Дан Симънс
Куфарът (2)

2.

Едно време щяха да му отворят портала и да го изпроводят облечен в евтин нов костюм и хартиена кесия с вещите му. Сега му осигуриха полиетиленов плик, памучни панталони, синя риза, яке и автобусен превоз до най-близката спирка в Батавия.

Арлен Димарко го посрещна на спирката. Поеха в пълно мълчание на север към Труей, а след това на запад.

— Изглеждаш остарял, Джо — каза накрая Арлен.

— Наистина съм остарял.

След още двайсет километра Арлен се сети:

— Ей… добре дошъл в двадесет и първи век.

— Той дойде и при нас.

— Ти пък как разбра?

— Добър въпрос — отговори Курц и помълчаха така още петнайсетина километра.

Арлен свали прозореца и запали цигара; тръскаше пепелта навън в свежия есенен въздух.

— Мислех, че съпругът ти не одобрява пушенето.

— Алън почина преди шест години.

Курц кимна и зарея поглед в полята.

— Сигурно трябваше да те посетя поне един-два пъти за единадесет години — каза Арлен. — И да те държа в течение на нещата.

Курц се обърна и я погледна.

— Защо? Нямаш ли си достатъчно друга работа?

Арлен сви рамене.

— Очевидно имам. Чух съобщението ти на телефонния секретар. А ти защо реши, че след всичките тези години ще дойда да те взема?

— И да не беше дошла, нямаше да е проблем. От Батавия до Бъфало все още вървят автобуси.

Арлен допуши цигарата и изхвърли фаса през прозореца.

— Рейчъл, дъщеричката на Сам…

— Знам.

— Бившият й съпруг получи родителските права. Още са в Локпорт. Мислех, че ще искаш да…

— Знам къде живеят. В Атика има компютри и телефонни указатели.

Арлен кимна и се съсредоточи върху пътя.

— Ти работиш за някаква адвокатска кантора в Чийктуага, нали?

— Да. По-скоро три адвокатски кантори в търговския център. Две от фирмите преследват линейките и врънкат пострадалите да завеждат дела, третата е малко по-добре.

— Значи ли това, че си печена секретарка?

Арлен отново сви рамене.

— През повечето време седя пред компютъра и пиша писма, следя досиетата на ищците и от време на време проверявам законите по интернет. Тия измислени адвокати нямат пари даже да си купят юридически справочници и дискове.

— Работата харесва ли ти?

Тя не отвърна нищо.

— Колко ти плащат? — продължи Курц. — Две хиляди и нещо на месец ли?

— Повече.

— Добре, аз ще ти давам толкова и петстотин отгоре.

Тя се изсмя.

— За какво?

— За същото. Само дето ще прекарваш повече време пред компютъра.

— Джо, много добре знаеш, че никога няма да ти върнат разрешителното. Освен това имаш ли три хиляди долара месечно за мен?

— Първо, за частни разследвания не ми е необходимо разрешително. Второ, твоята заплата е моя грижа. Знаеш, че като кажа нещо, го правя. Какво ще кажеш да наемем офис близо до старото ни място в Ийст Чипиуа?

Арлен се засмя отново.

— Ийст Чипиуа се аристократизира. Изобщо няма да го познаеш. Спретнати бутици, ресторанти за деликатеси, магазини за вина и сирена. Наемите хвръкнаха до небето.

— Виж ти. Е, можем да наемем офис близо до центъра. Мисля, че и мазе ще ни свърши работа, стига да има два-три телефона и електричество.

Арлен излезе от магистралата, плати пътната такса и пое на юг.

— Къде искаш да те оставя?

— В Мотел 6 или в нещо евтино близо до Чийктуага.

— Защо точно Чийктуага?

— Защото сутринта ще трябва да ми дадеш колата си на заем и реших, че ще ти е по-удобно да ме вземеш на път за работа. Утре можеш да им кажеш, че напускаш, и да си събереш багажа. Аз ще мина малко след обяд и отиваме да търсим офис.

Арлен запали втора цигара.

— Страшно си деликатен, Джо.

Курц кимна.