Дан Симънс
Куфарът (45)

45.

Арлен влезе в безлюдната бензиностанция на Тексако четирийсет минути след като Курц й се беше обадил. Варшава беше тихо селце, по това време на нощта съвсем тъмно. Арлен беше очаквала да види волвото на Курц, но на паркинга на бензиностанцията имаше само един линкълн.

Джо Курц излезе от линкълна със запалката от арматурното табло в ръка, постоя няколко секунди до резервоара на огромната кола и тръгна към Арлен. Беше гол, окървавен, кален и куцукаше. Скалпът отляво на главата му висеше като кървав парцал, а едното му око изобщо не се виждаше — толкова беше подуто.

Арлен понечи да излезе от буика, но в този миг линкълнът зад гърба на Курц избухна и пламна като факла. Курц не се обърна, а отвори дясната врата и каза:

— Одеялото.

— Какво? — Арлен го зяпаше недоумяващо. На светлината на лампата от купето той изглеждаше още по-зле.

Курц посочи седалката.

— Постели одеялото. Иначе ще оплескам всичко с кръв.

Тя разстла червеното памучно одеяло, което беше грабнала от стола си пред прозореца, и Курц се свлече на седалката. После каза:

— Карай. И включи парното на максимум.

На два километра от Варшава — горящата кола все още хвърляше оранжеви отблясъци в огледалото за обратно виждане — Арлен каза:

— Трябва да те закарам в болница.

Курц поклати глава и кървавото парче кожа и коса, увиснало от главата му, изшляпа.

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Ще го зашием, като отидем у вас.

— Ще го зашием?

— Добре де. — Курц се ухили през маската от спечена кръв и кал. — Ти ще го зашиеш, а аз ще пийна малко от уискито на Алън.

Арлен продължи да кара в мълчание.

— Значи да карам към нас? — каза накрая. Знаеше, че Джо никога няма да й каже какво се е случило тази нощ.

— Не. Първо ще отидем до Локпорт. Колата ми е там и — надявам се — дрехите и едно куфарче.

— Локпорт? — повтори Арлен и го погледна. Явно беше зле, но се държеше.

Курц кимна, уви се в червеното памучно одеяло и долепи с едната си ръка парчето кожа до черепа си, докато включваше радиото с другата. Намери някаква блус станция.

— Е — каза, когато започна едно парче на Мъди Уотърс, — кажи какво стана днес в офиса.

Арлен го погледна пак.

— Вече не ми изглежда толкова важно, Джо.

— Нищо, разкажи ми. И без това ни чака доста път.

Арлен поклати глава, но след това, докато караха на запад към Бъфало, започна да му разказва за следобеда и радиото свиреше убийствен, тъжен блус, а снегът се сипеше кротко в светлината на фаровете.