Дан Симънс
Куфарът (27)

27.

— Изглеждаш ужасно.

Курц отвори едното си око. Беше легнал на дивана в офиса. Арлен тъкмо закачаше палтото си и слагаше някакви папки на бюрото.

— Откъде взе това отвратително яке? Не стига че ти е три размера по-голямо, ами… — Тя млъкна, като забеляза оптиката на бюрото си. — А това какво е, по дяволите?

— Очила за нощно виждане — отвърна Курц. — Като легнах, видях, че съм ги забравил в джоба си.

— И за какво са ми тия очила за нощно виждане?

— Бутни ги засега в някое чекмедже. Трябва ми колата ти.

Арлен въздъхна.

— И сигурно няма никакъв шанс да се прибереш до обедната почивка, нали?

— Почти никакъв.

Арлен му хвърли ключовете.

— Ако знаех, щях да си купя нещо за обяд.

— Из квартала също има разни неща за ядене. Защо не хапнеш наблизо?

Вместо да му отговори, Арлен се втренчи в монитора за наблюдение. Беше 8:30 и горе в магазина вече имаше петима-шестима мъже с шлифери — оглеждаха порнокасетите и списанията.

Курц сви рамене и излезе през задната врата, като провери дали я е затворил добре.

Докато караше към центъра Дариен и затвора Атика, той пусна радиото и чу, че е имало пожар в един стар склад в Бъфало и че пожарникарите са извадили от сградата четири тела на загинали — както се изразиха по новините — в „разчистване на сметки между гангстери“. Курц не беше много сигурен какво представлява „разчистването на сметки между гангстери“, но подозираше, че едва ли включва падане от седмия етаж със седем куршума в кевларената жилетка. Усили радиото.

Властите не разкриваха самоличността на четиримата убити, но според полицията намерените на местопрестъплението оръжия били откраднати миналото лято от арсенала на Дънкирк и сега окръжната прокуратура на окръг Ери разследвала участието на местни бели расистки групировки.

Курц изключи радиото, спря на една отбивка и остави военното яке на една пейка. Ако имаше мобилен телефон, щеше да се обади на Арлен да й каже да изхвърли очилата за нощно виждане. Беше смятал да ги използва като пропуск към Малкълм, но сега просто искаше да се отърве от тях. Отбеляза си наум да се погрижи за това.

Стигна до Атика. Градчето не му беше познато и външният изглед на затвора не го накара да се почувства като у дома. През всичките години, прекарани тук, почти не беше виждал града и стените на затвора отвън.

Беше сряда — ден за посещения. Знаеше, че ако се беше обадил предварително, щеше да улесни нещата, но все пак попълни формулярите, изчака повече от час и пое по коридорите с цвят на зелена маймунска повръщня, мина през детекторите за метал и плъзгащите се врати и го въведоха в помещението с празния стол за посетители пред дебелата плексигласова преграда. Настръхна. Беше идвал тук няколко пъти.

Скаг се появи от другата страна, видя Курц и едва не побягна. Но след това неохотно седна на стола и взе телефонната слушалка. Оранжевият костюм правеше пъпчивото му лице почти оранжево под студеното неоново осветление.

— Какво искаш, Курц?

— Здрасти, Скаг.

— Стив — каза Малкия. Ноктите на дългите му бели пръсти бяха изгризани до кръв. Ръцете му трепереха. Той се наведе и трескаво прошепна в слушалката: — Какво искаш, по дяволите?

Курц се усмихна като роднина на месечно посещение.

— Един милион долара в безименна сметка на Кайманите.

Скаг Малкия замига неудържимо и се вкопчи в слушалката с две ръце.

— Ти да не си полудял там отвън? Да не си се побъркал?

Курц зачака.

— Нещо друго случайно не искаш ли? Не искаш ли да чукаш малката ми сестричка?

— Това вече го свърших. Но след като кажеш на адвоката си да отвори сметката, ще ми трябва и един телефонен номер.

Устните на Малкия бяха почти толкова бели, колкото пръстите му.

Курц му каза за какво става въпрос.

Скаг Малкия изтърва слушалката, прокара пръсти през мазната си коса и стисна черепа си, сякаш се опитваше да прогони зли демони.

Курц чакаше. Накрая Малкия вдигна слушалката. Гледаха се известно време, без да казват нищо. Курц си погледна часовника. Още пет минути до края на посещението.

— Ако ти дам шибания номер, до един месец съм мъртъв — прошепна Скаг Малкия. — Няма да се спася дори в единична килия.

— А ако не ми дадеш номера и не уредиш банковата сметка веднага, ще прекараш тук целия си живот. Още ли си булка на Били Джо Креп?

Скаг Малкия се намръщи и ръцете му затрепериха още по-силно, но все пак се опита да се направи на възмутен.

— Изобщо не си въобразявай, че ще ти дам толкова пари…

— Не са за мен — каза Курц и му обясни много тихо и много бързо. Когато свърши, заяви: — Освен това накарай адвоката ти да се свърже с шефовете на другите фамилии в щата. Ако те не са в течение, нещата просто няма да станат.

Скаг Малкия впери поглед в него.

— Защо искаш да ти вярвам, Курц?

— Скаг, аз съм единственият човек на света, който има безусловен интерес да излезеш оттук жив и здрав. Ако не ми вярваш, потърси помощ от баща си или от сестра си, или от вашия консилиере.

По обратния път за Бъфало Курц мина през Локпорт. Къщата на улица „Лилия“ беше тъмна и заключена, но децата още не бяха свършили училище и затова Курц спря и зачака. Опитваше се да вали сняг.

Към четири следобед, тъкмо когато започна да се здрачава, Рейчъл се прибра от училище. Курц не беше виждал нейна снимка от години, но нямаше как да не я познае. Имаше бялата кожа, червената коса и изящното телосложение на майка си. Дори походката й беше същата. Беше сама.

Курц гледаше как момичето отключи дворната врата, провери пощенската кутия и бръкна в ученическата си чанта за ключове. След минута влезе в къщата и светна в кухнята. Курц не виждаше нищо през щорите, но усещаше присъствието й.

След още малко запали колата на Арлен и бавно се отдалечи.

Много беше внимавал някой да не го проследи от Атика дотук, но в Локпорт вниманието му отслабна. Затова не забеляза черния линкълн, паркиран на половин пресечка по на юг. Не видя мъжа зад затъмнените стъкла, който го наблюдаваше през бинокъл. Черният линкълн не го последва, но мъжът не свали бинокъла, докато Курц не се скри от погледа му.