Лине Кобербьол
Дарът на змията (26)

Крадецът на магарета

На следващата сутрин магарето го нямаше. Магарето заедно с повечето ни провизии. Меховете с вода. Питките. Сушените фурми. Ръжените бисквити и бялото овче сирене, което Сезуан бе купил в последната къща, където нощувахме.

— Дали не може да се е отвързало? — попитах предпазливо.

— И междувременно е прибрало две от дисагите? — отвърна ми той. — Едва ли. Този крадец е имал ръце.

Бях готова да тръгнем да търсим магарето, но Сезуан каза, че няма смисъл.

— Ако са били разбойници, трябва да се радваме, че не са ни прерязали гърлата, докато спим — рече той горчиво. — Трябваше да съм по-бдителен.

— Какво искаш да кажеш с това, ако са били разбойници? — попитах аз.

Той ми хвърли един поглед, за да прецени ситуацията.

— Има и още една възможност — рече Сезуан. — Ако е бил той, магарето ще се върне само или никога повече няма да го видим.

Знаех си. Някой ни следеше.

— Кой е той? — попитах аз остро. Бях решена да науча истината.

Сезуан мълчеше.

— Един болен мъж — отвърна ми сетне. — Един нещастник, но опасен нещастник. Някога се наричаше Назим, но ако някой днес го нарече така, побеснява.

— Как да го наричам тогава? — попитах. — Ако го видя.

Сезуан въздъхна.

— Надявам се това никога да не се случи.

— Но все пак?

— Нарича се Сянката.

— Това не е истинско име.

— Не. Но той вече не е… истински човек. Дина, ако… ако нещо се случи, а мен ме няма, говори му нежно. Не го ядосвай. И не го гледай прекалено много, не обича. Обикновено е най-добре да се правиш, че не го виждаш.

Слънцето вече бе започнало да нагрява скалите край нас, но въпреки това мен ме побиха студени тръпки.

— Защо ни преследва? — попитах аз със слаб и неуверен глас.

— Защото е луд.

— Трябва да има и друга причина — настоях аз.

— Защото е Сянката — отвърна Сезуан кратко и не искаше да говори повече за това.

 

 

Не закусихме. Дори нямахме вода. Единственият съд, в който можехме да съхраняваме вода, бе чайникът, който все още стоеше до неизгасналия огън от предната вечер. Аз го разклатих, но той бе почти празен.

— Ще донеса малко вода — казах.

— Не — рече Сезуан. — Ще отидем заедно.

— Ами нещата ни? Какво ще стане, ако някой избяга с остатъка от тях? Одеялата например.

Нощите щяха да ни се сторят доста студени без тях.

— Ще трябва да ги вземем с нас.

Вече не разполагахме с кой знае какво, но носенето се оказа трудна работа без магарето и дисагите. Трябваше да направим вързопи от одеялата и да ги носим като чували на гърба, а чашите и лъжиците дрънчаха и ме удряха, докато вървях. Сезуан носеше малката ни брадва в ръка, а аз — чайника.

Спряхме до едно поточе и се напихме до насита. След това напълнихме чайника и продължихме. Стомахът ми се бунтуваше и къркореше. Студената вода не можеше да замести закуската, но ако не откриехме крадеца на магарета или някой доброжелателен планинец, то скоро нямаше да получим истинска храна.

Слънцето продължаваше да се издига. Пътеката ставаше все по-стръмна — извиваше се нагоре в множество завои. Не срещнахме жива душа с изключение на гущери, птици и други подобни. Никакъв крадец на магарета. Никакъв доброжелателен планинец. Дори кози нямаше. Само безмилостното слънце и твърди скали. Прах. Трънливи храсти и камъни ли камъни.

Прасците ме заболяха от дългото изкачване. Когато най-накрая достигнахме върха и хвърлихме поглед върху следващата част от пътя, видяхме, че той бе също толкова каменист, стръмен и пуст, колкото наклона, който току-що бяхме изкачили с толкова труд. „Поне ще слизаме надолу“ помислих си аз и потрих бедните си прасци. Това трябваше да намали болката.

Така и стана. Поне в началото. Вместо това обаче ме заболяха бедрата.

Слънцето ни изгаряше. Гърбът ми бе съвсем подгизнал, а пръстите ми бяха схванати и потни от носенето на грубото вълнено одеяло. Някъде на половината път надолу по следващия склон вързопът се изплъзна от ръцете ми и чашите и чиниите се изсипаха на земята. На всичкото отгоре успях да изпусна чайника, докато се опитвах да спася вързопа, така че от водата ни остана само мокро петно на пътеката.

Потърках уморените си очи. Не стигаше горещината, ами бяхме останали и без вода. Никак не беше добре. Можеше да ни прилошее. А и никой не знаеше кога отново щяхме да стигнем до някакъв водоем или поток. Не можеше да се каже, че тук гъмжеше от бълбукащи извори и хладни горски езера.

Сезуан не ми се скара. Просто ми помогна да събера нещата и да наглася вързопа на гърба си. Но не искаше да продължи.

— Така не става, Дина — рече той. — Ще трябва да използвам флейтата.

— Как би ни помогнала тя? Тук няма жива душа.

— Може и да сме сами — рече той. — Но не е сигурно. Почакай и ще видим.

Той се огледа и посочи една туфа самокитка до пътеката.

— Седни там. И се преструвай, че те няма.

Погледнах неуверено високите виолетови цветя. „Самокитка — помислих си аз. — Отровна е.“ Но аз, разбира се, нямаше да я ям, просто щях да се скрия в нея. Ако изобщо бе възможно. Вярно бе, че растението стигаше до кръста, но не беше перфектното скривалище.

— Искаш да се скрия там? — попитах аз несигурно.

Той поклати глава.

— Няма да се криеш. Просто ще седнеш там и ще се преструваш, че те няма.

Звучеше някак тайнствено. Той преспокойно можеше да се скрие посред бял ден по този начин. „Хората виждат Сезуан само когато той им позволи“ — бе казала мама. Но аз не бях Сезуан.

— Просто седни — рече той. — И мълчи.

Това поне можех да го направя. Седнах в туфата цветя и оставих малките цветни мухички и златистокафявите пчели спокойно да летят около мен.

Не го видях да вади флейтата. Изведнъж чух музиката, силна и могъща, сурова като планината. Изобщо не бе като онзи път, когато свиреше за мен. Никакви рози и конски муцуни, вместо това се чуваше гръм и тромпети, сякаш звучеше сигнал, който приканяше войници да тръгнат на бой.

— Ела — крещеше флейтата. — Подчини се! — тоновете маршируваха над долината в стройни редици и на мен ми се прииска да поема с тях. Но флейтата не зовеше мен и аз останах седнала на мястото си, обградена от люшкащите се цветове на самокитката.

Нищо не се случи. Иззад високите скали не се появиха никакви мистериозни Сенки. А в интерес на истината и никакви разбойници. Всъщност никой не дойде.

Сезуан не се отказа веднага. Свири, докато по лицето му не изби пот. Но накрая свали флейтата от устата си.

— Може би наистина не е тук — промълви той.

Бавно се изправих. Съвсем се бях схванала от дългото неподвижно седене на едно място на земята.

— Ще продължим ли? — попитах аз.

— Ще ни се наложи.

Сезуан отново пъхна флейтата в колана си. Вдигнах вързопа си и го метнах на гръб. Отново поехме на път.

Той се появи на пътеката пред нас внезапно, сякаш изникна от нищото. Устата му бе отворена. Дишаше тежко и дълбоко като ранено животно.

Сърцето ми отиде в петите и аз отново изпуснах вързопа. Сезуан ми бе казал да не го гледам, но това никак не бе лесно. Избелялата му червена риза бе мокра от пот на гърдите, а косата му, която някога е била къса и добре вчесана, като тази на Сезуан, сега стърчеше във въздуха като петльов гребен. Цялата бе покрита с кал и пепел, така че беше трудно да различиш цвета й, но май бе черна, както си бях помислила, когато го зърнах за миг в кестеновото дърво до „Златния лебед“.

Защото беше той. Нямаше съмнение. Носеше със себе си дори дългия бастун. Стоеше и го стискаше здраво, но не знаех дали се подпираше на него или искаше да ни удари.

Без да промълви и дума, Сезуан извади флейтата. Очите на мъжа следяха всяко движение, но иначе стоеше съвсем неподвижен. Сезуан изсвири една кратка сигнална мелодия, сякаш подсвиркваше на куче. Бастунът падна на земята, а самият мъж — Сянката, както трябваше да го наричам, падна на колене в прахта пред краката на баща ми.

— Учителю — прошепна той. — Учителю…

Сезуан свали флейтата от устата си и погледна надолу към коленичилата фигура. Не можех да отгатна за какво си мислеше или какво изпитваше.

— Къде е магарето? — попита той, а гласът му бе толкова студен, че ми стана тъжно за мъжа на земята.

В началото Сянката не му отговори. Вместо това вдигна глава и ме погледна и аз вече със сигурност знаех какво чувстваше. Очите му бяха силно присвити от омраза.

— Малка змия — рече той, а гласът му прозвуча така, сякаш не го бе използвал от много дълго време. — Малка змия. Внимавай голямата змия да не те изяде.

Сърцето ми слезе в петите още един път. Току-що го бях съжалявала. Сега се страхувах от него. А и не ми харесваше името, което ми даде. Малката змия. Знаеше ли, че Сезуан ми бе баща?

— Къде е магарето? — повтори въпроса си Сезуан с още по-вледеняващ глас, ако това изобщо беше възможно.

— Избяга — изпя Сянката. — Избяга далеч, далеч, далеч.

Той се усмихна и аз успях да видя, че един от горните му зъби липсваше.

— Какво ще получи Сянката, ако го намери?

Мъжът погледна нагоре към Сезуан, а лицето му сияеше в очакване. Приличаше на дете, което знае, че дядо му крие нещо вкусно в торбичката си. А Сезуан явно много добре знаеше какво искаше Сянката.

— Един сън — рече той твърдо. — Заведи ни при магарето и ще ти подаря един сън.

 

 

Магарето бе завързано до един трънак половин миля по-надолу в долината. И дисагите ни бяха там, но съвсем празни. Сянката ги бе разрязал и вещите ни лежаха разпръснати из половината долина. Всичко, което можеше да се отвори, бе отворено, всичко, което можеше да се разкъса, бе раздрано. От питите бяха останали само трохи в прахта, а прахът, който бе пръснат като блестящ сняг по камъните, представляваше съдържанието на торбичката за сол на Сезуан. Аз клекнах на земята и се втренчих обезсърчено в унищожените ни вещи.

— Защо го е направил? — прошепнах на Сезуан.

Толкова ме бе страх от Сянката, че не смеех дори да го погледна. А какво оставаше да говоря с него.

Сезуан не ми отвърна.

— Нищо нямам — рече той ядосано на Сянката. — Можеше да си спестиш усилията.

„Какво няма?“ — помислих си аз.

— Господарят обеща на Сянката сън — рече мъжът сопнато. — Сянката намери магарето на Господаря и сега си иска съня!

— Не го намери, откраднал си го! — отвърна му Сезуан.

— Господарят обеща!

— Да — рече Сезуан тихо. — Така е.

Той ме погледна.

— Дина, разходи се малко.

Да се разходя? След като през последните дни не бяхме правили нищо друго, освен да ходим? Но аз знаех, че искаше да съм по-надалеч, докато подаряваше сън на Сянката. Изправих се с нежелание.

— Накъде? — попитах аз.

— Вземи меховете. Мисля, че долу, край върбовите храсти, има вода.

Той посочи към няколко пълзящи върбови храсти по-надолу в долината.

Изобщо не изгарях от желание да вървя сама дотам. А и бях любопитна — какво беше това, което Сезуан не искаше да видя? Но в същото време в поведението и на Сезуан, и на Сянката имаше нещо, което ме караше да желая да съм колкото се може по-надалеч.

— Върви — рече Сезуан. Очите му бяха мрачни и тъмнозелени като плесенясала вода.

Тръгнах. Празният мех висеше на рамото ми отпуснат като удавено котенце. Дали Сянката бе изпил водата или я бе излял? Поне не бе разрязал меха, както бе направил с дисагите. Чух флейтата зад себе си, мелодията й бе мека и нежна. Искаше ми се да си запуша ушите с нещо, защото тоновете сякаш полепваха по кожата ми, едновременно сладки и опасни като тръпчив сироп. Нездрави. Грешни.

Край върбовите храсти наистина имаше вода — малко, пъплещо поточе, което бе толкова плитко, че едва можех да напълня меха. Намокрих и двете си ръце и изтърках врата и темето си, като се опитвах да не слушам флейтата. Едва когато тя замлъкна, се осмелих да се върна при Сезуан, Сянката и магарето.

Сезуан стоеше изправен и изглеждаше странно отнесен. Сянката пък лежеше изтегнат на земята с разперени ръце, сякаш очакваше да прегърне някого. Очите му бяха само притворени и макар че аз можех да видя зениците му, големи и тъмни под тежките клепачи, беше ясно, че той не виждаше нищо. От единия ъгъл на устата му се стичаше тънка струйка слюнка.

Настръхнах.

— Какво му е? — попитах аз.

— Сънува.

— И аз го правя често, но не изглеждам така!

— Някои сънища може да са опасни. Ако не ги контролираш.

— Да ги контролираш? Кой е способен на това? Аз не мога сама да влияя на сънищата си.

Сезуан протегна мълчаливо ръка към меха с вода. Аз му го подадох. Той отсипа малко в свитата си ръка, изпи повечето, а след това разтри лицето си с мокри ръце.

— Може би един ден ще можеш — рече той. — Човек може да се научи.

— Ако притежава дара на змията?

— Не само. Но това улеснява нещата.

Млъкнах. Желанието ми да задавам повече въпроси се изпари. Но изведнъж Сезуан заразказва сам.

— Ти ме попита защо е направил това — той кимна към раздраните дисаги.

— Сигурно, защото е луд. Или защото ни е ядосан.

— Не. Търсил е нещо.

— Какво? — изпуснах се аз, макар че бях решила да не питам повече.

— Наричаме го прах за сънища. Прави се от специални ядки, които растат на юг. Някои от черните магьосници го използват в обучението на учениците си, за да ги научат да разбират по-добре природата на сънищата. Може да мине много време преди да се научиш да контролираш сънищата, както своите собствени, така и тези на другите хора. Прахът е един вид… пряк път. Но това е опасен път. Път, който трябва да се стремиш да избегнеш.

Той ме погледна сериозно, но аз не разбирах защо бяха тези предупреждения. Не исках да имам нищо общо със змийските му фокуси с или без прах за сънища.

Той сякаш очакваше отговор, но аз не знаех какво очакваше да му кажа. Накрая въздъхна, отпи още една глътка вода и ми върна меха.

— Пий — рече ми той. — Иначе ще те заболи главата.

Аз пих. Хвърлих един поглед към Сянката, който лежеше по гръб с втренчени в слънцето очи. Не беше ли опасно? За миг си помислих, че трябва да покрия лицето му с нещо, но в същото време ме беше страх да го докосна.

— Затова ли изглежда така? Защото му даде… прах за сънища?

Сезуан поклати глава.

— Не. Нали ти казах, че нямам. Един черен магьосник, който е достатъчно могъщ, няма нужда от прах за сънища. Но така започна всичко за Сянката. Така се объркаха нещата. Днес той е роб на сънищата, а не техен господар. Това… не е хубаво.

Погледнах в празните очи и полуотворената уста на Сянката. Не е хубаво. Да, човек спокойно можеше да каже така.

Сезуан вдигна бастуна на Сянката и го разгледа. След това го хвърли колкото се можеше по-надалеч. Той изписа безшумно дъга във въздуха и се приземи насред един храст орлови нокти малко по-надолу по планинския склон.

— Трябва да продължим — рече той. — Нека опитаме да го качим на магарето.

Щеше ми се да го оставим да лежи, където си беше. Но можеше да дойде някакво животно, дори вълк. А в състоянието, в което се намираше в момента, той не би могъл да се защити дори от една мравка. Сянката изобщо не помръдна, нито за да улесни Сезуан, нито за да му попречи, когато той го вдигна и се опита да го метне върху гърба на магарето.

— Ще трябва да ми помогнеш — каза баща ми. — Хвани китката му и започни да дърпаш, като го вдигна.

Погледнах Сянката с отвращение. Нямах ни най-малко желание да го докосвам. Той миришеше на кисело и мръсотия. По-лошо от магарето, което си миришеше на магаре. Но аз го хванах за ръката и задърпах, както ми бе казано. Нещо с кожата му не бе наред — по пръстите ми останаха люспи от нея, след като го пуснах. Аз изтрих длани в ризата си. Щеше ми се да бях намерила нещо друго, в което да ги избърша. Мисълта, че по мен имаше парченца от Сянката, бе достатъчно отвратителна.

Магарето се мърдаше нервно, а отпуснатото тяло на Сянката започна да се свлича надолу.

— Дръж здраво — нареди ми Сезуан раздразнено. — Трябва да намеря нещо, с което да го завържа.

Отново го хванах с отвращение, този път — колкото се може по-нагоре, за да не докосна тънката му слаба китка. Сезуан взе въжетата, които използвахме за юзди, и завърза тежкия товар върху гърба на магарето. Сякаш Сянката вече не бе човек, а неудобен безполезен багаж.

— Така — рече Сезуан и затегна последния възел. — Дали ще издържи?

Магарето присви уши назад и явно изобщо не бе щастливо. А сега, когато Сянката бе натоварен върху магарето, бяхме принудени да носим по-голямата част от вещите си, които той не бе унищожил, на ръка. Поне сега имахме мех.

Слънцето светеше толкова силно, че скалите бяха почти побелели. Един червен гущер се бе втренчил в нас с изцъклени очи. А иначе долината бе пуста.

— Ела — рече ми Сезуан. — Все някъде трябва да живеят хора.

Стомахът ми, който все още не бе получил нищо друго, освен вода, къркореше на гладно. Хора. Хляб. Може би дори малко козе сирене? Но какво щяхме да правим със Сянката? Нито един селянин нямаше да го приеме с отворени обятия под покрива си, независимо дали Сезуан му свиреше или не.

Твърде рано бях започнала да се притеснявам за това. Първо трябваше да намерим селянин.

Подкарах магарето и ние потеглихме. Бавно, защото Сянката бе тежък товар за дребното магаре. „Всичко с времето си“ ми бе казвала мама няколко пъти, когато поради една или друга причина бивах нетърпелива. Но до крепостта Сагис все още имаше много път, а точно в този момент имах чувството, че никога нямаше да стигнем.