Лине Кобербьол
Дарът на змията (8)

Нощта и совите

Нощта преди да отпътуваме от Хвойновата къща се скарах с мама.

Всичко започна с това, че не можех да открия меча си. Точно бях погребал Пес и единственото, което ми се въртеше в главата, бе да открия отвратителния злодей, който уби нашето куче. Да не говорим, че изобщо не ми се искаше да бягаме от вкъщи заради тази змия. Но когато пъхнах ръка под покрива на кошарата, не открих нищо друго, освен слама. Търсих и рових, докато цялата ми ръка потъна вътре, защото знаех, че трябваше да е там.

— Няма да го намериш там — рече ми мама.

Целият подскочих, защото не бях очаквал, че тя ще знае какво замислям. Обърнах се и се престорих, че нищо не се бе случило.

— Къде е тогава?

— Давин, този човек е твърде опасен, за да можеш да го пребориш с меч.

Тогава разбрах, че тя го бе взела и се ядосах.

— Какво си направила с него? — попитах аз.

— Чуй какво ти говоря, Давин. Не бива да се опитваш да го намериш.

Нямаше нужда да уточнява — и аз, и тя много добре знаехме за кого става въпрос.

— Нима смяташ, че той може просто да дойде тук и да убие нашето куче?

Тя сведе глава, но не каза нищо.

— Може би няма значение. Все пак това бе просто едно глупаво животно. Не си заслужава да се вдига олелия.

— На мен ми е също толкова тъжно, колкото и на теб.

— Не си личи!

Мама изглеждаше само много уморена.

— Днес ще пренощуваме у Мауди — каза тя. — Ще отпътуваме утре рано сутринта.

Сега беше мой ред да замлъкна. След като нямах меч, можех да използвам лъка. Той вероятно би ми бил от по-голяма полза срещу такива магьосници — него можеше да го използваш и от разстояние. А ако хванех мъжа още тази нощ, нямаше да има нужда да се местим.

Понякога имах чувството, че съм прозрачен. Мама можеше да види какво става в душата ми без проблем.

— Няма да го направиш, Давин — рече ми тя. — Имам нужда от теб. Как мислиш, че ще се чувствам, как мислиш, че ще се чувстват момичетата, ако той те подмами в някоя миша дупка или те бутне от някоя скала, така че да открием само останките ти?

— Мамо…

— Не. Не ти позволявам. Чуваш ли!

Не можех да не я послушам, когато ми говореше с този глас. Но ми бе трудно да се примиря с това.

— Само страхливците подвиват така опашка!

— Тогава аз съм страхливка — отвърна ми тя. — Но ще бъде, както казах.

— Да, но защо?

— Защото нямаме друг избор.

 

 

Мама ми върна меча едва на следващия ден, когато бяхме готови за път. Аз го взех мълчаливо и го закрепих на гърба си, където лесно можех да го достигна, без да ми пречи да яздя. Независимо какво ми говореше мама, исках да ми е под ръка, ако змията Сезуан се опиташе да направи нещо!

Дина щеше да язди Силке, а за мен остана Фалк. Мама, Роза и Мели седяха в каруцата. Мауди ми бе казала да взема някой от нейните коне, за да не се налага да впрягаме Фалк, и аз избрах една здрава, сива като мишка кобила, която дотогава си нямаше име. Тя бе сред конете, които взехме от хората на Валдраку след битката в Свинската урва миналата година, така че смятах, че имам право да я притежавам също колкото и останалите.

Барутлията бе дошъл да се сбогува. Той ме потупа малко непохватно по рамото, без да знае какво да каже. Изведнъж страшно завидях на Дина, защото Роза щеше да дойде с нас. Само аз щях да изгубя най-добрия си приятел. Но след това, в което го забърках миналата година, нямаше как да възразя срещу факта, че майка му го бе заплашила с колелото за изтезания и лишаване от вечеря през следващата половин година, ако дори само си помислеше да тръгне с нас. А тези, които познаваха Барутлията, знаеха, че заплахата да остане без вечеря наистина вършеше работа.

— Прати вест, кат знайш, къде ша живеете — рече Барутлията. — Ша дода да те видя.

Аз кимнах.

— Пази се.

Барутлията сбърчи вежди, така че те почти се сляха.

— Не разбирам що просто не… убием този магьосник.

— Нито пък аз. Мама казва, че мечът не може да ни бъде от полза, защото няма как да го видим. Аз обаче го видях доста добре вчера.

Въпреки това не можех да овладея импулса да се оглеждам наоколо през цялото време. Какво искаше да каже мама с думите, че човек можеше да види Сезуан само когато той самият му го позволеше? Колко можеше да се приближи? Колко близо можеше да дойде? До хълма? Зад ъгъла на кошарата? Дали би могъл да изникне внезапно пред муцуната на Фалк?

Когато настъпи моментът, аз и Барутлията не си казахме довиждане. Той само ме потупа по рамото още веднъж и потеглихме. Мауди, учителят Маунус и Барутлията останаха в двора и гледаха след нас. Когато достигнахме върха на първия хълм, аз погледнах към Хвойновата къща за последен път. Дали щяхме някога да я съзрем отново?

Дина яздеше точно зад каруцата и изглеждаше сякаш не можеше да осъзнае какво се случваше в действителност. Вгледах се в нея и видях, че плаче.

— Дина…

Тя поклати глава.

— Остави ме — рече сестра ми и нахлупи качулката на палтото си, така че да не мога да виждам повече лицето й.

 

 

Каруцата ни не бе състезателна двуколка и макар сивушката да бе дама, надарена с много сили, и за нея бе доста трудоемко да я тегли по множеството склонове. Когато слънцето започна да се спуска зад планината Маедин, точно бяхме напуснали земите на Кензи.

— Няма ли да спрем за през нощта? — попитах аз. — Добре е да вдигнем бивак по светло.

Мама поклати глава.

— Днес трябва да стигнем до Скайарк.

Скайарк. Той все още бе доста далеч.

— Мамо, това ще отнеме часове…

Тя не отговори.

— Ще се стъмни съвсем преди да стигнем. Може би дори няма да искат да ни пуснат!

А Скайарк бе крепост. Бях виждал стените й — нямаше как да ги прехвърлиш.

— Скайарк — повтори единствено тя. — Няма да си легнем, ако не сме заобиколени от хора и стени.

Слънцето продължаваше да се снижава. Бе все по-трудно да виждаме контурите на пътя и дупките в него. „Сега само ни липсва да се откачи някое от колелетата на каруцата — помислих си аз, — та да трябва да го оправяме по тъмно.“ След това побързах да свирна високо и пронизително три пъти, за да не може някой закачлив елф да прочете мислите ми. Човек много трябва да внимава какво си пожелава в планината. Особено при спускането на нощта.

— Какво правиш, момче? — попита ме Салан раздразнено. — Да не би да искаш всички в околността да ни чуят?

— Извинявай — промълвих.

Внезапно през долината повя студен вятър и аз потреперих. Тези режещи ветрове бяха нещо обичайно в планините, особено сутрин или през нощта. Въпреки това не студът ме накара да изтръпна. Този вятър, който изглеждаше толкова враждебен, сякаш искаше да ни навреди, ако можеше. Слънцето съвсем се скри и по небето се появиха първите звезди, сияещи със студена бяла светлина. И Фалк не харесваше вятъра. Той сви уши, започна да сумти, а вратът и гърбът му се стегнаха.

— Салан — рече мама, — запали една факла.

— Че да се виждаме от километри — възрази той.

— Направи го въпреки това — отвърна му мама. — Мракът го улеснява още повече.

За миг изглеждаше така, сякаш Салан щеше да продължи да възразява. Сетне от здравите му гърди се отрони нещо като лека въздишка.

— След като медамина смята, че така е най-разумно — каза той. — Аз нищо не разбирам от магии и такива ми ти работи. Виж, крадци и разбойници, това е съвсем друго нещо.

Думите му прозвучаха така, сякаш копнееше да бъде нападнат от истински разбойник, защото тогава щеше да знае какво да направи.

Донякъде го разбирах много добре. Как можеше човек да се бори срещу мъгли и студени ветрове? Аз все още не знаех точно какво се бе случило, след като Дина изчезна в мъглата и после се върна със Змията. Сезуан. Дори самото му име звучеше като просъскано от змия.

— Аз ще подготвя факлата — рече Нико и скочи от кафявата си кобила. — Продължавайте напред, бързо ще ви настигна.

— Не — отвърна му мама. — Няма да се разделяме. Никой няма да ходи никъде сам.

Тя дръпна юздите и сивушката спря доволна.

— Дай й малко вода, Давин — обърна се мама към мен.

Слязох от Фалк и взех ведрото от каруцата. Пръстите ми бяха вкочанени. И това ми било лято! Откъде се взимаше този студ?

— Още много ли остава? — попита Роза тихо.

— Доста — отвърна й Салан. Той седеше на своя жребец, съвсем изправен и нащрек.

— Мамо, искам вкъщи — каза Мели и потри очи. — Уморена съм.

Прииска ми се да обясня на малката си сестричка, че повече нямаше да се върнем вкъщи. Никога. Само че мама явно не мислеше като мен.

— Легни си — каза тя. — Положи глава на скута ми. Така ще можеш да спиш, докато пътуваме.

— Но ние не се движим — рече Мели.

— Не, но след малко отново ще тръгнем.

Аз приближих ведрото, така че сивушката да може да пъхне муцуна в него. Нямаше много вода, въпреки че пълнехме съда всеки път, щом можехме, но кобилката изпи каквото бе останало до дъно.

— Тук е страшно — рече Мели непокорно. — Студено и страшно. Искам вкъщи, в моето си легло.

Нико бе отрязал голям брезов клон, бе напоил единия му край с малко масло от оскъдните ни запаси и огънят изглежда най-накрая се разгоря. Нико закрепи факлата за предницата на каруцата.

— Знаеш ли историята за малкото пламъче, което избягало? — попита той Мели.

Тя поклати мрачно глава.

— Искаш ли да я чуеш?

Мели не бе съвсем сигурна дали не предпочиташе да продължи да се цупи. Но тя обичаше да й разказват истории, затова накрая се предаде и кимна.

— Имало едно време едно малко пламъче, което искало да види широкия свят — започна Нико, като в същото време отново се метна на седлото. — Затова един ден то избягало от огнището, където живеело, и се отправило на път.

Ние също потеглихме. Мъждивата светлина на факлата падаше върху скалите, пирена и папратта и караше сенките да пърхат край нас като черни птици. Вятърът бе довял облаци и повечето от звездите се скриха. Само две от най-ниските все още се виждаха, като две бледи очи, които ни гледаха втренчено. Колелата на каруцата скърцаха по каменния път, а някъде откъм мрака долетя остър, писклив писък. Мели възкликна уплашено.

— Това са само малки сови — рече Салан. — Гладни са.

Нико спря по средата на историята.

— Къде е Дина? — попита той внезапно.

— Точно зад… — започнах аз. Но тя не беше там. Вече не. Мракът ни обгръщаше и нямаше следа, нито от нея, нито от Силке.

— Дина! — извиках аз.

Не последва отговор.

Мама спря рязко сивушката и за миг изглеждаше ужасена. След това хвърли юздите в скута на Роза.

— Дръж. Чакай тук. Давин, дай ми Фалк.

— Аз ще се върна — рекох аз. — По-добре остани с Мели.

Тя сигурно щеше да възрази, ако й бях позволил, но преди да успее да каже каквото и да било, вече бях обърнал Фалк. Запрепусках толкова бързо, колкото можех да се осмеля през нощта.

— Почакай — извика Нико зад мен. — Ще дойда с теб.

Забавих леко ход, така че той да може да ме настигне. Не исках да спирам. Ръцете ми изведнъж се бяха изпотили толкова много, че юздите се плъзгаха между пръстите ми. Как можеше Дина да изчезне така изведнъж?

— Дина! — извиках аз отново и се опитах да не мисля за предния път, когато яздех така и виках ли виках. Когато Дина за последно изчезна така, минаха месеци преди да успеем да я открием отново, и все още не бе на себе си.

Фалк се препъна леко в някаква неравност, която не бях видял. Аз дръпнах, без да искам, юздите и той раздразнено метна грива.

— Много здраво го държиш — рече Нико спокойно. — Отпусни малко и го остави той да определя скоростта. Той вижда по-добре от теб.

Както обикновено, се ядосах, че Нико ми даваше съвети, но сега нямах време за това. Отпуснах юздите и Фалк започна да препуска по-бързо и по-уверено от преди.

Кога за последен път видях Дина? Имах чувството, че е била там само преди миг. И защо не бе казала нищо? Защо не бе извикала? Дали не бе заспала върху коня? Не бе толкова късно. В главата ми прозвуча гласът на мама. Какво ще стане, ако той те подмами в някоя миша дупка, или те бутне от някоя скала… Наистина ли Змията бе способен на това?

— Дина! — извиках аз колкото ми глас държеше. Единственото, което чувах обаче, бе тропот от копита, нощния вятър и гладните совички.

И… дали това не беше флейта?

— Нико, чуваш ли това?

— Кое?

Но звукът беше изчезнал. Сигурно бе просто вятърът. Или някой овчар в съседната долина, който свиреше, за да не заспи. Може би бе на няколко мили от нас. Планината оказваше странно влияние върху звуците.

— Ето я — рече Нико.

 

 

Тя седеше съвсем неподвижно върху Силке. Така ми олекна, като я видях, че веднага започнах да й се карам.

— Какво си мислиш, че правиш? — смъмрих я аз. — Мама не е на себе си!

Тя изглеждаше съвсем объркана. Почти вцепенена. Сякаш още не ни бе видяла.

— Чух, че някой викаше — отвърна ми тя бавно.

— Естествено, че си чула. Ние те викахме. Защо не ни отговори?

Тя ме погледна неуверено.

— Не знаех, че сте вие.

— Дина, какво ти е?

— Нищо.

— Защо спря? Мама каза, че не бива да се разделяме.

Тя се втренчи в белите уши на Силке.

— Сигурно… сигурно съм заспала.

— Без да паднеш?

— Не е невъзможно!

Отговорът й прозвуча някак непокорно и дори… неадекватно. А и да, човек можеше да заспи и въпреки това да остане на седлото. Това обаче не обясняваше защо Силке бе спряла. Конете не се отделят от стадото просто така, а и Дина… тя не приличаше на човек, който е бил заспал. По-скоро на някого, който е сънувал кошмар с отворени очи. И защо не ни отговори, като я викахме? Какво искаше да каже с това, че не е била сигурна, че сме ние. Кой друг би могъл да бъде?

Нещо с по-малката ми сестра не беше наред. Човек не трябваше да е Жрица на срама, за да го разбере.

— Дина…

— Казах ти, че заспах! — Тя ме гледаше с враждебен поглед. — Да не би да мислиш, че лъжа?

— Ела — рече Нико. — Нека се върнем колкото се може по-бързо при останалите. Няма нужда да ги плашим повече отколкото се налага.

 

 

Мислех, че мама ще се скара на Дина. Но тя не го направи.

— Дина, качи се в каруцата — каза мама спокойно, но твърдо — с гласа на Жрица на срама, така че Дина трябваше да се подчини. — Роза, можеш ли да яздиш Силке?

— Мисля, че мога — отвърна Роза леко неуверено.

— Тогава го направи!

Заповедта й прозвуча рязко като шибване с камшик. Дина едва бе успяла да се качи в каруцата, когато мама удари сивушката по задницата и кобилата уплашено се втурна напред. Мама я пришпори в галоп, така че каруцата се заклатушка, заподскача и заскърца, а Мели започна да плаче уплашено.

— Спокойно, медамина — извика Салан. — Помислете за колелата, помислете за краката на коня!

— Нямаме време за това — отвърна му мама с леден глас. — Трябва да мисля за душата на дъщеря си.

Какво искаше да каже с това? Нямаше кога да попитам. Просто тръгнах след тях. Вече никой не разказваше мили приказки за лека нощ. Копитата трополяха по каменната земя. От устата на Фалк хвърчеше бяла пяна, а тъмният му врат блестеше от пот. Изведнъж факлата на каруцата угасна. Не знам дали бе заради вятъра или скоростта, но дори и това не накара мама да спре. Беше цяло чудо, че колелата не се счупиха при начина й на каране. Беше цяло чудо, че никой от конете не се препъна. Може би бе чудо и че стигнахме читави до Скайарк — с изключение на невнимателната ми по-малка сестра.