Лине Кобербьол
Дарът на змията (12)

Боб и букви

Засадихме боб. Само това растение щеше да успее да узрее толкова късно. Беше доста трудоемко да подготвим земята. Беше добре да имаме зеленчукова градина зад хижата, но през последните две години никой не бе пречил на гората да расте на воля, и тя се бе възползвала от това. Взехме назаем вила от ковача, а лопатата си беше наша. Поне докато Нико не я загуби.

— Не разбирам — рече той и се огледа объркано наоколо. — Само преди малко беше тук!

И аз не разбирах. Как някой можеше да загуби цяла лопата? Искам да кажа, тя бе толкова голяма. Не беше като да загубиш пръстен.

Започнахме да търсим.

— Помисли добре — рекох аз на Нико. — Къде я остави последно?

— Ох — възкликна Нико и изглеждаше съвсем объркан. — Мисля, че… там. — Той посочи един край от зеленчуковата градина, който бе наполовина разкопан. Но там нямаше лопата. Загубих търпение.

— Как, по дяволите, можеш да загубиш цяла лопата? — озъбих му се аз. — Затова се иска направо талант!

Нико замига с очи и прокара окаляната си ръка през косата си.

— Съжалявам — рече той виновно.

И наистина бе така, личеше си. Но това нямаше да върне лопатата.

Не можех да кажа направо, че Нико бе непохватен. Малко неловък, особено когато правеше нещо за първи път, а това се случваше доста често. Графските синове не обичат особено домакинската и селскостопанската работа. Най-лошото обаче бе, че той сякаш не мислеше, когато вършеше нещо. Не внимаваше. Така например остави триона в един наполовина разрязан дънер, така че острието му се изкриви. Сложи чука на земята и забрави къде точно. Изпусна един пирон и така и не го вдигна. Разпиля цяла шепа спаначени семена на двора, така че само птиците им се насладиха. И така нататък. Но това с лопатата вече бе върхът.

— Нямаме пари да купим нова — казах му аз ядно. — А ако не посадим семената, ни очаква гладна зима. Дали младият господар разбира това?

Нико сякаш се смали.

— Ще я намеря — рече той тихо.

Малко след това мама ни викна на закуска.

— Къде е Нико? — попита тя.

— Търси лопатата.

— Давин!

Загребах една лъжица каша. Беше леко рядка.

— Ние имаме нужда от лопата — казах аз. — А той я загуби.

— Той се старае. — Мама ме погледна и аз забих поглед в кашата. — Единственото, което иска, е да ни помогне.

Намерихме я едва на следващия ден, в туфа коприва, където Нико я бе захвърлил, вместо да я забие в земята, както би постъпил всеки нормален човек.

А ден по-късно се случи това със заека.

Бях заложил капани на определени места, все пак можехме да се възползваме от факта, че живеехме в гората. Всяка сутрин и всяка вечер ги обикалях и проверявах, понякога се случваше в някой да се е хванало нещо. Този ден се случи да е заек, малък светлокафяв заек. Той скачаше и се бореше и се опита да избяга, щом ме чу да приближавам, сякаш все още не бе напълно осъзнал, че бе безсмислено да опитва. Аз го хванах за врата и побързах да го извия, докато не изпука. Сега поне можехме да хапнем месо на вечеря, което не се случваше често. Бях доста доволен от себе си, когато се върнах в хижата.

Нико седеше в тревата пред нея и си играеше с Мели. В едната си високо вдигната ръка държеше сноп пръчки.

— Колко са? — попита той.

— Четири — отвърна Мели, без да се замисли.

Нико пъхна ръка зад гърба си и показа другата.

— А тук?

— Шест.

— Правилно. Колко са общо?

Мели се замисли.

— Девет? — рече тя с въпросителна интонация.

Нико показа и двете си ръце.

— Преброй ги — каза той.

Устните на Мели се движеха, докато броеше пръчиците.

— … осем, девет, десет — мърмореше тя. — Десет са!

— Правилно. Браво, Мели.

Мели вдигна поглед и ме видя.

— Виж — рече ми тя, сияеща от радост, и ми показа някаква фигура от пръчки и въже. — Това е М. С нея започва Мели!

Ужасно се ядосах. Фасулът още не бе засят, кокошарникът нямаше врата, а конете все още се разхождаха наоколо завързани за въже, защото не им бяхме направили ограждение. Едва ли не нямахме пейка и маса, на които да седим. А той се беше кютнал тук и си играеше с Мели. Когато имаше хиляди полезни неща, които можеше да свърши.

— Дръж — казах аз и хвърлих заека в скута му. — Одери го и го дай на мама.

Поне това трябваше да може да направи. На всичкото отгоре аз му бях разпорил корема и го бях изкормил.

Той съвсем пребледня. Внимателно вдигна заека от скута си и го сложи в тревата. Бе като вцепенен и не смееше да прибере ръце. Видях, че по тях имаше малко кръв. Да не би да се страхуваше, че ще си изцапа ризата?

— Не мога — рече той с дрезгав глас и се изправи. След това отиде до кладенеца, напълни ведрото с вода и старателно изми ръцете си. После си тръгна. Изчезна в гората, без да каже нещо или да даде обяснение.

Просто не разбирах. Той би трябвало да бе ловувал със свитата на баща си стотици пъти. Графовете правеха така. Как можеше да изчезне така заради малко кръв по ръцете? Човек не можеше да го накара дори меч да вземе в ръце. Ако не знаех, че преди време собственоръчно бе убил един дракон, щях да си мисля, че е просто женчо.

Беше мило от страна на Нико да ни последва. Само че не виждах каква полза можехме да имаме от него.

— Три птици — нареждаше Мели. — Не, четири! Виж, Давин. Четири птици.

— Да, Мели. Ела.

— Два голи охлюва. Два голи охлюва и четири птици, това прави общо шест.

Защо ли му трябваше на Нико да подхваща това с броенето. Сега Мели броеше всичко: сиви камъни и бели камъни, лешникови храсти, купчинки тор, черни боровинки и следи от стъпки. По целия път от хижата до Лербю. Къщи, прътове на огради и комини. Брашнените чували на мелничаря, конските подкови на ковача. Човек можеше да оглупее само като я слуша.

Слязох до града, за да се опитам да продам изгърбения черен кон. Нямахме възможност да изхраним четири коня през зимата. Може би дори и три щеше да ни е трудно, но щяхме да продадем Фалк или Силке само в случай, че всичката храна свършеше, а нямаше как да поискаме от Нико да продаде своя кон, докато ние пазехме нашите.

— Това е един истински малък работяга — рече ковачът и вдигна копитата на чернушкото. — Добри подкови.

— Дали господинът познава някого, който би искал да го купи?

Ковачът пусна задния крак на коня и се изправи.

— Хмм. Може би. Не е съвсем невъзможно.

— Единадесет, дванадесет, тринадесет. Тринадесет пирона! — рече Мели.

— Мели, замълчи сега.

— Тринадесет пирона, три чука и един кон, това прави… това прави… това прави седемнадесет!

— Умно момиче си имате — рече ковачът. — Кой я научи?

— Беше… ох, братовчед ми Нико. — Бяхме решили, че щеше да е най-добре да се преструваме, че Нико е част от семейството, но аз още не бях съвсем свикнал с това.

— Мога също така и да кажа Мели по букви — съобщи Мели гордо. — М-Е-Л-И. А ковач започва с К.

Ковачът се разсмя хрипливо.

— Точно така — рече ковачът. — Я ми кажи, този твой братовчед… дали би могъл да научи моя Улрик да смята? Аз опитвах, но не се получава. А трябва да ги умее тези работи поне малко от малко, иначе много лесно ще го мамят.

— Мога да го попитам — казах аз колебливо. Не знаех как би реагирал Нико на предложението да стане домашен учител на подрастващия син на ковач — в света на Нико учителите ги наемаха и уволняваха след като си бяха свършили работата. Разбира се, купуваха най-добрите, макар след това невинаги да ги ценяха особено високо.

— Знаеш ли какво, ако братовчедът Нико успее да научи моя Улрик да смята поне малко, ще ви се отплатим с няколко кокошки. А конят го остави тук, аз ще се погрижа да го продам на добра цена.

— Чудесно — отвърнах аз бързо и му подадох ръка. Отново щяхме да имаме яйца! Ако Нико откажеше да участва в сделката, щеше да се разправя с мен.

Ковачът ми стисна ръката и се уговорихме.

— Четири ножа и един чайник — рече Мели. — Чайникът обаче е счупен, как трябва да го броя тогава?

— Не знам — отвърнах аз. — Може да попиташ Нико.

 

 

За мое най-голямо учудване лицето на Нико светна, като му разказах какво бях обещал от негово име.

— Разбира се, че ще го направя — рече той.

Още на следващия ден се запъти към Лербю, като си свирукаше високо с уста, сякаш отиваше на любовна среща. Аз поклатих глава и се залових да майсторя врата за полуразнебитения кокошарник.

Няколко дни по-късно при нас се отби Агнета Багърс^[1] и учтиво попита дали учителят Нико би се съгласил да приеме за известно време да учи и нейния Корнелиус. Учителят Нико. И това доживях да чуя! Агнета обаче се грижеше два пъти седмично да получаваме пресен хляб, така че Нико все пак очевидно ставаше за нещо. Явно му харесваше, а целият град говореше за Улрик, сина на ковача, който изведнъж се научил да смята, след като до неотдавна бе от хората, които можеха да съберат две и две и да получат три.

И така постепенно Нико започна да обучава девет деца от Лербю два пъти седмично. Дина и Роза също ходеха да учат, макар че аз не одобрявах.

— Не може да се лишим и от двете! Има толкова много неща за вършене.

— Това не е твоя работа, Давин — заяви ми мама твърдо. — Роза има нужда да се научи да чете и пише. А Дина може да помага с по-малките. — Тя ме погледна остро. — Ти също би имал полза да ходиш там, Давин. Не си особено на „ти“ с буквите.

Всичко обаче си имаше граници! Аз да стоя на чина и да слушам внимателно Нико, който обяснява как се пише „Аз не искам ръцете ми да са мръсни“. И дума да не става. Никога. Само през трупа ми.