастна проститутко! — изкрещя донът. Лицето му беше смесица от червено и бяло.

София не каза нищо.

— Кълна ви се, д-дон Фарино — заекна Майлс, — не исках да участвам. София набута Стивън в затвора. Тя поръча убийството на Ричардсън. Тя…

Дон Фарино не откъсваше поглед от дъщеря си.

— Ти ли натопи Стивън?

— Естествено — отвърна София. — Стиви е педал и наркоман, папа. Щеше да повлече със себе си цялата фамилия.

Дон Фарино стисна облегалките на инвалидната си количка толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— София… ти щеше да получиш всичко. Щеше да бъдеш единствената ми наследница.

София отметна глава назад и се разсмя.

— Всичко ли, папа? Кое е това всичко? Фамилията е станала за посмешище. Вече нямаме никаква власт. Хората ни се разбягаха. За мен нямаше да остане нищо. Аз съм само една жена. А аз искам да бъда дон.

Дон Фарино поклати тъжно глава.

Ленард Майлс се възползва от момента, скочи и побягна към вратата, като прескочи трупа на Уилям.

Датчанина го застреля в главата, без дори да вдига беретата.

Дон Фарино дори не погледна натам.

— Знаеш цената на предателството, нали, София?

— Учила съм в Уелзли, папа. — Краката й все още бяха подвити под нея като на малко момиченце. — Чела съм Макиавели. Ако ще убиваш един принц, по-добре го направи като хората.

Дон Фарино въздъхна тежко. Датчанина го погледна в очакване на инструкции. Дон Фарино кимна.

Датчанина вдигна беретата, мръдна леко дулото и пръсна главата на дон Фарино.

Старецът подскочи напред в инвалидната количка. Онова, което беше останало от лицето му, тупна върху стъклената масичка за кафе. След това тялото му се свлече странично на килима.

София извърна очи с леко погнусено изражение.

Курц още не беше помръднал. Сега беретата на Датчанина беше насочена към него. Беше модел 8000 с десет патрона в пълнителя. Оставаха още три. Датчанина спазваше разумно, професионално разстояние между Курц и себе си. Естествено, Курц можеше да се опита да го изненада, но Датчанина щеше да го надупчи и с трите куршума още преди да се е надигнал от креслото.

— Джо, Джо, Джо — каза София. — Защо прееба всичко?

Курц нямаше отговор на въпроса й.