Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жрицата на срама (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slangens gave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Лине Кобербьол

Заглавие: Дарът на Змията

Преводач: Неда Димова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Персей“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: датска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Стефан Тотев

Технически редактор: Йордан Янчев

Художник: Елена Събева

Коректор: Митка Печева

ISBN: 978-954-9420-89-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1079

История

  1. — Добавяне

Процесът

Те ни завлякоха през града с вериги на ръцете. Беше ми трудно да повярвам, че само преди няколко часа бях вървял и си бях свирукал по същите тези улици.

— Защо ти трябваше да се намесваш? — изсъска ми Нико. — Защо ти трябваше да започваш да се биеш?

Бяха го одрали над едното око и по лицето му се стичаше струйка кръв.

„Хубава благодарност“ — помислих си аз.

— Исках само да помогна!

— Аха, и какво ще стане сега с майка ти? Ами момичетата? Кой ще се грижи за тях?

— Ще им се наложи да ни пуснат — казах аз задъхано. Бяха ме ритнали здравата в гърдите и още не се бях съвзел. — Нищо лошо не сме направили!

— Освен, че удари капитана с глава може би?

Да, това не бе особено умно. Но когато двама войници те държат за ръцете, това е единственият начин, по който можеш да се биеш, а когато капитанът започна да удря Нико, не можех да се сдържам повече. Той дори не се бе съпротивлявал. Просто се опита да ги убеди с думи да ни пуснат, докато накрая капитанът изрева, че „никой сив няма право да се държи нагло“. И започна да го бие. И тогава го ударих с глава.

Капитанът се хвана за носа и зарева още по-силно. Един от пазачите понечи да ме удари, но аз успях да освободя едната си ръка и пристъпих назад, така че той не можа да ме уцели. Масата се преобърна, а чашите и купите се изсипаха на каменния под с трясък. Навсякъде се разлетяха парчета глина. В продължение на няколко мига цареше пълна бъркотия. Пазачите се опитаха отново да ме хванат, а аз — да не допусна да ме направят на пихтия. Нико също бе започнал да се съпротивлява, но войниците бяха шест, така че нямаше съмнение как ще завърши цялата история. Те ме събориха на пода, върху всички счупени парчета, и вързаха ръцете ми зад гърба. А капитанът с кървящия нос си отмъсти, като ме ритна здраво в ребрата. Бях сигурен, че едно от тях бе разместено или счупено. И сега вървяхме така, със стражи от двете ни страни, а стилните граждани на Сагислок се обръщаха след нас и зяпаха. Нико бе прав. Бях постъпил глупаво. Защото ако затвореха и двама ни за няколко седмици или колкото се полагаше на облечените в сиво хора, които си бяха позволили да се съпротивляват, кой щеше да се грижи за мама и момичетата?

 

 

Затвориха ни в подземията на съда. Тук изобщо нямаше прозорци, а и не си направиха труда да ни дадат свещ. Единствената светлина в помещението бе тънък слънчев лъч, който се процеждаше под вратата.

— Как си? — попита Нико.

— Мисля, че имам счупено ребро — промърморих аз. Не ни бяха махнали веригите, така че нямаше как да проверя. — Ами ти?

— Не — рече той. — Нищо особено.

— Колко време мислиш, че ще ни държат тук?

— Нямам представа. Дори не знам дали такива като нас ги изправят пред съда като останалите граждани или просто им налагат някакво наказание.

И двамата замълчахме за миг, а в главата на Нико едва ли се въртяха по-радостни мисли от моите.

— Все още не разбирам — продума той накрая.

— Какво?

— Защо ни арестуваха? В какво ни обвиняват?

Въздъхнах уморено.

— Нали го чу. Малкият блед плъх. Явно не е позволено сивите да стават учители. Сигурно е забранено и да превръщаш текста за Драконис в песен за семена. Откъде да знам?

— Да, но аз не можех да знам! Дори господин Аврелиус не знаеше.

— Ти май мислиш, че тях ги засяга?

Можехме да седим само на пода, а той бе кален и студен. Аз се опитах да прибера колене към гърдите, за да се стопля, но ребрата ме заболяха. Всеки път, щом се помръднех, гадните вериги звънтяха и ме караха да се чувствам като товарно магаре или куче на каишка, или нещо подобно. Но не и като човешко същество.

Чувах как Нико се мърда в мрака. Той ходеше напред-назад, от едната стена до другата.

— Поне свещ можеха да ни дадат — каза той, а гласът му бе дрезгав и ядосан. — Нямаше нужда да ни оставят да седим на тъмно и дори да не можем да видим къде сме!

Не разбирах какво значение имаше това. Намирахме се в голото студено подземие на съда. Какво толкова имаше за гледане? Но явно за Нико имаше значение. Тогава осъзнах, че той не за първи път попадаше в тъмница. Много добре ми беше известно, но просто ми бе изскочило от ума — когато Дина срещна Нико за първи път, той седеше в тъмницата на Дунарк, обвинен в убийството на баща си, снаха си и невръстния си племенник. Ако Дина и мама не му бяха помогнали, щяха да му отрежат главата още тогава. На Нико сигурно не му бе леко да мисли за това сега. Мракът в тъмницата на Сагислок едва ли се различаваше от този в Дунарк.

Опитах се да измисля нещо, с което да го успокоя. Но гърдите ме боляха, а и умирах от студ. Можех да кажа нещо от рода на: „Всичко ще се оправи“ и т.н., но точно в този момент ми бе трудно сам да го вярвам.

 

 

Дойдоха и ни отведоха. Не знаех колко време бе минало, беше невъзможно да се ориентирам заради мрака в мазето.

— Вън — изкомандва един от стражите грубо.

Беше ми трудно да се изправя — това не бе никак лесна задача, когато ръцете ти са вързани с верига зад гърба. Явно доста се бях забавил, защото стражът ме хвана за ръката и ме завлачи навън по коридора. Наложи ми се да затворя очи, защото светлината, която струеше от прозореца в края му, бе ослепителна.

Те ни замъкнаха по две стълби в една стая с високи тесни прозорци. Няколко мъже в черни роби седяха на леко издигната платформа. Не знаех дали са учители или други чиновници. На пода пред тях бе застанал господин Аврелиус. Той не бе окован, но бе ясно, че е обвиняем.

— Признава ли обвиняемият, че е назначил мним учител, при това мъж от Дружеството, за да обучава дъщеря му? — попита един от мъжете от подиума.

— Да, господин съдия, признавам — отвърна господин Аврелиус. — Не бе с лоши намерения. Нямах представа, че…

— Неосведомеността не е извинение. Законът е ясен, а задължение на гражданите е да го познават: само учители, упълномощени от графа, имат право да обучават нашите деца.

Някъде в залата прозвуча шепот и аз забелязах, че на балкона, който се простираше покрай едната стена, имаше зрители. Председателят на съда погледна остро натам и шепотът веднага заглъхна. След това вдигна съдебния меч, голям тежък предмет с богата орнаментална украса и червен копринен пискюл, и произнесе присъдата.

— Господин Аврелиус е осъден да заплати глоба от 100 сребърника, а детето трябва веднага да бъде предадено на учителите в крепостта Сагис.

— Не — възпротиви се господин Аврелиус. — Да, ще платя с готовност парите, но Мира…

Съдията се изправи и погледна строго господин Аврелиус.

— Можехме да ви обвиним в очерняне на името на графа, господине. Запознат ли сте какво наказание се полага за подобно провинение?

— Смърт — гласът на господин Аврелиус едва се чуваше.

— Точно така. Господинът би трябвало да се вразуми, да плати глобата и да се радва. Следващото дело.

Пазачът, който стоеше до мен, се прокашля.

— Ваше превъзходителство, господин съдия…

— Да? — явно на председателя не му допадаше да го прекъсват.

— Двамата сиви…

— А, да. Шест години каторжен труд в крепостта Сагис. Следващото дело!

Шест години. Шест години?

— Нямаме ли право да кажем нещо? — извиках аз.

Явно не. Пазачът така ме плясна по врата, че ми причерня.

— Простете, господин председателю — рече той, а на мен изсъска: — Мълчи, куче, или ще ти счупя ченето.

Председателят придоби такова изражение на лицето, сякаш току-що бе открил нещо неприятно в храната си.

— Изведи ги от залата — нареди той. — И се погрижи да бъдат изпратени в крепостта още тази вечер.

Пазачът ме хвана здраво за рамото, накара ме да се обърна и ме избута през вратата. Тогава го видях — горе, сред любопитните зрители на балкона — Сезуан. Бях сигурен, че е той. Въгленовочерната късо подстригана коса и очите, които толкова приличаха на очите на Дина. Той стоеше там и ме гледаше втренчено доста дълго. След това един мъж пред него се изправи и изведнъж Сезуан изчезна. Но той бе там. Сигурен бях. И бе искал да го видя. Човек може да види Сезуан, само когато той му позволи. Но защо? За да злорадства? За да ме накара да се побъркам от страх при мисълта какво щеше да направи с Дина и останалите сега, когато не можех да ги защитя?

Ако искаше това, успя. Стомахът ми се сви на топка от ужас.

„Мама — помислих си аз. — И Дина, и Роза.“ Не можеха да ни изпратят в крепостта, без първо да ни позволят да поговорим с тях.

Но явно можеха.

Още същата вечер ни изведоха от мазето, качиха ни в една лодка заедно с бедната Мира и ни превозиха до крепостта Сагис.